Dilov.info

Някои виждат в полегналата осмица знака за безкрайност и на осми март го свързват с жената и любовта. Други виждат просто две дупки с малко разстояние между тях и това безспорно разстройва жените. Изводът: не полягвайте без любов и няма да бъдете разстройвани! Разпънати в теоретизиране за социалната роля на пола (въпросният джендър, който стряска съня на патриоти, социалисти и обикновени трамвайни публицисти у нас) модерните женски движения все повече се отдалечават от реалните всекидневни проблеми на обикновените жени. В това число и насилието над жени, предизвикано не толкова от социалната, колкото от … половата роля на пола.

Празникът на жената-институт не съвпада нито с празника на любовта, нито с почитта към майката, въпреки че в някои страни се правят подобни опити. Най-вече, за да се намали социално-протестния патос на този ден, възцарен още в първите години на миналия век – твърди се – по предложение на една българка. Ана Маймункова била препоръчала точно тази дата на Втория международен конгрес на жените в Москва през 1920 година.

Само за 100 години женският поход към равноправие в Западния свят се превърна в свое карикатурно подобие, заето да преследва мъжете в Холивуд в частност и мачизма навсякъде, където го открие. Няма да е неестествено ако на днешния ден отправим някои подигравки към международните женски организации, но най-вече към кресливите вакханки оттатък Атлантика. Защо не се заемете с ужасяващата трудова експлоатация на жените в Югоизточна Азия и Африка, например? Да поставите остро въпросът за мястото на жената в Саудитска Арабия, ОАЕ и Катар?! Или е по-лесно да заклеймявате Кевин Спейси? Той, завалията, дори не е преследвал жена, ако изобщо в нелепата история, свързана с него, има нещо вярно… Целият този напън много прилича на природозащитниците, които замерят с боя баби, облечени в скъпи кожени палта, но внимателно заобикалят рокерите с техните кожени якета…

Има толкова много чисто „женски“ обществени проблеми, на които си струва да се посветят усилия, но сякаш няма кой да го прави. Особено в България. Тук традиционната левица, която традиционно ще хвърли най-много карамфили на днешния ден, е заета с усилено гонене на джендъри с кукери, вместо да каже поне една дума за това, че все още у нас, на много места жените получават по-ниско възнаграждение при сравними трудови условия с мъжете. Или за това, че майчинските са крайно недостатъчни, направо подигравка спрямо усилието да гледаш деца в България… Изобщо не ми се занимава с перманентните излагания на БСП днес (не става дума само за ловно-рибарските им изложения от изминалата седмица)! Още по-малко с трептенията на тяхната лидерка, която е на път да слее кризата на критическата възраст с общата криза на социализма. Да се върна към женската природа: истина е, че някои жени са вълнуващи като океан – ако не сте свикнали, може да ви се повдига непрекъснато! Но социалното и личното в отношението към жените хармонично и хормонално се смесват у нас още от времето на Дядо Вазов. В спомените си той пише за един особено страстен млад адвокат, който пледирал по време на бракоразводен процес в новоосвободената България: „И както са казвали древните латини „La donnа e mobile“, което ще рече – на жената са мебелите!“ Вижда се, че дори древните римляни са бранели материалния интерес на жената при развода… Или поне по нашите земи са го бранили.

Суфражетки от шопско снимка на Lost Bulgaria

Запазен е и един спомен на суфражетки от Шопско от края на по-миналия век, изясняващ българския феминизъм от времето на Възраждането. Стои Пена по втори петли на къра и се подпира на мотиката. Душата и пълна с красотата на пробуждащата се природа, а Пена си мисли: „Всичко съм сколасала. На прасетата – наринато. На кокошките – насипано. Кравите издоени, децата изкърпени, нахранени и пратени на училище. Прането изпрано, закуската приготвена… Леле, Вуте нeнаебан остана!!!!“

Ето, това е истински феминизъм, а не нелепите днешни обвинения на феминистките към белите мъже в maleness (маскулинизъм). Впрочем, може ли черен мъж да бъде обвинен в масукилинизъм? Отговорът е същият като на въпроса „може ли да се прави секс с таралеж“ – може, но много внимателно! И това е още един нюанс в твърде лицемерната война срещу белия мъж, която по никакъв начин не издига жената, независимо от цвета й. Нито пък я прави по-независима. Нещо повече постоянната виктимизация на един от половете, а и на сексуалните различия въобще, доказано създават допълнителна травматичност, която концентрично вече засяга цели общества. И поражда съответната къде организирана, къде стихийна съпротива. Движението „Антифа“ например, което под мимикрията на моодерно антифашистко движение, всъщност си е най-обикновен отпор на белия хетеросексуален мъж срещу небивалото преследване, на което е подложен напоследък.

Един от най-сполучливите колажи с „ужасния Момо“ – Momo Lisa на Валдес Радев

Случаят с „Момо“ също е особено показателен. Нелепата история с анимационното чудовище, което карало деца да се самоубиват и самонараняват, тръгна именно от женските интернет-форуми, които с особена наслада пропагандират всичко „ново“, поставящо ги в ролята на жертви. Толкова е сладко, толкова е приятно да си жертва! В тази връзка има един чудесен руски графит, адресиран директно към една от най-виртуозните женски виктимизации в изкуството – „Ана Каренина“. Женски силует с чадър на фона на железопътна линия и надпис: „Аня, глупачко, животът е прекрасен!“ Все едно дали говорим за „Алената Буква“ на Натанаил Хоторн или „Ана Каренина“ на Толстой, голямото изкуство е поставило голямата тема в средата на човешката тревожност. Липсата на адекватни обществени институти е въпрос, до голяма степен свързан точно и с преиграната еманципация…

Прочутия графит с Ана Каренина

Въпреки целия истеричен панаир на модерния феминизъм, всъщност реално малко се е променило днес за работещата жена. И както казва една позната: „толкова е хубаво да си работеща майка. Станеш в 5 часа, направиш си кафе и към седем вечерта сядаш да си го изпиеш…“ Жената продължава да е „негърът на света“ по думите на Джон Ленън, но вече е неудобно да се използва този израз. (А и самият Ленън, ако си спомняте, си взе японка, за да не го обвинят, че се е взел с негър).

Нелепо, но пък толкова удобно, вместо да се решават реалните проблеми на женското равноправие, за всички несправедливости на света да бъде обвинен белият хетеросексуален мъж. Или както казва Матьо Крауфорд, симпатичният млад философ от университета във Вирджиния пред „Фигаро“, модерният феминизъм оцелява благодарение на „ритуалното призоваване на причината за всички злини: хетеросексуалният бял мъж. Без него и неговата морална мръсотия не може да издържи логиката, според която жените, цветнокожите и гейовете са сакрални. Така че ние, белите хетеросексуални мъже, станахме много важни! Аз лично бих искал да ми се плаща за тази символична работа, защото тя е изтощителна! Бихме могли да стачкуваме и да откажем да потискаме когото и да било, докато исканията ни не бъдат удовлетворени“ (превода е на Галя Дачкова за „Гласове“)

Прекомерното заиграване с феминистката карта окарикатурява необходимия и уви все така актуален повик за реални женски права. Вън от съмнение е, че съществува насилие, основано на пола. Както е и вън от съмнение, че Истанбулската конвенция едва ли ще го пребори. Но има реални стъпки, с които може да се постигне напредък: например българските съдилища да престанат да възприемат ревността като смекчаващо вината обстоятелство. Нужно ли е някъде в НПК специално да се запише, че да ревнуваш без причина е глупаво, с причина – късно, а да упражняваш насилие от ревност – престъпно? Три четвърти от криминалните насилия срещу жени в България са станали в дома на жертвата!!! И са причинени от хора от най-близкото й обкръжение. Това е по данни на МВР. Според една друга статистика, всяка четвърта жена у нас е била жертва на различни форми на агресия, произтичащи от така модерния напоследък евфемизъм „социалната роля на пола“. Парадоксално, но има едно единствено място, където насилниците на жени получават подходящо възмездие и то е… затвора. Там винаги изнасилвачи и убийци на жени са посрещани с „особено“ внимание от другите затворници. И този, малко, да не кажа напълно неизследван факт, е красноречив: обществена непримиримост съществува, но – както обикновено – обществените институти на справедливостта не успяват да са адекватни с общите нагласи.

Откъде трябва да се започне? Със сигурност не от парламента (и не защото преди дни служител на Събранието за пореден път пребил партньорката си пред очите и ушите на смълчаните съседи). Трябва да се почне от училището, изкуството, културата, вярата. И тук искам да завърша с болезнения спомен за едно изключително момиче, което превърна едно от истинските страдания на модерното време в своя кауза, проповядвайки я по всякакви възможни начини, но най-вече в училището. Весела Тотева беше всичко, което една войнстваща феминистка не е. Беше жена, майка, журналист, хипи, пънк и каузоист едновременно! И може би за това беше истински докосваща, разтърсваща направо, с формите на превенция срещу наркотичните зависимости, които прилагаше. Успяваше да намери общ език чрез книги, филми, телевизионни предавания, но най-вече чрез личчния контакт със стотици деца и младежи, потенциална жертва на модерните „форми на отсъствие“. Няма да разказвам живота й – медиите достатъчно го припомниха покрай внезапната й кончина. Тя просто успя приживе да превърне личната си съдба в метафора и пример, без всякаква патетика, естествено, нежно и деликатно, така както го правят Жените. Весела ще липсва не само на стотиците си приятели. Нейният „начин“ сякаш съществуваше, за да покаже колко много липсва този именно подход към проблемите. Беше изумително ефективна и преследвана от мисълта, че не прави достатъчно едновременно. Беше ежедневен герой, без да е жертва. Въпреки изкушението не искам да я сравнявам с други творци, които превърнаха своите слабости и пороци в перманентна творческа индулгенция.

Весела Тотева – сн. от Инстаграм

Просто, понеже съм далеч и няма да мога да се простя с нея, искам да й кажа: Момиче, нищо от това, което направи не беше напразно! Ти си прослава на жените, каквато аз не мога да измисля и напиша. Не казвам „сбогом“, защото съм сигурен, че духът ти живее и у други българки. Дано имам късмета да ги срещна.

- Реклама -  

Коментари