Златното време на „Ку-ку“

Свързвам го най-вече с две неща. Неизказаното удоволствие да работиш нещо, което ти харесва. Да си свободен. Да си популярен. Да си с истински приятели. И най-вече да имаш постоянен досег с аудиторията. Непрекъснато да проверяваш дали това, което правиш среща одобрението на хората, за които го правиш.

Лесно можеш да си представиш, Дилов, след всичко което ти разказах за детството си, колко важно е било това нещо за мен. Това беше друг, чудесен свят. При това в него не влизах наготово, а го създавах заедно с хора, които ценя и обичам. И магията не беше само в предаванията, където снимах максимум два пъти месечно. Възможността ежедневно да си давам сметка колко съм се променил, ми даваха халтурите. Там събирахме плодовете на новата си известност, трупахме страхотен опит, а и изкарвахме по някой лев. Това последното е доста важно, предвид символичното заплащане, което получавахме от телевизионното предаване.

Едно от запомнящите се участия – така наричахме за по-благозвучно „халтурите“ – беше в ресторанта на гарата в Мездра. Аз, Тончо Токмакчиев и Евгени Димитров с пианото. Кабелът на единия микрофон беше по-къс и затова винаги един от нас двамата трябваше да стои до Евгени – поддържаща роля, а другият да играе на авансцената. Организаторите бяха събрали някакъв умопомрачително висок куверт за тази вечер и не знам какво са рекламирали, но техните съграждани от Мездра бяха изпълнили ресторанта до краен предел, наконтени в най-новите си дрехи. По-малоимотните – с костюмите от абитуриентския бал. Всички седяха като в театър, зяпаха ни и чакаха да направим някакво чудо, за да ги забавляваме. По-куцо участие от първите 30 минути на тази халтура не мога да си спомня. Мрак! Никакъв живот! Ръкопляскат възпитано на скечовете и зяпат. Нещо да танцуват, да се радват – не!

Участието ни би трябвало да е някъде около 35-40 минути и аз като видях, че няма да стане купон, рекох си да го подкарвам към края. Давам знак на Евгени – спираме със скечовете, дай две-три песни, да ги вдигнем малко и ще си ходим. Евгени почва да свири интродукцията на „Дулсинея“ – голям хит по онова време, а аз прошепвам на Тончо: „Остави микрофона и иди, покани някоя дама на танц“. Надявах се, че и другите ще станат. Отива Тончо, навежда се към една жена от първите маси, тя му казва нещо, а той се връща като посран. Приближава се и тихо ми казва: „В траур е. Не може да танцува!“

В този момент окончателно реших да приключвам това нещастно участие и кой Господ ме посъветва да разкажа един виц – не знам! Започнах да разказвам вицове, а Тончо да ги играе… Евгени, когато успяваше се включваше с някакъв музикален фон, пълна импровизация. Сега не мога да си спомня точно какво съм разказвал – примерно онзи за жабата, която се препичала върху едно листо на средата на езерото и дошъл слона. „Жабо, топла ли е водата?!“ – попитал слонът, а жабата мълчи. „Кекерице! Да не си ми нещо сърдита? Кажи топла ли е водата, че искам да си взема един душ?“ Жабата пак мълчи. „Курво! Топла ли е водата, ма?!“ – изревал слонът, а жабата с много достойнство отговорила: „Може да съм курва, ама не съм термометър…“ Ей такива кретении. След 20 минути вицове, които Тончо разиграваше, имаше хора, които повръщаха от смях. Превиваха се по масите, излизаха навън, защото им ставаше лошо… Виц след виц…

Вицовете са ме спасявали много пъти. Когато бях див кашик, моят взводен – Сашо Марков, голям мъж и голям мой приятел и до днес, имаше обичая, като ни изкара на тактика, след два-три часа безумно търчане из софийското равно поле, даваше свободно на взвода и казваше: „Трифонов, ще почиваме докато разказваш вицове. Колкото по-дълго разказваш, толкова повече ще почиваме. Но от виц до виц трябва да има не повече от 30 секунди. Засичам!“ Аз почнах да разказвам, а старите войници хем се смеят, хем ми правят едни такива мили знаци с часовниците – a си спрял, а сме ти откъснали главата!

Но имаше и неспасяеми моменти. Спомням си много ясно едно участие във варненска дискотека. Аз, Зуека и Август. По онова време „Ку-ку“ излизаше два пъти месечно и за труда си в него получавахме някъде между 15 и 20 лева месечно. Основните ни доходи идваха от халтурите и много пътувахме. Ходехме в най-различен състав и по тази причина нямаше някакъв утвърден репертоар. Скечовете се уточняваха минути преди началото на участието и твърде често се получаваха – меко казано – конфузни ситуации. Не помня какво играехме точно, но Зуека беше клекнал в една ниша на сцената. Ние с Попов, мисля, че се правехме на мафиоти – италианец, и неговият български преводач. Зуека май беше в прочутия си образ на старшината Страшников. Той обикновено го играеше с Тончо, но този път беше нещо скалъпено… Както и да е. Зуека както си клечеше в нишата, изведнъж рязко стана и така си шибна главата в навеса, че направо легна! Някак го отиграхме. Зуека се прибра да се преоблече за следващия си номер и след малко излезе да ни смени – ние се прибираме с Август и докато се преобличаме (трябваше после да излезем като пионерчета, и да пеем прочутия хит „Вчера в детската градина“), аз разбирам как Зуека се кани да разкаже виц, който току-що сме разказали… Изскачаме с Август на сцената – както сме облечени като пионерчета, и се опитваме да го прекъснем. „Чичко, прибирай се“, викам му аз и го дърпам за шлифера. От другата страна Август също го дърпа, мъчи се да му вземе папката, от която чете. Зуека (вероятно мозъкът му се беше размътил от удара) страшно се ядоса и изрита зверски Август. След това тети един шут и на мен! Каквото и да правехме, Зуека мъжки се пребори с нас и не слезе от сцената, докато не си разказа вица…

Друг коронен номер ми правеше Август. Цял ден се тъпчеше с фъстъци и пиеше уиски и вечер като излизахме на сцената, той ме поглеждаше с един особено влажен поглед, отваряше си устата – Аъъкхххх! – с едно страхотно гъргорене даваше да се разбере, че е напълно пресипнал! С каквото и да го заплашвах, както и да му се молех – поне веднъж месечно това се случваше.

Години след като се бяхме разделили, ние бяхме на турне с „Каналето“ в Бургас и научих, че в Летния театър ще има някакъв концерт с участието на Влади Въргала и Август. Отидох да ги гледам – пя там някой, имаше и други участници и по едно време излиза Въргала. Сам. И казва: „Искам да ви се извиня от името на моя приятел и колега Август Попов, който е настинал и много пресипнал…“ Върнах се години назад!

Откъс от книгата „За стърчането“

За стърчането

 

- Реклама -