Онова лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по -тъжна от всякога. След август дойде директно поправителната сесия, а след дъжда не изгря слънце, а носът на Прозерпина. Гледам я и се чудя кое ли се е появило първо: невероятният нос или идеята на родителите ѝ да я кръстят точно Прозерпина…
Богиня някаква на плодородието била. Дори и най -тактичните от приятелите ми трудно издържат поне веднъж да не го сбъркат с Презерватина.
Ето я и сега, появява се в рамката на вратата като бледния призрак на Гогол. Навлякла е ня каква смешна фланелка. В ръцете – с димяща кафеварка. Напълва две чаши, тросва ги на масата и с патешка походка се отправя към музикалната уредба… Поредният цигулков концерт сякаш прена ся спрелия вън дъжд вътре в стаята. Още първите безутешни звуци възцаряват нещо, напомнящо за кариес профунда… Но аз решавам да бъда мил и добър. Трябва ли да бъдем жестоки с хората само защото харесват цигулкови концерти?!
– Колко е часът, на батко мравоядчето?!
Призракът на Николай Василиевич мълчаливо посочва лежащия на масата до леглото телефон. Надигам се да го погледна и за кой ли път трясвам темето си във висящата над леглото рапира. Освен всичко останало, Прозеприна е и фехтовачка. При това състезат елка от националния отбор.
– Ще тлябва сколо да си тлъгваш. От тли съм на тлениловка, а после ще уча за изпита.
Казва го само и само да ме ядоса, но не е нужно да полага специални усилия. Ако си ударя още няколко пъти главата в рапирата ѝ, ще загубя и последните си мозъчни клетки и ще остана само по чист сарказъм.
– Пълво махни тази лапила оттук и втоло, не можеш ли ти да отидеш на тлениловки, а аз да остана да се излежавам и да те чакам тук?
Прозерпина е свикнала да се подигравам с нейното „р“, но този път изл иза и трясва вратата. Не ѝ е леко
с това „р“.
Не стига че се казва по този начин, ами и никога не може да произнесе правилно името си…
– Но защо са тези нерви? Защо така троснато, невъзпитано, а, Николай Василиевич?!
Е, добре. Да обобщим дотук: Прозерпина. Фехтовачка. Не може да казва „р“. Обича цигулкови концерти.
Не пие и не пуши. В профил прилича на Гогол. Заради което се обръщам към нея с „Николай Василиевич“.
Изпитва мазохистично удоволствие, когато се подигравам с недостатъците ѝ.
За разлика от мен, горд магистър по руска филология, тя учи в спортната академия. Характерна е с пълна липса на самочувствие, когато е с мен, и неудържима спортна злоба, когато е на фехтовачната пътека. Гледал съм я няколко пъти. Щом сложи черната маска и се преобразява. Прос то невероятно е как дългоносото същество с патрава походка се превръща в два стройни бели крака, преминаващи в дълга дясна ръка, преливаща в свистяща като камшик стомана!
– Николай Василиевич – провиквам се, – Николай Василиевич, няма ли да дойдете за кафето ?!
Ето я… идва! Носи ми цигарите и запалката – мило, досетливо момиче! И не е чак толкова грозно, особено погледнато анфас… Но, не! Тя сякаш нарочно, непрестанно гледа да е в профил! Върти главата си като папагал и поглежда ту с едното, ту с другото око. Сякаш носът наистина ѝ пречи да гледа нормално. Седи срещу мен и пие кафето си по такъв начин, че ми напомня баснята за щъркела и лисицата, дето все се канели на гости…
– Николай Василиевич, знаете ли…
– Пликазката за щълкела и лисицата ли? – пресича ме тя и погледът ѝ става съвсем птичи.
– Господи, Прозерпина! Ти да не четеш мисли?!!
– Само по-плостите!
Засмивам се, но нещо не е наред…
– А сега можеш ли да отгатнеш какво мисля?
– Не е тлудно. Сигулно ще ме питаш дали като се фехтовам, носът не ми плечи, дали мога да си затвалям междуналодния пасполт и дали спасителите не ми забланяват да плувам по глъб в молето, за да не си мислят тулистите, че има акула… Нещо подобно!
Малко съм стреснат. Прозерпина никога не ми е говорила така.
– Не позна! Смятах да цитирам едно изказване на младия Хайне… Знаеш ли кой е Хайне? Не е спортист,
а немски пое….
– Свълзано ли е с носа ми? – пак ме пресича Прозерпина.
– Не точно с твоя, но… да кажем, с носовете изобщо.
– Аха… Ами, интелесно. Да чуем?!
– Амиии. Когато една дама попитала младият Хайне: „Поете, къде е границата между плача и смеха на човека, той отговорил: „Носът, госпожо!“.
Прозерпина мълчи известно време. После се изправя с вид на човек, незнаещ накъде да поеме…
– И защо ми го каза?
– Ама и вие, Николай Василиевич! Така просто, да се образовате… Нали в спортната академия единственото, което правите с глави, е челна стойка? Пък и да знаете какви мисли и чувства ме връхлитат, докато лицезря профила ви… Това е едно особено усещане, все едно ти бъркат с пръст в пъпа – на границата между смеха и плача…
– Чувала съм, че пледи да каже нещо, човек е хубаво да блои до тлийсет наум.
Протягам се доволно в чаршафите:
– Николай Василиевич, толкова е трудно да ви хрумне някаква мисъл… Ако броите до трийсет, преди да я кажете, не се ли страхувате, че ще ви избяга отново?
Прозерпина, внезапно решила накъде да тръгне, пристъпва към мен и сваля рапирата от стената над главата ми. Тази е истинска, без топче на върха. Може да убива. Взима я и вероятно ще е я прибере в сака. Най-после да я махне от… Изобщо не видях движението. Само избухването на внезапната, пулсираща болка на скулата ми… Кучка! Щеше да ми извади окото!!!! Острието бавно танцува точно пред носа ми…
Прозерпина, заела фехтоваческа стойка, казва ясно и отчетливо:
– Обичам Райна в тепсия! В рудницата има руди като мен.
Докосвам лицето си и топла влага се полепва по пръстите ми. Не мога да отместя очи от играещото пред мен стоманено връхче. Напрягам цялата си воля, за да не се разтрепери гласът ми:
– Николай Василиевич, защо така?!
Ново, неуловимо движение на китката ѝ – страшен змийски съсък отнася главата на една от трите рози, донесени от мен.
– Хайде! Обличай се и изчезвай!
– Но, Прозерп…
– Обличай се и изчезвай, казах! Омръзна ми!
– Винаги ли като държиш това желязо, ти изчезва говорният дефект?
Прозерпина не отговаря. Мълчаливо повдига с върха на рапирата си гащите и ризата ми и ги пуска в 86
леглото. Върхът на рапирата сочи първо тях, после гърдите ми. Повече от ясно е. Решавам да играя на хладен и безразличен, малко обиден млад човек. Ставам и без да прикривам голотата си, преднамерено бавно започвам да навличам първо ризата…
– На твое място не бих се гордяла особено с това! – върхът на проклетото желязо леко докосва слабините ми, отприщвайки леден ужас в стомаха и горчива жлъчка в гърлото… Онуй, бедното, като охлюв се прибира навътре! Вероятно поне три дни ще трябва да пикая клекнал…
– Николай Василиевич, много ме огорчихте днес! Тъй да знаете!
Прозерпина е дошла да ме изпрати до вратата. С рапира в ръка. Притиска бузата ми с паму че, но тя и без това не кърви повече. Остава ми само да затворя вратата. От външната страна.
Отново вали. Забравил съм си чадъра, но явно не е добра идея да се върна да си го взема. Всъщ ност то няма и къде да отида – от три месеца живея у Прозерпина. Поемам към спирката. Няма навес. Автобус, разбира се, също няма. Но виж, локви и прелитащи през тях коли – в изобилие…
Над Витоша май е спряло да вали. А точно на границата между надничащото слънце и водната завеса един облак се е протегнал като… Като нос?!
Ебаси и живота! Тръгвам из локвите, обувките ми вече са мокри, но ми е все едно. Едно такси внезапно заковава до мен. Вратата се отваря и нечия ръка ме вмъква на задната седалка.
– Сега, стадионът! – чувам гласът на Прозерпина и след това мокрите ѝ устни така се впиват в моите, че шофьорът подсвирва. Подсвирва и казва нещо, но тя се прави, че не го чува. Аз също…
– По-полека! – каза шофьорът. – Ще му извадиш очите с този нос!
*
За книгата
„Лятото с тъжните курви“ е албум със 17 истории и миниатюри, които неизменно започват с едно и също изречение: „Това лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по-тъжна от всякога…“ Разказите и миниатюрите се появяват анонимно през юли и август във фейсбук-профила на проекта СМУТ (само малки умни текстове) и дълго време читателите са убедени, че са писани от различни автори и инспирирани от творчеството на скандалната американска фотографка Сали Ман.
През септември 2016 г. Онник Каранфилян създава 17 графики,вдъхновени от разказите,и те се превръщат в албум със състояния в думи и форми, който предизвиква онова трудноопределимо усещане, когато Бог реши да ти бръкне с пръст в пъпа. Гъдел, гадене, смях и тъга. Но защо Бог ще иска да ти бърка в пъпа, питате се? Може би, за да ни напомни самозаблудата, че сме създадени по негов образ и подобие…
Може да купите книгата и онлайн от уебсайта на изателството
http://bookstore.enthusiast.bg/product/596/lyatoto-s-tazhnite-kurvi.html
