Спасението е в трайните неща

dilov.info

За икономиката, прелюбезни, ако използваме медицинска терминология, съвсем уместен е прочутият израз  „температурата на болния започна да спада и се приближава до стайната“. Карантината вече ни причинява осезаеми финансово-сексуални проблеми. В мисъл – отваряш си портмонето, а вътре… три букви, първата е „к“.  Но, безкрайният ми оптимизъм (винаги, когато чашата ми е наполовина пълна, пресипвам я в друга, по-малка чаша) ме кара да търся и откривам добри перспективи и на най-мрачните места.

Според експерти свиването на двете движещи сили на пазарната икономика – търсенето и предлагането – за по-малко от 30 дни надхвърля 20%  в световен мащаб. Няма никакви изгледи тенденцията да се промени. Цивилизацията уверено марширува към небивалите 50% спад и вероятно ще ги достигне след около 30-40 дни.

Ето един пример – тази седмица се навършиха точно 10 години, откакто беше изпълнено последното желание на исландската икономика – прахът ѝ да бъде разпръснат над Европа. Изригването на  вулкана Ейяфятлайокутл (според някои е кръстен  бога на добрата памет и логопедите) струваше над 120 млрд евро на авиопревозвачите и европейската икономика и 45 дни, за да се възстановят що-годе до нормалните си нива. Някои телевизионни говорители така и не се възстановиха след необходимостта да изричат всяка вечер името Ейяфятлайокутл…
Никой не се наема да изчисли колко ще струва COVID-19 на Европа и света. Но със сигурност ще в порядъци повече. Е, къде е доброто, ще попитате?! Доброто е в това, че свитото потребление и предлагане, надявам се, ще завърне на пазара „трайните неща“. Светът не вървеше никак на добре и преди пандемията. Предлагане и търсене се бяха превърнали в една змия, захапала опашката си. Безкрайно насърчаване на потреблението като необходимост за отваряне на нови работни места и постоянен ръст предлагането, като „животът“ на един модел, марка или модификация, падна под 12 месеца. Ненаситна ламя, която с безкраен апетит поглъщаше не само средствата ни, но и живота ни. Защото изяжда и труда, и парите и на следващите поколения, чрез кредите и цялата банкова система. В т.нар. развит свят девет от всеки десет човека са ипотекирали бъдещето на децата си. Техните заеми ще бъдат изплащани от наследниците им. И това защо? За да имат по-нов модел телефон, по-нов автомобил, по-„екологичен“ хладилник.

Цялата развлекателна индустрия и рекламата беше просмукана от нагона на безумното потребление. Умението да създаваш у хората потребности, каквито те всъщност нямат от рекламен занаят се превърна в наука. Със съответните университети, институти и лаборатории, търсещи начини как на клетъчно ниво да ни инсталират нуждата от нов, още по-плосък телевизор. Съответно производството отговори на търсенето с все по-малотрайни изделия, скъсявайки драстично живота на всяка една стока.

Не може да не сте се запитвали какво пречи да се произведе телефон, който да не е необходимо да се сменя целия на средно 18 месеца.

По-старото поколение непрекъснато сравнява   съвременните автомобили с американските и съветски „железа“ отпреди 1990-а и техния, умопомрачително дълъг живот, спрямо сегашните модели.  Във всяка област на производството е така – текстил, електроника, козметика, опаковки… Където и да погледнете, виждате как индексът „продължителност на живота“ се скъсява драстично. Било с маркетингови хватки, било заложен при самото производство на съответното изделие  – да даде фира месец-два, след като му изтече гаранцията. И тази тенденция, колкото разрушаваше Земята, превръщайки я в планета от боклуци, два пъти повече разрушаваше душите ни…

Ще сложи ли край грипът на тази тенденция? Поне следващите 5 години хората ще разполагат със значително по-малка покупателна способност от тази, която имаха през 2019-а година. Това ще ги накара ли да търсят по-трайни и по-здрави стоки? Ще започнат ли да се ценят предмети и уреди, които могат да издържат 5 или 10 години? С други думи – раждащите се днес момчета, ще имат ли забравеното удоволствие да „износят“ панталоните, палтата и обувките на по-големите си братя?

Знам, оптимизмът ми – както всеки оптимизъм – е наивен. От всичката вода на света, само жаждата е по-голяма, а човешката лакомия надхвърля всичко познато в природата. Опитът да затрупаме с предмети празнотата в себе си не е от вчера. Вероятно ни съпътства отпреди бронзовата епоха. Или, както казала праисторическата матрона: „Пещерата пълна с кожи, а човек няма какво да облече!“

В навечерието на пандемията една новина ме шокира. Фермерите в САЩ дават двойно и тройно цената на трактори от известна американска марка, ако … са произведени преди 1995-а. Просто оказва се, че новите модели имат много по-кратък живот. А това, че са натъпкани с електроника, допълнително влошава положението, защото вместо да орат, или събират реколта, фермерите чакат майстор от социализиран сервиз…

Аз пък пазя вкъщи блузи от не много известна датска марка за спортно облекло, които не са мръднали – и като цвят, и като материал – повече от 30 години. Не ги нося отдавна, но ги пазя, за да ги показвам на децата и внуците си…

Трайните неща. Понеже пиша този текст на рождения ден на Валери Петров (на 22 април се навършиха 100 години) не мога да не  го дам като пример за щастие в трайните неща…

„Трябва друго! – И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:
– Какво още там дириш, остаряло момченце?
– Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.“

Валери не би могъл, дори да беше жив, да напише днес това стихотворение. Новите коли нямат ключ. Отдавна сме загубили ключето на щастието, затрупано под безброй безмислени, летливи педмети. Трябва друго, както казва поетът в стихотворението „Ключето“. И горещо се надявам, че това „друго“ ще го прихванем по въздушно-капков път. Надявам се материалната ни цивилизация да престане да бъде чак толкова материална и знам, че това може да се постигне с примера на тези, които са кумири на новите поколения. Ако те направят модерно карането на здрави и сигурни коли, използването на многократни опаковки.. Ако внезапно стане шик да износиш обувките на баща си, или роклята на майка си – и производителите ще бъдат принудени да се съобразят с това,  а предметите ще престанат да бъдат в толкова голяма степен „визитна картичка“ на човека, който ги притежава. И ще се превърнат в това, за което са създадени – да служат, а не да говорят. Спирам и аз преждевременна словесна ейяфятлайокутл- еякулация, отдавайки се мълчаливо на мечти за прекрасния нов свят, който ни очаква.

П.П. Избрах да илюстрирам този текст с няколко маслени картини на изумителния художник-хиперреалист Бойко Колев, който е едно от трайните неща в моя живот.

A Pair Of Shoes, Бойко Колев
Elena shoes, Бойко Колев

 

Вижте и това:

„Зеленото ухо“ – вече е наличен и в електронен вариант

- Реклама -  

Кажете Вашето мнение