В страната на Левски не се говори за въже

Всяка година бесим дякона Васил Иванов Кунчев. Ако ви е трудно да кажете „ние” – приемете, че съм аз! И на мен не ми е леко да го напиша, но смятам, че трябва!

Трябва да има паметник на предателите. И на 19 февруари е редно да се каже ясно: българи го предадоха и българин го залови. Българи му потвърдиха присъдата. Единствено утешение е, че българи го погребаха. Но за наше омерзение пак българи му скриха костите.

Българи го предадоха – това са Димитър Общи, Атанас поп Христов и даскал Иван Фурнаджиев-Топала. Последният – на 26. Х. 1872 г. в стаята на тетевенския мюдюрин и на 28 декември пред Мазхар паша, софийски мютесариф. Българин го залови при Къкрина – заптието Али Чауш-Помака. Тези имена ги дължим на себе си, дължим ги и на достойния ловчански свещеник Кръстьо, който беше натоварен с цялата ни колективна историческа вина.

На 19 февруари трябва да честваме предателството. Поне веднъж годишно – на 19 февруари, учителите по история и български език трябва да влязат във всеки един клас и за 45 минути да разкажат за предателите. Те са част от нашата историческа памет. Трябва да бъдат част и от личната ни памет, ако искаме да градим национален дух. Без предатели няма герои.

На по-малките ученици може би трябва да се чете главата от „Записките“ на Захари Стоянов, където разказва за залавянето си след Априлското въстание. Да се направи анализ на поведението на предателите, за които актът на издаване и залавяне е нещо напълно нормално. Особената им душа, която позволява да кажат на Захари: Дай си парите на нас, за да „не идат у кучетата“. „Дай ги на нас, да те споменаваме…“, казват му хората, които ще го предадат, даже не на аскера, че евентуално да иде на съд, а направо на башибозука. И големите, и малките българи трябва да бъдат накарани да разсъждават по темата какво ли означава последният запис в тефтерчето на Левски – „народе“ и 4-те въпросителни след това.

19 февруари е най-подходящата дата, на която да стане дума за хан Телериг и списъка с предателите, предоставен му от Константин V през 770 г.

Колко истории могат да се похвалят с драматичната развръзка между Самуил и брат му Арон през 976 г. От цялото избито Ароново семейство само Иван Владислав е спасен от Самуиловия син Гаврил Радомир.

Години по-късно спасеният Иван Владислав избива цялото семейство на Гаврил Радомир в угода на Василий II Българоубиеца. Редно е да се говори за Иванко, за убийството на Калоян, за патриарх Йоаким III. Необходимо е да се разкаже цялата история на Светослав Сапунов, известен повече с името Миларов. За Нею от Бросен трябва да се разкаже и за предателството на Бенковски. За дядо Вълю Мечката от Тетевенски колиби и застрелването на отец Кирил. Трябва да знаят и малките, и големите българи за Климент Търновски и Ганьо Чолаков, за д-р Васил Радославов и есента на 1913 г., когато за първи път се търгуват гласовете на българските турци в името на 5-6 мандата в повече от изборите за 17-о обикновено народно събрание. За потоците от земеделска кръв, лети през 20-те години. За самоизтрепалите се комити на ВМРО. За слънчасали от светлината на Коминтерна българи, които бяха готови да разменят 1300 години история за първите 2 стиха на „Интернационала“…

Тези българи, които все още могат да четат, е редно да разлистят на 19 февруари есето на Симеон Янев „Един нравствен феномен в българската история“. А за останалите може би трябва Слави Трифонов да изпее отново онази песен за сина, който води баща си през гората. Води го да го продава, а баща му продумва: „Постой, сине, да пийна водица, постой да пийна, че до пазара да стигна, да стигна хубаво да ме продадеш, с парите челяд да отгльодаш, голяма челяд, тебе да те продава.“
.

Теодор Адорно пише веднага след края на Втората световна война: „На немски вече не могат да се пишат стихове.“. Тези му думи отприщват обществен катарзис в немското общество, белязал 2 десетилетия. До голяма степен днес германците са това, което са, и заради тези думи. Нашите думи са увиснали… От Ботев насам друг не ги е казвал. А дори и думите на Ботев са объркани по странен и многозначителен начин. В оригинала на стихотворението е „…и твой един син, Българийо, виси на него.“ Следва нов ред: „Със страшна сила гарванът грачи грозно зловещо.“. Но българската колективна памет държи не гарванът да грачи, а Левски да виси със страшна сила.

За тази „страшна сила“ става дума. Тя виси над историята и е обречена поради непознаване да се повтаря. Обричани да не признаваме за мършата в стадото и по този начин на всеки 19 февруари да доказваме, че всинца „не сме народ, а мърша“. Защото кой, ако не аз лично, е виновен за обесването на Левски? Кой точно? Турците? Всички ли турци? Или българите. Всички ли българи?! Или само съдиите, или само предателите, или…

И още: кой е виновен за разсипителната кретения, наречена „възродителен процес“ – Тодор Живков или още умрелият в изгнание и презрение Васил Радославов?! Или пък турците са виновни, или пък всички българи сме виновни? Кой? Въпросът виси също със страшна сила. Колкото повече знаем, толкова повече няма да се страхуваме в къщата на обесения да говорим за въже.

Защо тази „страшна сила“ трябва да се изучава? Най-малката причина е, че в годината на създаването на българския университет – 1881-а, предателят на Левски, даскал Иван Фурнаджиев е назначен като полицейски пристав в Тетевен. Мотивът: Топала е поборник за свобода, бил е на каторга в Диарбекир…

- Реклама -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.