Сигурен съм, че дълбоко в човека живее нещо голямо и чисто. Нещо като къпан слон. Или просто слон, защото едно същество, неспособно на подлост и завист, каквото и да направи си остава чисто. Сигурен съм, че в душите на хората има места, където в прашен августовски следобед, бавно и величествено преминават слонове и отиват на водопой. Както има и мрачен клоун, който пресича площада и гълъбите лениво се разлитат, за да направят място на тъгата му.
Сигурно има и място, широка и спокойна река, където слоновете и клоунът се срещат…
Според мен само се поглеждат. Клоунът с тъга, слоновете…
Кой знае как гледат слоновете и какво наднича през очите им?
Как да съхраним и удължим изумлението и трепета при вида на слоновете? Как да помогнем на слабичкото момченце или момиченце вътре в нас да подаде глава изпод обичайните злодейства на дните и да завика „Слоновете, слоновете идват!”.
Това може да означава, че циркът идва.
Но… ако децата са римлянчета, може и да значи, че Анибал току-що е преминал Алпите. А може би слоновете са просто едни и същи облаци във вътрешното ни небе. Ухаят на прах, дъжд и изпражнения.
