Жестокият експеримент (откъс)

Любен Дилов

Тя продължаваше да не усеща неговото присъствие — така всепогълната гледаше сладникаво красивите реклами на туристическата агенция. А може би изучаваше и разписанието на крайбрежните кораби. Това му позволи да посъзерцава голия й гръб в яркостта на лятното предпладне с удоволствие, което добродушно се самонадсмиваше.

Онази вечер, когато оглушиха колибата му край реката с рева на автомобилите си, той почти не й обърна внимание сред десетината по курортному разпасани професори и доценти. Не им отиваше да бъдат разпасани, па макар и за двайсет дена, след като през цялата година педантично са си връзвали вратовръзките и са треперели за авторитета си. Разпасаността също изисква талант и поддържане. Комична бе изглеждала и тази единствена сред тях жена, облечена пък като за бал. Но май от някакъв нощен бар бяха му се изтърсили.

Достатъчно разглезен от студентките, за да реши, че тя заради него е разголила гърба си чак до задника, той показа само на нея недоволството си от внезапното им посещение. Край устието на реката, където ги заведе, защото, не се побираха в колибата му, тя бе въздъхнала в опит за разговор: „Тук и звездите като че ли са други!“ Ядосан, че колегите му разбудиха сякаш и близкото море с предвзетото си дърдорене — от околните колиби надничаха вече приятелите му рибари, той й отвърна: „Специално си ги доставям.“ А после не намери сгода да й се извини.

Сега този пренебрегнат тогава гръб никому не се предлагаше. Кестеново лъскав и гладък, още по-тъмен в рамката на белия шантунг, той излъчваше интимното уединение на жена, която се е разсъблякла сама в спалнята си. Меката заоблена симетрия на раменете и нежността на улея между лопатките галеха окото му на геометър и художник с незаинтересуваната си хармония.

Радва се физикът на хармонията на Вселената, не мирясва, докато не направи хипотезите си за нея също хармонични, защото иначе няма и да му ги приемат, а неутолимата му придирчивост все търси изключенията от симетрията. Затова и повече го заинтересуваха едва забележимото изкривяване в гръбначния улей — от ученическата чанта навярно или от модните чанти за през рамо, и бенчиците на лявата й плешка. Потънали дълбоко в тъмната политура на слънчевия загар, те се забелязваха само при по-настойчиво взиране, но той се зае да ги преброи, заинтригуван от разположението им. Те доста точно повтаряха картината на известно съзвездие. Мозъкът му направи асоциацията „съзвездие — събенчие“ и той все така самоиронично се възхити на новооткритата дума, но в следващия миг си спомни, че твърде много хора го познаваха тук. А жителите на градчето, които повече уважаваше, сигурно вече недоумяваха огорчено, ако са видели „своя професор“ да се хили зад голите гърбове на курортистките. Гласът му бе успял да предрезгавее от мълчанието и горещината.

— Маршрут ли си съставяте?

Тя прекалено силно се стресна, а като че ли прекалено дълго не овладя и вълнението си от изненадата.

— О, не! Мъчех се да разбера дали ми се иска да отида някъде.

Плакатите на витрината предлагаха от устремена през снежна гора запенена руска тройка до компанията на свиреп туземец със забита напряко в носа дълга клечка.

— Нищо от това не ме съблазнява.

— Дори човекоядецът ли? С тая клечка той после си чисти зъбите.

Тя възнагради евтиния му виц с бегла усмивка, а вишневият нокът на показалеца й затрепера от настойчивост към витрината.

— Може и да са интересни, но като не ми се пътува нито с тоя параход, нито с оня самолет!

— Е, да, масовият туризъм не е особено привлекателен — съгласи се той, приел за неизбежна превземката у младата съпруга на един преуспяващ учен. Мъжът й, биофизик, беше сред най-способните в своята област.

— Жалки напъни да избавят хората от самотата им! Бях веднъж на такава екскурзия, никога не съм се чувствувала по-самотна. Ако имах пари… Но си нямам пари! — заключи тя с простодушие, което изкупи донякъде предишната й сентенция.

— Пък и аз в момента имам колкото по за едно кафе — рече той, защото се чувствуваше все по-неловко пред витрината на туристическата агенция.

Впечатляващо елегантна, съпругата на биофизика предизвикваше скърцането на всички вратни шипове у минаващите край тях. Сякаш зяпаха подир филмова или естрадна звезда.

Тя изравни крачката си с неговата и му се отплати за поканата с малко нервно, бързореко обяснение:

— Извинявайте, че онази нощ така ви нападнахме, но ми се искаше и да се запозная с вас. Всичките ви книги съм чела! Популярните, разбира се, за другите нямам мозък. Аз и на ваши лекции съм ходила.

— Извинение аз ви дължа — прекъсна я той и хукна през площадчето, за да улови последната свободна маса под чадърите пред кафенето.

Измъчваше се, когато хвалеха книгите му, макар че бяха го прославили сред младежта, която обичаше науките. Защото все още се сърдеше на себе си — ни литератор, ни художник, ни учен! Такава поетично объркана натура при едни физици раждаше гениални открития, от него обаче бе направила автор на научно-популярни четива.

Тя пристигна край масата с няколко капчици пот, задържани от бъдещите й мустачки — сега те все още приличаха на пикантна сянка, изпод която набъбваше откровената чувственост на устните й. Без червило, но опазени някак от плажното изпръхване, те излъчваха свежест.

— Имахте право да се сърдите, нали ви казах! И аз бях много самотна в тази компания.

Думите й събудиха онзиденшната му съпротива.

Не обичаше жените, които веднага се изкарваха самотни. Като искаш да спиш с някого, кажи му го направо, що трябва да го плашиш със самотата си! Той я изчака да седне, почака да избърше бъдещите си мустачки.

— Лоуренс пише в своя „Апокалипсис“: Когато някой ми каже, че е самотен, аз знам — той е загубил Вселената.

— Нима всички вече сме я загубили? — кокетно си повя тя с кърпичката.

— Мараба, професоре! — викна сервитьорът над главите им, взрял се може би да разбере как се задържа без презрамки, само на гърдите й, роклята на новата клиентка.

— Здрасти! — отвърна му той. Сервитьорът беше от сезонните печалбари, които не топваха дори крака си в морето, но много се стараеха да приличат на морски вълци. — Първо, махни тия столове! Ще пиете ли от моето питие? По това време аз съм на малък джин с тоник и лимонче.

— Да опитам! — отвърна тя и той подвикна след поръчката:

— Ей, столовете!

Сервитьорът намусено се върна да ги премести, за да не сядат други на масата им. Навярно бе решил, че професорът му отказа обикновената си дружеска любезност, та да се изфука пред „мадамата“.

Тя бе доловила комичния конфликт.

— Тук май всички ви познават.

— Аз пръв някога им се натресох край реката, затова.

— Скромничите. Вас просто навсякъде ви обичат. С изключение на колегите ви, разбира се. Но те ви завиждат.

— И мъжът ви ли?

— Не, моят доцент си няма време за простите човешки преживявания.

— И за какво толкова ми завиждат милите колеги? Всичките си имат вили, не колиби от тръстика, всичките карат по-скъпи коли, всички си взеха млади и хубави жени като вас.

— Те и колибата ви смятат за снобизъм.

Това искрено го засегна.

— Нямам пари за вила, па не ми и трябва. Аз спя там само докато си приготвя лодката, в пристанището е много шумно…

— Ама защо им обръщате внимание! — засмя се тя. — Те са загубили Вселената, а вие не сте.

Той не си позволяваше да се отделя от другите, въпреки всичкото, заради което ги осъждаше; рече хладно:

— Вижте, осъзнатият самотник третира света като сборище от егоисти, които не ги свързва нищо друго, освен материалният интерес. Затова най-напред загубва човечеството. А като забравя, че Вселената не се състои само от човечество, изгубва и нея. Мисля, че нещо такова е искал да каже Лоурънс.

Тя не усети неволно нанесената й обида. Очите и много тъмни, подозрително бляскави, плашеха със странната си екзалтация, която сякаш не бликаше само от опита й за флирт, а и от някаква разпалена сега стара болка.

— Но нима един толкова умен човек като вас не е самотен?

— Човекът е лошо самотен не заради ума си, самотен го прави тълпата. В града ние се намразваме един друг, защото ни е тясно. Екологически проблеми на вида, както казват модерните антрополози. Не можете да си представите каква благодат е далеч от брега. Там аз обичам всички. Дори ония на скутерите и водните велосипеди! За съжаление никой не учи човека на това умение да се усамотява.

— А и не всеки може да си има лодка, нали?

Той реши да види защо тя продължаваше да се заяжда, но отново срещна само подозрителната екзалтация на очите й.

— Не се сърдете, просто и аз ви завиждам! Човек наистина трябва да обича нещо, което стои над него, иначе е загубен.

Той търпеливо и дълго бе се приучвал да изслушва хората, да се отнася сериозно към думите им.

— Знаете ли, когато ме питат обичам ли морето, винаги се разколебавам. Аз съм градско момче и целият ми живот премина в кина и класни стаи, в аудитории и кабинети. Имах нужда от подобна връзка, измъчваше ме липсата й. Понеже не ме биваше за експериментатор, аз се захванах с теорията и природата пак си оставаше за мен математическа абстракция, произволна, игра на някакви си там частици, такъв или инакъв мисловен модел. Нали разбирате? И само далеч от бреговете аз се усещам пред нея като пред нещо осезаемо цялостно. Как да ви го обясня — една противоотрова срещу професионалната изпортеност! Освен това винаги ме е било страх, още от дете. Трябваше да надвия този страх. — Той побърза да приключи оправданията си, защото нещо в него занастоява да съобщи и друга причина за упоритата му битка със страха от водата. — Та исках да кажа, снобизъм или не, щом идваш тука не само като летовник, длъжен си да създадеш някаква лична връзка с морето.

Обедният час обезлюдяваше кафенето, бе опразнил и площада пред него. Маранята сънливо се гърчеше над асфалта. Магазинчетата бяха спуснали пъстрите си щори и всичко приличаше на приключил панаир, оставил подире си нажежената печал по отминало веселие.

— Сънувате ли го? Каква зодия сте?

— На сън още ме е страх от него — отвърна той, но премълча отношението си към модното увлечение по астрологията. То го обиждаше като учен.

— Амбивалентност ли му викаха? Любов-омраза?

— Не, казах ви, за мен морето нито е любовница, нито изобщо… както разправят за моряците. Само един-единствен кабинет по космогония. А човек може да обича кабинета си, нали? Може понякога и да го мрази.

Въпреки неговата търпелива сериозност, тя си остана все така непонятно възбудена, закачлива.

— Не особено уютен кабинет.

— Не знам да е направено някое велико откритие в уютните кабинети. Впрочем аз и тука не съм създал нищо.

— А защо не го рисувате? Не видях в колибата ви картини…

— Защото му се плаша. А вие обичате ли го?

— Само като място, където се добива тен — засмя се тя.

И дръпна лакти от масата, защото сервитьорът заподрежда най-после кафетата и чашите, като припряно мърмореше извиненията си, че машината трябвало да бъде зареждана и докато загреела…

Познал, че келнерът си отмъщаваше чрез забавянето, той вяло го укори:

— Можеше поне джина да донесеш. Чарли, Чарли!

— Виноват, професоре! — нахално се захили той и се оттегли с пресилен поклон.

**

В неизбежната пауза след прекъснатия разговор той си позволи да я огледа по-открито. Ръцете й, мургави и гладки, плавно се вливаха в раменете, които бяха по-тъмни, защото първи приемаха слънцето. Мускулът на гръдта набъбваше силно, но постепенно, без да променя цвета си. Сигурно целите й гърди притежаваха същия умело постигнат по евините плажове загар. Непридържани от нищо, те внушаваха усещането за тежест и коравина. Тя не му пречеше, отправила погледа си нарочно встрани, и той продължаваше да потъва в удоволствието от хубостта й. Би дори пощипнал, бащински или приятелски, тая изящно източена шия, която имаше още достатъчно стегната подкожна тлъстина, за да се опази от неизбежните от слънцето пръстени.

— Няма ли да кажете най-после наздраве?

Прозвуча му като „стига си ме оглеждал“ и той виновно вдигна джина си.

— Извинете!

Тя първа удари чашата си в неговата, подсказа му едно оправдание за безцеремонното разглеждане:

— Не знаех, че сте толкова добър художник. Особено тия чуждо планетни видения!

Онази вечер, обидена от него, тя бе се отдалечила от компанията и сигурно бе разглеждала картините му в колибата, под светлината на петромаксовия фенер. В тая светлина те действително изглеждаха ефектни.

— Не е прилично да се подигравате на старите хора заради странностите им!

Тя се изсмя, неоправдано високо, гърлено — или беше малко истерична, или още се смущаваше. И тръсна вече наистина нещо неприлично:

— Сега пък се натискате за комплименти, така ли? Аз от картини може и да не разбирам, но мъжете, общо взето, са ми ясни.

Той се наведе над кафето си. С остаряването все по-често се улавяше как под една или друга форма търси потвърждения, че още е силен и хубав мъж, макар интересът на жените към него дори да се засилваше.

— Имате ли цигари? — добави тя малко рязко, догадила се за сторената пакост.

— Не пуша, но ей сега!

Той се обърна към сервитьора, нямаше го и се надигна.

— Недейте, аз също не пуша. — Възбудата й заискри, готова за нови закачки. — И какво правите самичък в тази лодка? Или не сте съвсем сам, а?

— Имам си принцип: на лодката винаги да бъда сам — отвърна той с желанието да я поохлади. — Елате да я разгледате! Ще се убедите, че не е обзаведена за повече хора. А женски крак изобщо не е стъпвал на нея.

И само й даде възможност да възтържествува:

— Нека тогава да не я оскверняваме!

— Тия дни ще изчезна за до края на ваканцията — съобщи той почти като предупреждение, защото нежният улей на гръбнака й и трогателното събенчие още смущаваха мозъка му. Те навярно бяха го и накарали така непредпазливо да я покани на яхтата. — Защо имам чувството, че ви познавам по-отдавна, не от онази вечер?

Тя импулсивно се прекърши над масата, също се залови за кафето.

— Може би сте гледали филма „В началото на пролетта“? Не, то бе отдавна.

— О! Филмова звезда?

— Не, не, само веднъж съм играла!

— Защо? Вие сте хубава, даже много, пък и доколкото знам… — поиска той да я оправдае и пред себе си, но тя го прекъсна:

— Бях още ученичка. Съвсем несъвременно момиче бях и почти насила ме измъкнаха от чина. Точно такова им трябвало, чисто, наивно, себе си да играе. Кое момиче на шестнайсет годинки няма да се съблазни? — Думите й, задъхани, взривни, приличаха на отмъстителни изстрели. — Писаха, че съм талантлива, че имам бъдеще, а после никой не ме потърси. Само ми объркаха живота.

Бе чел и чувал нещо подобно: банализираната вече трагедия на хиляди момичета по света, чийто природен нагон за себепредлагане бива подведен от мултиплицирания флирт на екрана. Домъчня му, че и тя бе се подмамила по него.

— Сигурно още не можете да го надживеете?

Тя лакомо отпи от джина си.

— Колкото и да се бориш, остава ти за цял живот. Доскоро, щом се запознаех с някого, след петата минута вече го питах дали не е гледал филма. После бягах някъде да се нарева. Ето и сега, нали видяхте! — усмихна се тя в твърде болезнен опит за самоирония.

Прищя му се да погали пръстите й, които барабаняха по покривката, да ги укроти и приспи.

— Сродни души сме. И аз ходя в морето всъщност да се нарева. Предричаха ми бляскаво бъдеще, станах най-младият професор в университета, а после… Остана ми ден из ден да предъвквам чуждите истини пред студентите. Впрочем това е достатъчно често и при нас.

— Да, ама името ви стои над цял куп книги, нали! — устните й лекичко прихнаха, да заглушат навярно звънналата между тях злобичка. — Да оставим настрана, че студентки като мен са готови да ви целуват и подметките.

Изрече го уверено, не като предаване на клюка и доста болезнено го улучи. Все още не минаваше семестър без някоя студентка да влезе в кабинета му и по един или друг начин да му се предложи, но той никога не си позволяваше това да го ласкае и то го караше да се чувствува виновен пред храбрата им младост. С течение на времето бе си изработил и една формула за вразумяване, без — както си въобразяваше — да ги унижава: „Разбирам ви, мило момиче, харесвате лекциите ми, малка сте още, затова ви се струвам много умен, много добър и така нататък, но не настоявайте да ме гледате и по долни гащи. Знаете ли как ще се разочаровате!“ Малко смях и после: „Представете си само какво ще стане! Аз съм стар човек и непременно ще се влюбя във вас, щото сте едно много сладко момиче, както ви гледам. Добре, ама на вас бързо-бързо ще ви мине и контрата ще остане у мен. Защо искате да ми причинявате страдания, щом толкова ме уважавате?“

Сега той предпочете да не реагира на нейното „студентки като мен“.

— Вижте, това, което днес представлявам в очите на хората, щеше да бъде някакво удовлетворение, ако поне двайсет години бях драпал за него, както си е нормално. Но когато си го постигнал още в началото и повече с благоволението на другите, с тяхната надежда? И ако после въпреки вече наистина сериозните ти усилия не се ражда у теб нищо по-добро и си принуден да живееш в осъзнато безплодие, а още се чувствуваш млад и сили имаш, и знания, и ум, и условия за работа? Сто пъти по-добре е да не го постигнеш, но цял живот да си имаш надежда и цел…

Усети се на катедрата си, обзет от, онова сдържано патосно красноречие, с което така въодушевяваше студентите, и побърза да го затъкне. Чашата обаче се оказа празна и той само облиза сладникавия й ръб.

— Да пийнем ли по още едно? Разговорът стана тъжен.

Едновременно погледнаха ръчните си часовници, едновременно се смутиха.

— Поръчайте! — каза тя, сякаш се инатеше някому.

— Ето че стана още по-тъжно! Срещат се двама души и може би имат какво да си кажат, но първата им работа е да установят колко време ще си дадат, не колко чувства и мисли. Те това ражда модерната самота, мила госпожо! Все по-малко време имаме един за друг.

— Аз съм, която трябва да се засегне. Значи не съм ви се харесала. А часовника погледнах просто така, дори не го видях.

— И аз просто така. Бях тръгнал да гоня един монтьор, който да ми прегледа мотора. Но под нашите рефлекси винаги има и друг смисъл, нали? Ако разбирах от психоанализа, може би щях да ги открия. — Чарли, още по един джин!

Сервитьорът, естествено, не се казваше така, казваше се Чавдар, но с такова име сигурно е неудобно да хайдутлуваш из джобовете на курортистите.

— И още един принцип наруших заради вас. По това време аз никога не пия повече от петдесет грама.

— Недейте, моля ви! Ще ме обидите, само и само да прикриете собствения си гаф. Нека говорим за друго!

Той отклони поглед към площада. Не знаеше в кое да я увери — че наистина си има такъв принцип или че наистина я харесва. Двамина от минувачите кимнаха за поздрав и бързо оттеглиха усмивките си, защото той реагира със закъснение.

— Скучен човек съм. Не умея да флиртувам, а току чета лекции на хората. Но тоя даскалски занаят!

— Забравяте, че точно за такъв съм омъжена.

— Ясно! Затова си и погледнахте часовника! — рече той с облекчение, защото отново бе я усетил като опасност. Нестихващото й напрежение все така го плашеше.

— Не, исках само да преценя дали мога да остана още малко, без риска да бъда изгонена, както гоните студентките, си. Аз ви разбирам, мило момиче, но защо трябва да ме гледате и по бели гащи, много ще се разочаровате. Изрече го като премислено, дори езиково добре изградено отмъщение и цялата се превърна в злорадо очакване.

— Хей, това пък откъде?

— Веднъж вече ме изгонихте така.

— Невъзможно! — викна той, сервитьорът обаче го накара да млъкне, разполагайки с пресилена изисканост чашите пред тях. И той още си отмъщаваше.

— Истина е! — изпревари го после тя. — Ще ви кажа как стана, но няма да ми се сърдите, нали? Говореше се сред момичетата, че така сте отблъсквали студентките и моите приятелки, аз имах тогава в курса ви една приятелка, с нея посещавах и вашите лекции, та те ме накараха. Той не те познава, викат ми, изпит при него няма да държиш! Изобщо, цял заговор, да проверим наистина ли отблъсквате всички по еднакъв начин. Момичешка работа! — Тя се изсмя с предишния си внезапен смях, който, изглежда, все пак извираше от смущението й. — Е, и аз като бивша артистка…

— Представям си какво кикотене е паднало! И кога беше това?

— Не, не можете да си го представите! — отвърна тя, а усмивката след неестествения смях грозно скова устните й. — Приятелките ми не знаеха, че аз също бях успяла вече да се влюбя във вас и се надявах да не ме изгоните. Или поне не като другите. Така че, другарю професор, голям рев падна след големия смях. Наздраве!

Той рефлективно вдигна чашата си.

— Тия мои проклети принципи! Да изтърва такова момиче!

Тя с демонстративна наслада отпи от студеното питие, в което газовите мехурчета сякаш бяха замръзнали.

— Недейте, наистина не умеете да флиртувате! И най-много с това карахте студентките да лудеят по вас. Отдавна беше, разбира се, а сега аз напълно, ви влизам в положението. Сигурно не всички са ви досаждали безкористно. Такава партия — разведен, професор, навярно и богат, а горкото момиче кой знае накъде ще го лашнат, след като завърши!

— Еее, още ли не можете да ми простите? Нима по ваше време не е могла някоя студентка…

— В тия работи жената не е виновна, водят я инстинктите. — Тя сякаш нарочно продължаваше да го мачка с брутални откровения. — Искам да кажа, самата природа ни прави користни, задължава ни да търсим хляб и сигурност за децата си. Моята прабаба ми казваше, тя доста дълго живя и аз вече се момеех… Мъжът, викаше ми, не бива само да е по-грозен от маймуна, та да можеш да търпиш целувките му, но като се удари по джоба, там трябва да дрънчи.

Той удари с длан десния джоб на джинсите си.

— Дрънчи, дрънчи! — Бръкна в него и извади връзката ключове.

— Наистина дрънчи! Ключ от апартамент, ключове от кола, сигурно и от лодката. Имаме си нюх за тая работа.

— Ама защо толкова се заяждате с мен? Не пия, не пуша, с жени не гуляя, държавата ми плаща добре. Такъв е стандартът днеска. Мисля, че и вашият мъж… Впрочем, вие така ли го накарахте да се удари по джоба?

— Аз самата го ударих — прихна тя.

— Деца имате ли?

Зададе въпроса си неволно, в логиката на нейните мотивировки, а вероятно засегна нещо болезнено. Лицето й мигом изсивя, стана неприветливо.

— Иска първо да получи катедрата си.

Професорът въздъхна предпазливо.

— Несправедливи са, знам. Все пак ще я получи. Няма по-добър.

А художникът в него се питаше възможно ли е красотата да бъде и неприветлива? Винаги се бе плашел от портрета, но сега лицето й му се стори лесно за рисуване с тази контурно изявена, дистанцираща гордост. Изтърси в порядъка на собствената си отнесеност.

— Бих се опитал да ви нарисувам.

Тя пак така неестествено прихна срещу унесения му поглед.

— Както го удрям по джоба ли?

— Какъв джоб? А, да! Не, аз не ви повярвах, иначе щях да ви наругая. И ще ви помоля друг път пред мен за мъжа си…

— Ще има ли друг път? — прекъсна тя неприличната му заплаха.

Той се обърка пред обещанието, което настояваха да изтръгнат от него.

— Разбира се. Ако ви рисувам…

— Лош модел съм. За каквото и да било — рече тя рязко и рязко стана. — Сега вече ще ме пуснете, нали?

Той слисано се изправи подире й.

— Нещо сбърках ли?

— Не, не, аз сбърках! Благодаря ви за джина, много хубав беше!

В дланта му остана хладната влага на видимата невроза, която през цялото време бе я измъчвала, но гъвкавата припряност на мургавите й крака и блесналият на слънцето нежен гръб веднага пресушиха спомена от студенината на ръката й. Той гледа подир нея и след като изчезна от площада. Но не гледаше подир модел. Колкото и да си представяше само лицето й в оня миг на внезапната, тушово очертана гордост, не смогна да потисне размърдалия се в гърдите му протяжен копнеж по едно, сякаш останало си недолюбено някога, красиво женско тяло. Не, не онова, което така дълго и грациозно бе се отдалечавало от него — то вече бе се сляло с абстракцията на мъжките му сънища.

Е да, опита той да го отблъсне с малко присмех над себе си, пак разрешихме да ни нарушат хормоналния баланс! И пряко принципите си, подвикна на Чарли за трети джин.

- Реклама -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.