Слави Трифонов: Знаеш как е

„Когато размишлявам на глас за щръкналото си положение сред българското човечество…“

 Това ми е любим лаф! Каза го една девойка на поредния конкурс за „мис нам’си к’во“… Та сред българското човечество се шири един израз, нещо като словесно свиване на рамене, който по особено жесток начин боде очите и сърцето ми.

Това е изразът ЗНАЕШ КАК Е!

Тази фраза ме съпътства почти през целия живот, носейки ми най-вече чувството на мрачна обреченост и безсилие. Това са трите гаднички думички, с които си служи всеки българин, който се страхува, който дава или взима подкупи, оправдава бездействието си и слабостта, робува на нежеланието да преследва мечтите си и да променя света около себе си. Най-често ги чувах по времето на предаването „Хъшове“. Това време, скъпи читатели, е най-мрачният и най-светлият период от моя живот. Той продължи от февруари 1998 година, до мига, когато в края на 2000-та подписахме договор с 6TV за „Шоуто на Слави“. Близо три години, които бих искал да не са се случвали, но веднъж преживял ги, не бих ги заменил за нищо на света…

„Хъшове“ се появи като следствие на разделението в екипа на „Каналето“. Новата 1998 година – ти, Дилов, както винаги я посрещаше по някакви екзотични далечни острови, а аз бях на работа – в грандхотел „Варна“. Бях решил хем да изкарам малко пари за музикантите, хем да подаря – и на тях, и на себе един добър новогодишен купон.

На върха на славата на „Каналето“ ние имахме много сподвижници в БНТ. Използвам тази дума, за да нарека с нея определен вид хора – служители на националната телевизия. Те не работеха пряко за „Каналето“, но искрено ни симпатизираха, правеха ни услуги и изобщо стараеха се ние да работим спокойно. Както се сещаш – това беше поведение, нехарактерно за БНТ като цяло и тези хора не бяха много. Например тогавашният директор по техническата част – Кирил Гоцев, който беше железен професионалист и много симпатичен човек. Ние ще им бъдем вечни длъжници – и на Соня Христова и дъщеря ѝ Мария – режисьори на пулт. Таня Кочева, Асен Попов, Стефан Горанов, Емо Младенов, мама Ели – както викахме на Елка Грозева. Още от времето на „Ку-ку“ от тях сме научили почти всичко за телевизията. Това са все хора, които ни помагаха, без да са задължени, без да имат непременно пряка материална изгода от нас. Просто ни харесваха, а и ние тях. Един от тези хора ми се обади навръх Нова година и каза: „Камен е дошъл да подпише договор за „Каналето“ от името на „Камен Во.“ По това време договорът на „ТриВоДи“ и с БНТ, и с „Камен Во“ – единият за излъчване на предаването, а другият за предоставяне на името „Каналето“ беше изтекъл…

Аз си прекъснах Новата година и се юрнах към София, а теб, Дилов, помня, че те чакаше кола на летището и в момента, в който кацна, моите хора те взеха и те докараха направо в офиса. Беше с тен и с летни дрехи посред зима – не успя да идеш да се преоблечеш. Фактически така започна техническата ни раздяла с „Каналето“ – в първите дни на новата 1998-а. Разбра се, че вече няма да можем да работим заедно, защото условията, които ни предлагаше Камен за договор между „Камен Во“ и БНТ бяха просто смешни на фона на пялата ни обща история и всичко, което бяхме направили от 1995 година насам. Нашето контрапредложение беше просто: или нещата остават, каквито са, или всеки поема по свой път. Единствената ни молба, която отправихме стотици пъти, бе да постъпим с марката „Каналето“ подобно, на „Ку-ку“. Нека тя да остане в миналото, за да може един ден да ни събере отново, а не да ни разделя, както стана. Искам това да бъде ясно: много обичам Камен и по никакъв начин няма да допусна сенки да потъмнят чудесното ни приятелство и прекрасните спомени, които имам от времето на общата ни работа. Но – основната причина за всички лайна, които се изсипаха по медиите, цялото това напрежение е именно във факта, че той продължи да прави „Каналето“! „Каналето“ беше наш общ продукт – и емоционално, и творчески. След раздялата, редно и етично беше то да остане в миналото като общ спомен… Как изглеждат сега нашите биографии? Има ли някой, който да каже, че днешното „Канале“ е онова предаване, което събра на концерта си през лятото на 1997 година 65 000 души в Пловдив или 35 000 във Варна?! Кое „Канале“ свали Жан Виденов?! Не ми се говори отново за това! Просто етичността към всички онези хора, които не отидоха да правят „Каналето“ го изискваше. Да не броим сега отново, но те бяха болшинство. И не е в болшинството проблемът – никога не съм вярвал в колективната правота на индивидуалното невежество. Знам, че често един човек е по-прав от обществото. Но такива бяха фактите: целият сценарен екип, аз, ти и Стефан Рядков, Коклин, Инга и целият секретариат, дори Християн Ночев, който сега е режисьор на ММ, останаха извън „Каналето“. Ако новото предаване на Камен не се казваше така, нещата щяха да бъдат чудесни – и от нашите много хора можеха да отиват и да помагат там, а по- късно и едно събиране би било напълно възможно…

Последното общо нещо, което направихме, беше концертът „Няма лошо“. Той не се прие много добре от публиката и от критиката, въпреки че беше пищен, помпозен и с някои велики номера. Например „Тайсън“ в изпълнение с голям фолклорен танцов ансамбъл. Сякаш този факт предвещаваше раздялата – самият израз „Няма лошо!“ беше израз на примиренчество – и така може, и онака! Абе – няма лошо, карай да върви!

Всъщност лошото вървеше отдавна. Имаше сериозно напрежение между мен и Камен. Предаванията ни се разминаваха тотално и като концепция, и като внушения, а напрежение възникваше по всеки повод. Например рекламата на „Дванайсета нощ“ в предаването. Ние имахме точно определени минути в договора с БНТ за автореклама и реклама на собствени продукти, които „Дванайсета нощ“ изяждаше без изобщо аз и Дилов, или пък други хора от екипа да участват. Но това беше малкият кахър – ставаше дума за изкуство все пак, за новаторство в театъра и макар да не бяхме съгласни с факта, че правим апологетика на Мариус Куркински, без да имаме ясни продуцентски отношения с него – търпяхме. Казвал съм го неведнъж – за мен беше много по-редно Камен да е режисьор, той да носи цялата отговорност за спектакъла и да прибере всички дивиденти – от свое и от наше име. Славата и парите да са за него! Изобщо не ми се говори за сложните отношения, които този. спектакъл предизвика с „Мобиком“ и Весела Паскова – човек, когато обичам и много уважавам.

Малко хора знаят, че „парфюмът Слави“, станал известен с логото „Подушвам, че сме от една порода“, беше направен от нас всъщност за Камен Воденичаров. С Краси и Жечко Кюркчиеви решихме да направим парфюм. Камен избра тази миризма, поръчахме в „Живодан Рур“ 50 литра концентрат. Това е същата лаборатория, където най-големите звезди си правят парфюмите. Тогава Пако Рабан си поръчваше заедно с нас. Внезапно Камен загуби интерес. Какво ли не му предлагахме – явно не ни се доверяваше вече. Даже направихме предложение да създадем модна къща, която да се управлява от Дим Дуков. На него Камен се доверяваше повече, отколкото на нас – неговите съдружници. Съгласихме се и лично склоних Митко Дуков да се занимава с това. Къщата щеше да се казва „Дим Дуков“, а Камен да бъде първото ѝ лице – с парфюма „Камен“. Изведнъж Камен се отказа и се хвърли през глава в „Дванайсета нощ“, а аз останах „закопан“ с 50 литра концентрирана миризма…

В спектакъла си беше само той – сам. Явно имаше огромно желание да започнем да разделяме нещата на „мои“ и „твои“. А моята философия е съвсем друга – ние оцеляваме, защото няма мое и твое. При нас – и днес е така – всеки член на екипа, независимо какво точно работи е член на семейството. Неговите проблеми са общи проблеми, неговите успехи – общи успехи. Има ли някакъв проблем, някакво неблагополучие, всички се хвърляме през плава да го решаваме. Всички!

Фактът, че с Камен не единодействахме като продуценти, позволи в екипа да се разгори една атмосфера на интриги и на покровителство. И аз, и той си имахме любимци, с които работехме, те съответно не се разбираха с любимците на другия продуцент. Дилов както винаги крепеше баланса, опитваше се да реши всеки конфликт с философски афоризми и компромиси. Понякога това помагаше, но по-често – само усложняваше и отдалечаваше неминуемата развръзка. Аз често установявах, че някои наши колеги са развили типичното соцотношение към общата работа – далаверата. Те не разглеждаха общите ни дела като общ бизнес, а като възможност да „чукат частно“. Жоро Торнев, например. Във вътрешните цени за производство на реклами или други телевизионни продукти за външни лица непрекъснато се начисляваха странни „печалби“, сякаш нашата компания не е производител, а поръчител. Отлично разбирах къде отиват тези „печалби“, но си затварях очите. Торнев се оказа не само непочтен при производството на реклами, но и обикновен интригант. Казвам обикновен – имам предвид, че беше в трети или четвърти клас, за разлика от Мартина, която е направо академик. Мартина е такъв шедьовър на това изкуство, така заразителна и изкусителна, че даже не можеш да ѝ се разсърдиш, защото с удивителното си чувство за хумор прави и най-ужасните си постъпки да изглеждат като шега, като лекомислие, като лек светски разговор едва ли не…

Днес Торнев гледа да не се задържа с мен в едно помещение. С когото и от стария екип да се срещна – говорим си, уважаваме се, с някои се и обичаме. Скоро имах възможността да се опитам да помогна на Тончо за един негов проблем и наистина го направих с удоволствие. Винаги бих го направил. Жоро Торнев като ме види и се изнизва като пръдня из гащи, гузно някак си, тихомълком… Аз държа да гледам хората в очите, не в гърба или задниците. Винаги съм разделял гледането на задници, от гледането на очи!

И още нещо много важно – ужасно държа на благодарността. Знам, че българите най-мразят да са благодарни някому. Помогни, стори добро – изяж лайно! Дай пари на заем някому и ще го загубиш като приятел за цял живот. Подари му ги – направо ще те намрази!

Голяма част от старите ми колеги ми отмиляха окончателно с публичните идиотщини около концерта „10 години Ку-ку“. Беше само преди две години! Март месец 2000-та година! Участваха всички без „Каналето“. Въргала, Август и Зуека, всички членове на „Ку-ку бенд“ от всичките му години! И основният довод за неучастието на Камен и бившите ни колеги беше защо предложението тръгнало от Дилов? Направо се побърках! Абе, от кого да тръгне, бе? Кой е доайена на всичко това? Кой е в „Ку-ку“ от първото предаване до последното, кой е стоял винаги отзад и се е опитвал да събира парчетата, ужасните ни характери, да балансира хилядите интереси и звездоманията? Просто не ми се говори за всички гадости, които се изписаха и изговориха – такива хора изпълзяха и дадоха мнение относно 10-годишнината на „Ку-ку“, че просто е обидно. Българска работа – „Няма лошо“ и „знаеш как е“!

От кого да тръгне предложението, бе? В крайна сметка Дилов ни е измислил всички, бе?! Интелектуалният баща и на това шоу, и на онова шоу беше именно Дилов! И кой има срам да каже, че не е така? Най-малкото Мартина и Тончо, които се появиха ехееее, когато тиквата отдавна се беше превърнала в карета…

А зад писмото-покана на Любо стояха и Росен, и Ивайло Вълчев, и Ники, и Тошко, и Драго, и Иван Ангелов – хора, на които трябва да сме благодарни цял живот, защото те не просто направиха много за нас, т. нар. звезди. Те са част от нас, от нашите думи, от нашите мисли, от това, което сме. Скоро прочетох отново това писмо-покана – ѝ днес съм убеден, че няма човек, с когото да сме работили заедно през всичките тези 12 години, който да не се подпише под всяка дума в него…

Все едно. Не ми се говори за това. Да се върнем към края на „Каналето“. Имаше един момент, когато се проведе обща сбирка с целия екип. Казаха се тъпи думи, за които всички, или поне всички с малко разум в главата по-късно са съжалявали. Камен остана да прави „Каналето“ с Мартина и Жоро Торнев, Тончо се колеба два- три дни и той отиде при тях. Аз просто се обадих на Евгени Димитров, обясних му ситуацията на избор – кой накъде е, и че ние – поради факта, че Камен притежава името, ще трябва да правим ново предаване. Казах му: „Избирай“, а неговият отговор беше моментален: „Разбира се. Изборът е направен отдавна“. Всъщност така се приключи. Заклевам се във всичко, което поискаш, че никого не съм кандърдисвал, пред никого не съм настоявал да остане с нас. Просто казах: „Пътищата с Камен ни се разделят. Всеки е свободен да постъпи както иска, на никого няма да се разсърдя.“ Може би само с Тончо съм провел един или два разговора, и то да му обяснявам причините за невъзможността повече да работим заедно. Никого не сме натискали, никой не сме искали… Спомням си, че ти, Дилов, ми каза: „И само двамата да сме – ще се оправим!“. Аз – общо взето винаги поставям под съмнение нещата, които казваш, защото си артистична натура и живееш в свой свят – светът на Дилов. Но точно тогава си спомних радиошоуто „Славата на Слави“- всеки ден по десет минути, в продължение на три години. Без значение имаме ли спонсори, или не. Получаваме ли пари за това, което правим, или не. И се успокоих. Трудно ми е да си призная, но наистина бях спокоен – виждах пътя си напред и не се притеснявах от нищо. Знаех, че ще успеем, защото ние сме правите.

„Три Во Ди“ подписа договор за ново предаване с Найден Андреев, който беше временно изпълняващ длъжността генерален директор. След това преподписахме със Стефан Димитров и още веднъж – с Иван Попйорданов. Успяхме да запазим времето – неделя вечер и началния час. Иван Попйорданов дойде с „ясна концепция“ в телевизията. Тя се съдържаше в изречението: „Хората няма к’во да ядът, тия ми пускат модни ревюта.“ Оригинално! Признавах го отпреди, когато се опитваше да ни продаде програмата, която се излъчваше по Ефир 2 в събота и неделя, май. „Примиера“…

В голямото надвикване по спирането на „Хъшове“ някак си не се чу, че първото издание на „Хъшове“ се прави на два пъти. На 2 ноември и на 8 ноември. Беше едно и също предаване. Първия път ръководството на телевизията го гледа. То не се излъчи, а просто се направи в „Империал“ за „прогонване“ на техниката, за обиграване на залата, технически проби, звук и т. н. Нямаше никакви забележки. Смея да твърдя, че доста го харесаха… Какво се случи с второто – всички знаят…

Дилов, ти познаваш селския ми прагматичен мозък! Дори за секунда аз не предположих, че ще имаме проблеми заради творческата страна на предаването. За секунда! Ние сме правили в „Каналето“ далеч по-страшни неща от първото издание на „Хъшове“… Не мога да си обясня реакцията. Възможно ли е да е било, заради факта, че рекламираше в предаването „Овъргаз“, а тогава вървеше т. нар. газова война?! От друга страна „Овъргаз“ бяха генерални спонсори и на предаването на Екатерина Генова. Този прекрасен, духовен, телевизионен водач – Екатерина Генова, с великото ѝ предаване, което дълбоко и искрено вълнува цял един народ… Още като видях заглавията на вестниците на другия ден – беше ми ясно, че ще ни спрат. Любимите ни приятели „Труд“ също ни направиха голяма услуга – на цяла първа страница с тлъсти букви: ,

„Хъшове бунят Отечеството“…

Държа да отбележа нещо, преди да преминем нататък. Георги Мамалев е единственият актьор и може би единственият изобщо, външен на организацията човек, който дойде да ни поздрави пред „Империал“ вечерта, след излъчването на предаването. Единственият, който не се притесни, уплаши или нещо друго. Дотърча отнякъде – беше кофти време, валеше – и каза: „Браво, момчета! Справихте се.“

В понеделник още бях сигурен, че ще ни свалят и го казах на Росен. Той не вярваше! Във вторник – нещата бяха ясни. Срещу нас се водеше страхотна медийна кампания. Вече бяхме враг номер едно на правителството. Формалният мотив за спирането беше, че предаването е излъчило нерегламентирана реклама.

По смисъла на тогавашния договор с БНТ, а и по смисъла на Закона за радио и телевизия, „Хъшове“ като външна продукция нямаше никакво отношение към рекламата. Ние не бяхме страна в никакви договорни задължения на БНТ по отношение на реклама. Даваше ни се лист със заявка от отдел „Маркетинг и реклама“ и ние го изпълнявахме.

Радо Чолаков толкова бързаше да изпълни политическата поръчка, че не се напрегна дори да измисли по смислен довод. Иван Попйорданов също се уплаши доволно много и скри договора на БНТ с „Овергаз“ за рекламата. Вероятно се страхуваше, че Иван Костов ще му потърси сметка, защо БНТ рекламира правителствени врагове…

Мисля, че фирмата „Овъргаз инк“ се представляваше от „Имидж проджект“ – рекламна агенция от групата на „Рема пул“. Попа скри договора и каквото и да се беше случило с рекламата в нашето предаване, ние щяхме да бъдем изкарани виновни. Не я излъчваме – ооо, вие ощетявате телевизията, която има договор – я марш! Излъчваме рекламата – нерегламентирана реклама, няма договор…

Договор няма, ама има заявка от „Маркетинг и реклама“. После и договорът се намери и за това един ден телевизията ще трябва да плаща сериозни неустойки. Жалко, че няма да плащат лично тези верноподаници, които ни спряха. Свалиха ни с напълно формални изисквания, за които дори не е важно да споменаваме…

Затъркаля се топката. Росен свика пресконференция в четвъртък. Другата неделя – на 16-и БНТ „отговори на удара“ – по заглавието на тъпанарска статия на Радо Чолаков в „Новинар“ – „Империята отвръща на удара“. Какъв удар бе, нещастник! Каква империя?! Т. нар. обществена телевизия, която се издържа с парите на данъкоплатците срещу най-добрия екип, носил най-много пари в същата тази телевизия?! Може би читателите не знаят, или са забравили, но БНТ не спечели 2 млн. лева от прекратения договор с нас. Толкова е стойността само на първоначалните оценки, които са приети от съда!

И в неделя – отговорът на удара бе, че излъчиха постановка на телевизионния театър „Хъшове“ по Иван Вазов, правена сигурно преди 30 години! Направиха ни огромна услуга. Веднага се разбра, че „газовата война“, успехите на правителството, БСП, ДПС и всички останали МПС-та нямат никакво значение.

Първостепенно значение има фактът, че държавната машина, политическата сила СДС и нейната вярна БНТ – авангарден колективен агитатор, пропагандатор и организатор на народните маси – както би казал другарят Ленин, мир на мумията му – имат в лицето на едно спряно телевизионно предаване новия обществен враг номер едно. Българската национална телевизия, драги читатели, започна да води война с едно предаване, което първо изобщо не се излъчваше, а после – благодарение на търговския усет и смелостта на Петьо Блъсков, който беше директор на телевизия „7 дни“ – се показваше в една регионална телевизия. Националната обществена телевизия, която издържаме с данъците срещу частната „7 дни“, която събираше около 1% рейтинг! БНТ започна да купува специално и излъчва силни филми срещу нас. Също както народната телевизия по времето на социализма на Великден. Тогава излъчваха най-добрите си филми, за да не ходят хората на църква. Удивително е, че робските навици бяха живи 8 години след избухването на демокрацията. Само леко трябва да ги насърчиш хората и те веднага се превръщат в изтривалки…

Въпреки че предаването се гледаше само в София чрез ефир и по няколко други кабела, които излъчват директно „7 дни“, то имаше рекорден рейтинг. Едни от първите пийпълметрични изследвания в България са направени именно на „Хъшове“ – първите му издания в „7 дни“. Тогава изобщо не разбираха от рейтинги и „шерове“- сиреч пазарен дял от всички гледащи. Но помня отлично как предаването от НДК – две седмици след първото – имаше, по думите на Кънчо Стойчев и Андрей Райчев, същия рейтинг и пазарен дял в София като прочутия мач „България-Германия“. А паралелно с това зала 1 на НДК, откъдето ни излъчваха, беше пълна на една трета. Хората се страхуваха да си купят билети…

Коруджиев вече ме бе нарекъл във вестниците „сатана“. И предаването се откри с големи „газови пламъци“, а аз излязох на сцената, под музиката на арията на Мефистофел от „Фауст“ на Гуно. Това е предаването, където се появи Бети Оноре за първи път и ми носеше един леген да си измивам ръцете. Като Пилат Понтийски. И разбира се – незабравимото участие на Туньо – Трифон Иванов, яхнал кон, облечен като пират… Помня, че когато седна пред мен и аз го попитах извън сценария: „Пират, а?! Кой крак ти е дървеният?“, Туньо с присъщата си скромност и свенливост отговори лаконично: „Третият!“

Събитията се търкаляха с невероятна скорост. Шоуто се премести от екрана на площада. Първо на стълбите пред Партийния дом се организира публично гонене на сатаната. Стефан Рядков, преоблечен като „поп Йорданов“ – свещеник с външни прилики с директора на БНТ – публично прогони дявола. Няколко дена по- късно – стана и масовото стригане на ларгото. Всички сценаристи плюс Евтим Милошев, без Иван Ангелов, публично си остригаха главите. Инга ги стрижеше с една голяма машинка. Косите бяха събрани в две възглавнички – една за президента, една за премиера. Имаше близо 4 хиляди души зяпачи. Част от тях агитка на СДС. Половината викаха за нас, другата половина – против нас. Съвсем естествено се стигна и до бой. На другия ден във вестниците имаше снимка как две момичета с табели „Хъшове“ здраво се пердашат с едни ячки старци. Някакъв мъж беше паднал на земята… Беше навръх 19 февруари. После ходихме на паметника на Левски и поднесохме венец. Преди това – при Иван Костов. Първо при Костов, после при Левски…

При Костов ни вкара Стояна Георгиева. Беше шеф на информационната му служба и – според мен, си вършеше страхотно добре работата. Беше умна, а лично на мен и на Дилов ни беше симпатична.

В кабинета на Костов бяха Той, шефът на кабинета му, Кольо Вълчев, и Стояна. Много интересно: Костов – срещу нас! Би следвало да го отдам на случайността, но вродената ми подозрителност ме кара да мисля, че беше нарочно – седеше точно така, че светлината от прозореца да прави нещо като ореол около главата му. Величествен, недостижим император! Самото олицетворение на властта. Така царствено изглеждаше, че до него Симеон Втори би стоял като продавач от сергия на Ротондата пред гарата. Бащата на нацията, понесъл най-голямата отговорност на плещите си…

Дилов говореше основно. Аз мълчах и сумтях. Костов ни обвини в пряк текст, че прокарваме руските интереси. Че сме едва ли не шпиони. България е тръгнала към Европа, а ние искаме да я върнем в руслото на „руската енергийна зависимост“. Не че Европа и днес ни доставя енергия за сметка на Русия. Това няма никакво значение! В един от малкото пъти, когато си отворих устата беше, за да кажа, че за нас между „Шел“ и „Овъргаз“ няма никаква разлика. Те са рекламодатели, а специално пък „Овъргаз“ са направили ужасно много за българската култура, за медиите и дават работа на хиляди хора. Помня, че попитах: „Ако рекламодател ни беше „Шел“, щяхте ли да твърдите, че прокарваме холандските интереси в България?“

Стана дума и за „Мултигруп“, макар между „Овъргаз“ и „Мултигруп“ отдавна да нямаше нищо общо. За „Мултигруп“ им казах направо: както сте я подкарали, защо просто не изкарате Танковата бригада от Горна Баня и не прегазите Илия Павлов? След като е такъв голям народен враг – забравяме за независимата съдебна система, забравяме, че има закони. Явно законите не важат – нашият случай с БНТ го доказва. Карайте наред. Мачкайте. И те мачкаха. Вярно не с танкове, но по друг, не по-малко болезнен начин…

Казах на Иван Костов още, че единственото от което разбираме е телевизия. Че имаме огромен професионален екип, който трябва да се развива. Че тези хора имат семейства, хранят деца и по никакъв начин не сме намерени да водим война с правителството. Мисля, че ти, Дилов, сбърка като му каза: „Не ни вкарвайте зорлем в политиката.“ Прозвуча като заплаха. Костов отвърна: „Аз какво общо имам с телевизията.“ Тук ме ядоса и съвсем в пряк текст му казах: „Вие, г-н премиер, сте създали пирамидална структура – навсякъде нещата вървят към Вас и всеки държавен чиновник – от най-големия до най-малкия, в това число и в БНТ – се оправдава с Вашата воля за нещата, които прави. Вие, г-н Костов, сте това, което народа нарича „Наредиха ни Отгоре“. Вие сте отгоре-то.“

Той не коментира това изказване. Само рече: „Ще излязат частни телевизии.“

„Кога ще излязат“ – попитах аз?!

„Ще пуснем скоро процедура“, отговори Костов.

„А ние дотогава какво да правим“, попитах го. Точните му думи помня: „Нали си голям мъж?! Ще се справиш!“. Аз казах: „Хубаво. Гледай и ръкопляскай.“ Станахме и си тръгнахме… В целия Министерски съвет ходеха хора, зомбирани от Костов. Гледах Кольо и Стояна. Особено Стояна – интелигентно момиче, добра журналистка. Напълно облъчена беше от този човек.

Излязохме с Дилов и се започна голямото ходене по мъките.

Откъс от книгата „За стърчането

Слави Трифонов, Любен Дилов син

- Реклама -