За мъртвите или добро, или смешно / Любен Дилов 

Събрани съчинения том II

Анотация

„Аз не се наемам да ги съдя. Да съдиш, означава да не разбереш, защото, ако разбереш, не би могъл да съдиш“, казва Любен Дилов във втората част на този весел паноптикум на писателски и сексуално-тоталитарни нрави.

И двата текста са част от „ръкописите в чекмедже“, с които го завари промяната от ноември 1989-а. Публикувани в първите години на 90-те в изключително малки тиражи, те практически са непознати за читателите. С издателство „Ентусиаст“ бързаме да ги представим във втория том от събраните съчинения на Любен Дилов, докато споменът за годините от втората половина на ХХ век не е все още напълно избледнял у съвременниците ни. Без да претендират за принос в литературната ни история, те са изключително забавен, смешно-тъжен принос в историята на нравите. И ако, оглеждайки се в историите на бележити и неизвестни българи, публикувани по-долу, внезапно откриете и себе си, не се сърдете. Припомняме ви един от обичаните лафове на Дилов-баща: „Събудих звяра в себе си. Оказа се заек похотлив…“

Любен Дилов – син

Заглавие: За мъртвите или добро, или смешно
Автор: Любен Дилов
ISBN: 978-619-164-169-7
Обем: 280 стр.
Корица: Мека с маншети
Формат: 14 x 21 см.
Цена: 16,00 лв.

 

ПОРЪЧАЙ За мъртвите или добро, или смешно ОНЛАЙН

 

Може да поръчате и комплект с отстъпка.

Комплектът включва по 1бр. от:

1. Пропуснатият шанс

2. За мъртвите добро или нищо

Поръчай тукЗа мъртвите или добро, или смешно 

ОТКЪС

Не ми се ще случката, която ще разкажа за покойния си приятел Минко Николов – най-изявения млад критик от нашето поколение, да бъде възприета като притча. Просто тя наистина се случи и за беда е единственият ми весел спомен от него. Общо взето, той беше доста скован във всекидневното си общуване с хората, леко доскучаващ. Въпреки че беше хубавец и вероятно се харесваше на момичетата, никога не напускаше вглъбената си сериозност там, където ние предпочитахме да се отървем от проблема или дилемата с някоя шега. Професорски тип – ако това ви говори същото, каквото и на мен.

Допускам, че ако не бяха го прогонили от Софийския университет, за да дадат полагащото му се място на нечие доста ограничено протеже, възможно бе и да не се случеше с него нещастието: лечимо психическо разстройство, завършило със самоубийство, което можеше да бъде предотвратено при по-разумно отношение към заболяването му. Така си отиде от нас и литературния ни живот прекалено рано един творец, очертаващ се още в онези години с антидогматизма си като извънредно полезен.

По времето, за което разказвам – вероятно за утеха, загдето му отказаха постоянното място в катедрата по литература в Софийския университет – той бе изпратен от прокудилите го фактори за три години като лектор в тогавашния Западен Берлин. Понаучил немския език, той здраво бе подхванал една своя интерпретация на тогавашната млада, но доста шумна западна литература. За спомен от него ми е останало немското издание на романа „Кучешки години“ от Гюнтер Грас със стенографски бележки от Минко по белите полета на страниците.

Летувахме, както често преди това, заедно във варненската писателска станция. Слизам сутринта на плажа и заварвам Минко Николов, заровил се по корем в пясъка, така заплеснат в някаква гледка, че не ме усети. Едва когато сянката ми го покри, вдигна глава, колкото да ми пошушне тайнствено:

– Лягай до мен и погледни натам! Евиния плаж!
Проснах се до него, взрях се в заметнатия от вятъра долен край на платнището, ограждащо евиния плаж, където жените ни се печаха голи.
– Хубава жена, нали?
Жената – събличаше ли се, обличаше ли се, не помня – наистина си я биваше, само че ми беше неудобно да я гледам. Рекох му:
– Това е жена ти бе, глупак!
– Амиии! – усъмни се той, защото ме познаваше и като шегаджия.
– Жена ти е, не виждаш ли!

И седнах с гръб към евиния плаж. След няколко секунди седна и той до мен, бършейки очилата си от пясъка, а между нас бе седнала една дебела и гола неловкост…

Вероятно подобни недоразумения са нормални за хората с ненормално зрение като неговото, но като се взирам сега в спомена си, както тогава в заметнатия край на евиния плаж, принуден съм да се замисля и за мерилото, с което критиците оценяват произведенията ни. Ето защо, вземам си първото изречение назад!

***

ПОЧТИ КАТО В ТЕАТЪРА НА АБСУРДА

(Георги Караиванов и Стефан Попвасилев)

Престоят ми в Хисаря често съвпадаше, особено през зимните месеци, с пребиваването там на двама малко известни днес, но достойни български литерато­ри, които не само защото бяха минали вече осемдесетте и прекарали живота си в чуждия на комунистите „ла­гер“, биваха пренебрегвани от управляващите тогава нашия литературен живот: Георги Караиванов и Стефан Попвасилев*. Те идваха с жените си в Хисаря и наемаха съседни стаи на първия етаж, където в общото холче следобед пиеха заедно чай.

Дядо Стефан, както му виках, защото ми беше и сим­патичен, обичаше да пее, но поради глухотата си върше­ше това особено силно. Веднъж го спрях на стълбище­то, по което той, едър и държелив старец, твърде бодро се изкачваше. Разбира се, трябваше да го надвиквам:

– Как си, дядо Стефане? Пееш ли, пееш!

– Пея – провикна се той гордо. – Те, женурята, искат да им пее човек разни романси, но аз им пея възрожден­ски песни.

И продължи нагоре, огласяйки творческия ни дом с мелодични призиви за бунт.

Един следобед седях край масичката зад вратата на тяхното холче. На нея беше поставен телефонът за пи­сателите и чаках да се освободи моят номер в София. Вратата на холчето беше открехната. Оттам идеха ти­хото позвънване на чашите и лъжичките за чай и гръмо­витото пеене на Стефан Попвасилев. Неочаквано дядо Стефан прекъсна пеенето си насред стиха и изкрещя с всички сили:

– Ти си невъзможна! Ти си невъзможна!

Стана скандалът, рекох си, и ми се прищя да се из­мъкна незабелязано, защото се чувствам неловко като свидетел на скандали. Жена му обаче доста мелодично също извиси глас:

– Защо да съм невъзможна бе, Стефане?

– Ти винаги стоиш права, когато белиш картофи!

В Хисаря си имахме трапезария, където ни сервира­ха вкусна храна, та нито писателите, нито жените им белеха картофи. Очевидно у дядо Стефан бе избухнал внезапно някакъв спомен, затова и в гласа на жена му дрънна мелодично примирението:

– Така съм свикнала бе, Стефане!

– Няма да заминем! Няма да заминем! – люто я на­двика дядо Стефан, сякаш я наказваше за това, че стои права, когато бели картофи.

– Ама нали ти настояваше да си заминем! – почти изплака жена му.

Тогава се обади и жената на Георги Караиванов с тежка въздишка:

– Ех, добре сте си вие, а моят Георги като си няма пари!

Повече не чух, защото дядо Стефан вече гърмеше с гласа на две-три Боримечки, взети заедно: „Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня…“.

*В детските ми спомени тези двамата се сливат със старците от Мъпет шоуто. Една сцена се е забила особено силно в съзнанието ми. Сутрин, някъде към 8.30 – 9.00. Каре белот от писатели, сред които и баща ми, не са лягали цяла нощ и продължават да пляскат ожесточено картите сред облаци от синкав цигарен дим. Не съм съвсем сигурен за състава на карето, но май бяха още Боян Ничев и Климент Цачев… Аз съм пратен от майка ми деликатно да подпи¬там дали все пак баща ми няма да вземе да се прибере до стаята си, или поне да отиде да закусва. Точно в този миг двамата достолепни старци минават с жените си покрай карето, за да излязат на разходка. Дядо Стефан пее силно. Сцената е като от пиеса на Йонеско. Четиримата картоиграчи млъкват и чинно изчакват старците да из¬лязат от салона. След това Боян Ничев казва: „Абе… все пак е по-добре ти да пееш, отколкото теб да те опяват“. Останалите трима се позасмиват, но някак тъжно. В този миг през салона подтичвайки минава Стефан Поптонев. Друг писател, известен със спартанския си начин на живот и удивителни сутрешни спортни подвизи. Тича¬не и плуване с километри. По-младият от двамата Стефановци се е упътил към закуската, току-що приключил мощен сутрешен крос. Поглежда неодобрително карето и примижава отвратен от гъстия цигарен дим. Тук баща ми не издържа и се обръща след него: „Ееех, Стефане. Нас кротко и леко ще ни отнесе я инфаркт, я инсулт, ама ти как ще се мъчиш с това желязно здраве! Месеци ще умираш, и на себе си ще досадиш, и на околните…“ – Бел. ред.

- Реклама -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.