Справедливостта, която не достига

Такива времена! И днес не са много по-различни. Самият факт, че генерал Борисов има такъв огромен рейтинг е показателен за това, че българите са закопнели някой да смачка главите на беззаконието, да им осигури спокойствие, да изпрати задълго в миналото всички тези истории и герои. Нещо повече – вероятно те биха преглътнали известна доза беззаконие в името на справедливостта. И това не важи само за българите. Във всеки втори американски филм има по едно ченге, на което освен че не му върви семейният живот, непрекъснато се разкъсва между желанието да вземе справедливостта в свои ръце и да спазва предписанията на закона. Няма значение за кой филм става дума – непрекъснато е така. Току-що от кабинета ми излезе Лоренцо Ламас, с когото два часа си говорихме най-различни неща за бизнес. Сериалът, с който той е известен тук – „Ренегат“ – няма ли същия сюжет? Желанието за бърза справедливост, поставено над закона. В комбинация с тромавата и неработеща българска съдебна система не е ли това най-добрата почва за раждането както на мутрите, така и на желанието за бърза разправа с тях?!

Ох, тук, Дилов, нагазихме в тежка тема! Вероятно скъпите читатели искат да чуят пикантни истории от подземния свят. Мога да им разкажа и такива, но струва ми се, че има нещо по-важно. Ще го започна отдалече: деля хората на такива на действието, и на такива на бездействието. Най-общо казано хора, които сами си случват живота и хора, на които животът някак си им се случва…

Аз самият съм от първите – във всяко едно отношение и знам, че ако нещо се случи с мой близък, или с човек от нашата фирма, ще изровя света, за да въздам справедливост. Да, ще се опитвам да спазвам закона, но това няма да е ръководното в делата и в мислите ми. Законът ще е само една от възможностите… Когато някакви наркоманчета наръгаха с нож една от най-ценните ни служителки, за да ѝ вземат чантата, аз го приех повече от лично! Обиколих всички възможни представители на т. нар. силови групировки, написах им лични писма! Разбира се, обърнах се и към закона. Сетете се от два пъти, драги читатели, кой се разтърча да ги търси. Полицията или другите. И тези момчета – разбра се по-късно, че били някакви „гастрольори“ в района около „Възраждане“ и бул. „Христо Ботев“ – могат само да палят свещ до края на живота си, че не ги намерих. Милото момиче лежеше в онази болница, няма хирургически конци и кислородна вода и сестра ми трябваше да ми намира отнякъде с връзки… Ако ги бях хванал, сега нямаше да мога да разказвам тази история!

Вероятно поради гореизредените причини аз разбирам чудесно онези, наричани „мутри“. Някои от тях наистина са престъпници, други са просто хора, живеещи в свят, приличащ повече на джунгла и съответно развили качества и нагласи, които им позволяват да оцелеят. Във всички случаи, обаче, са хора, които случват живота си сами. Когато прекрачат закона, носят си всички последствия. И нещо по-важно – има една вътрешна граница за добро и зло, всеки я носи в себе си. Когато прекрачат тази граница, аз не искам да имам нищо общо с тях, защото от там връщане няма…

Ще се върна към темата, но ми се ще едно отклонение. На гости ми беше Джон Маквикар – човекът, излежал над 20 години по различни британски затвори, избягал от английския „Синг-синг“ – затворът с тежък режим в Дъръм. По неговата история е създаден прочутият филм „Маквикар“, с вокалиста на „Ху“ в главната роля, а животът му е вдъхновил Стивън Кинг за „Изкуплението Шоушенк“. Та тогава Маквикар каза нещо крайно интересно. Питах го за мнението му относно смъртното наказание. Той отговори горе- долу следното: „Въпрос на лично чувство е логиката кръв за кръв. Ако с мои близки се случи нещо подобно, аз вероятно ще потърся кръвно отмъщение. Но ние не трябва да позволяваме на държавата да бъде по-жестока от всеки един от нас поотделно. Държавите и без това са жестоки – всички войни, всички милиони жертви са направени от държавите. Държавата не трябва да е по-жестока от всеки един от нас поотделно.“ Забележи колко мъдро – мерилото за държавност е тя да бъде толкова жестока, колкото може да е отделното човешко същество.

Казвам това, за да вляза в темата за справедливостта. Справедливостта винаги не достига, тя винаги е по-бавна, отколкото ни се иска, и по-малко отколкото бихме желали да получим. Не оправдавам никого, нито пък съдя някого – просто много от уличните момчета се опитваха да наложат собствената си представа за справедливост на заобикалящия ги свят. И съвсем естествено се сблъскаха челно с нечия друга представа за справедливост. Лична, на държавата – няма значение. Знаеш ли аз колко пъти съм мечтал да бъда анонимен, защото славата и популярността ме задължават да спазвам общественоприетите порядки, вместо да постъпя, както ме тегли чувството ми за справедливост?! Ще дам два прости примера:

Ние сме на турне. В малък северняшки град. На другия ден имаме концерт. Спим в местния хотел. Лято. Прочутата северняшка жега. В хотела, разбира се, няма климатик. Но за сметка на това има сватба. Часът е три през нощта. Поради липсата на климатик, всички прозорци са отворени, а сватбарите са наели прочутата местна фолкбанда „Аржентиците“. Това са концертиращи музиканти, с много изнесена брассекция. Сиреч преобладават пронизителни духови инструменти, направени вероятно от претопения бронз за паметници на латиноамерикански революционери. Аз слязох по едно време при веселящата се група и се опитах съвсем цивилизовано да ги помоля поне да влязат вътре в ресторанта. Да не свирят „Аржентинците“ точно под прозорците ни, защото на другия ден целият екип има концерт. Като ме видяха сватбарите, завиха като вълци на пълнолуние „Оооо, Слави Трифонов! Я изпей една песен!“

Аз им отказах песен, но след като няколко пъти ги помолих да престанат, накрая се обърнах към някакви полицаи, които бяха или от страната на булката, или на младоженеца, или просто поканени на почерпка. Трябваше да ги предупредя, че отлично познавам шефа на местната полиция, за да се размърдат и наистина да спрат „Аржентинците“. О’кей! Музиката спря, но сватбарите видимо почерпени започнаха да подвикват точно под балкона ми: „Педал! Майка ти това, майка ти – онова!“

Повечето от сватбарите бяха много ербап, но на крясъци. По моя преценка двама-трима бяха тези, които щяха да окажат някаква съпротива. Дълго си мислех как ще сляза с момчетата – охрана та на турнето – и ще ги търкалям по целия център на града, та до Дунава…

После се сетих как в един град преди това беше станал подобен бой и местните вестници ни разнасяха като камериерка ютия поне две седмици. Че и в централната преса се появи… Представих си заглавията: „Слави Трифонов и неговите мутри пребиват сватба в град Хикс“, „Кървава сватба по Трифонов“ и все неща от този род. Както при онзи инцидент в Плевен, когато осем деца паднаха с един счупен клон върху главата на едно момче. Детето се оправи, това беше единственият инцидент, а на концерта имаше близо 50 000 души! На другият ден, обаче, вестник „Стандарт“ писа: „Кървавият концерт на Слави в Плевен!“

Сигурно е въпрос на емоционалност, но в повечето случаи съм бил принуден да се съобразявам с общото положение на „Шоуто“, с това че сме известни. Ако бях анонимен, онези пичове от хотела нямаше и да си помислят да подвикват така. Щяха да помнят за много дълго време финала на сватбата… А аз трябваше да им се моля, да търся полицаи. Можех да бъда много, много по-убедителен, ако бях малко по-малко известен. И все пак другият пример е по-важен. Тези сватбари просто се веселяха. Дори да са ме обидили, много важно! Сефте комендантски! Но има и друга история – обратна. Ако сватбарите са анонимни, то в нощта на изборите имах подобна случка с един известен човек – Владимир Каролев. Точно медиите го поднасяха за прочутата му реплика, че щял да прати журналистите да копаят с мотики, казана в предизборната кампания. В „Шоуто“ също имаше здрави закачки по този въпрос. Вечерта на изборите. Вървим с Венелина Гочева към НДК и до нас се изравнява Владо Каролев. Казва ми: „Колко ти платиха, за да ме омаскариш! Знам отлично, че са ти платили, за да се шегувате с мен!“ Това нещо съм го чувал хиляди пъти. И нито един път не е било вярно, но то издава начина на мислене. Като ме запита така Каролев, ми идеше моментално да му шибна един. На място. Пред шефката на „24 часа“. Не просто се ядосах – спомних си Йордан Соколов и стотиците други като него, а този човек – Каролев – повтаряше точно техните думи, в нощта на изборите, в нощта на „Новото време“. Не че съм залагал някакви големи надежди на Новото време… но същото типично за българския политик мислене да ме споходи точно в този момент ми беше в повече. Едвам се удържах, заради публичния образ на общите ни начинания. Копнеех в онзи миг да съм обикновен гражданин, да се приближа в чудесната юнска нощ, да издуя главата на г-н Каролев и да си отида доволен, със знанието, че дори да ме съди, аз съм напълно удовлетворен. Повярвайте драги читатели, имах хиляди случаи в историята си, когато ми се искаше да съм напълно неизвестен, за да мога да се оправям така, както аз си знам. Споменах Соколов. В началото на 1998 година вестник „Демокрация“ излезе със статия на първа страница, в която заместник-председателят на Народното събрание Иван Куртев твърдеше, че Йордан Соколов разполага с документи, от които е ясно, че „Мултигруп“ са дали на Слави Трифонов милион и половина долара, за да дестабилизира правителството, да провали валутния борд и да попречи на България да влезе в НАТО и Европейския съюз! Пълно безумие. Вместо да направя, каквото ми повелява сърцето, аз пиша любезно писмо на председателя на парламента. В смисъл Ваше превъзходителство Соколов, ако имате някакви документи, покажете ни ги – това е в духа на добрия тон, иначе вашият заместник просто лъже, и то публично. Соколов отговаря час по- късно – аз нямам такива документи, ама вие като сте ги взели тези пари, защо се срамувате да си признаете! Ето! Това е логиката на българския политик. Дилов казва за тях – хора, които и до тоалетната не ходят, без някой да им е платил за това. После се съдихме една година с Куртев. Съдът, здраво натиснат, накрая каза, че не било клевета да кажеш, че Илия Павлов ти е дал пари, защото това не е опозоряващо обстоятелство. Ние не сме спорили опозоряващо ли е, или не. Просто казваме, че не е истина! Колко по-просто е, скъпи читатели, в една такава ситуация по друг начин, извън регламентите на публичното пространство или юриспруденцията, просто да набиеш някого.

Дори ти, Дилов, можеш да си позволиш по-голяма свобода от мен. Помня в онази дискотека в Бургас, преди концерта от есенното турне през 1999 година имаше някакви много надрусани момчета. Бригада от близък крайморски град. Един от тях замахна да ме удари с железен стол от бара. Добре че навесът на дискотеката беше нисък и столът се закачи в него. Иначе щеше да ми отнесе главата. Нашите хора го избутаха, понатупаха го нещо, но кротко. Без излишен шум. След малко онзи се върна с още 15 горили с него. Ти, Дилов, настояваше да приберем балерините и китаристите, за да не им се наранят ръцете, а ние да се върнем с охраната и да се бием… Представяше си на другия ден как с подуто око и разклатени зъби пея „Нека ме боли!“. Според теб щяло да има силен пи ар ефект за местните избори, които бяха по това време. Но аз, който съм определено по-голям побойник от теб, настоях да се прибираме! Просто не мога вече да си позволя подобни истории. Общият ни публичен образ не го позволява.

Желанието да въздадеш и да получиш справедливост веднага, е старо човешко желание. Не бих съдил никого за това, че иска да става така. Особено в България, където няма закони. Или има, но никой не ги спазва. Може ли да застреляш човек с пушка, на средата на града, пред сто души очевидци, а после да те пуснат, защото те болят бъбреците. Хващат го пак същия, и отново го пускат, защото го болят зъбите?! Имаше още по-фрапиращи случаи. Когато Бойко Борисов и съдиите си разменяха остри реплики по повод това, че полицията лови разни бандюги, а съдът ги пуска по ред причини. Генералът ми разказваше за известна мутра, която успяла да докаже с психиатрична експертиза, че „има страх от затворени пространства“. За това му заменили мярката за неотклонение от задържане под стража с парична гаранция. Хиляда и петстотин лева, които са му джобните пари до обед… Всички се сещат, че в този случай психологическата експертиза не е била главният аргумент за пред съдиите. Имало е и други аргументи – хартиени, зелени, с американските президенти по тях…

Странно ли е тогава защо хората чакат някой като Бойко Борисов да се появи?! Странно ли е защо са готови да доверят въпроса за справедливостта на местния дон на някаква местна групировка? Да, ще изтърпят унижения от него, ще си затварят очите за това, че той също е престъпник. Но знаят, че ще получат възмездие. Ще получат справедливост. Така престъпността ражда престъпност, а насилието – организирано насилие. Когато я няма държавата, така става.

Мога с часове да говоря за подобни истории. Мога да спомена стотици имена подобни на Жълтия от моя роден град – Плевен! Хората го виждат с очите си и това не е някаква екзотика, не е филм за мафията, взет от видеотеката. Това е реалност. Сега за мен. Много често съм чувал твърденията, че аз налагам подобен публичен образ за себе си. Чувал съм го и меко казано – че това бил образът на мачото, на човека, който се справя в живота. Чувал съм го и в по- хард вариант – че съм певец на мутрите, че съм прославял техния начин на живот с маниерите и поведението си. Дони го каза в едно предаване на телевизията ММ. И други известни хора си позволиха да правят забележка, че съм плачел на мутренските гробове, заради думите, които казах в „Канапето“ след убийството на Васил Илиев. Аз просто казах, че България не може да си позволи да губи млади мъже в разцвета на силите си в улични войни. А Васил наистина ми беше приятел и мисля, че беше голям мъж. Такъв, какъвто аз го познавам. Вероятно има други, които го познават по друг начин. И още нещо – малцина знаят, че когато го застреляха, той идваше на среща с мен. Трябваше същата вечер да вечеряме заедно в „Мираж“. В известен смисъл емоционално бях свързан с това убийство…

Може би за това и доста се ядосах,, когато след раздялата ни с „Каналето“ някои наши колеги започнаха да подмятат, че съм бил певец на мутрите! Това е тежка идиотщина. По време на световното по футбол в САЩ именно Васил Илиев даде пари на някои от тях, за да заминат и да снимат там. Курумбашев беше намерил спонсориране за Владо Въргала и имаше недоволни, че не са заминали. Когато Васил ми се обади да ме пита дали да даде пари, аз му отговорих, че това си е негово решение. Че аз не мога да се ангажирам… Направиха тогава и реклама, която беше излъчена в „Ку-ку“ – Статуята на Свободата и върху нея надпис: „Обектът се охранява от ВИС-1“. Все едно – този тип отношения не беше чужд на бившите ми колеги. Те с радост приемаха пари, независимо от произхода им, а после при раздялата твърдяха, че „Слави имал съмнителни рекламодатели“. Не ми се влиза в подробности за това. Може да каже такива неща човек, който не е наясно със себе си и робува на моментните обществени настроения. Аз се опитвах да не раздавам присъди и етикети, а да разбирам какво се случва, да държа на достойнството си и всички отношения с подобни хора да са на принципа „пито-платено“. Всякакви други отношения са, меко казано, опасни.

Никога не съдя, но мисля, че аз никога не съм прокламирал този начин на живот. Напротив, много съм се подигравал с него и съм изиграл хиляди пародийни образи на мутри. Включително и със самия Васил сме говорили по темата. Той се подсмихваше и казваше: „щом ни виждаш такива…“ Не че му беше приятно, но разбираше, че българите се подиграват с всичко. Вероятно това е един от начините да го разберат.

Другите обвинения, които съм чувал, са по-важни за мен. Че аз самият съм „мутренски“, или „мачо“ тип и децата, които ме гледат искали да приличат на мен. Никога през живота ми не ми е хрумвало, първо, че някой ще иска да прилича на мен. Второ, ако на някого му изглеждам така, както описах по-горе, това е следствие на начина, по който се отнасяше към мен животът. Ще ти дам прост пример – първите три месеца в казармата честичко си плачех под одеялото! Хълцах си точно като девойка на раздяла… Докато се сапикясам, докато не намеря някакъв начин да се нагодя към средата, дори да я подчиня на себе си, да се оправям с една дума. И това става с всеки нормален човек…

Когато направихме клипа „Ние сме лошите в страшния филм“, това не е възхвала на мутрите, макар че много от уличните братя познаха себе си в него. Не, Дилов! Ти най-добре знаеш, а и уважаемите читатели ще го научат – този клип е следствие на това, че държавата в лицето на управляващото СДС ни беше обявила за „лошите в страшния филм!“ Председателят на парламента твърдеше, че взимаме пари, за да дестабилизираме борда и да попречим на България да влезе в Европейския съюз! Има го черно на бяло! Официозът на правителството публикуваше яростни писма на граждани срещу нас. Всякакви партийни лайнояди се упражняваха публицистично върху бедната ми гола глава. Когато влезехме в ресторант или друго публично място, половината хора напускаха, защото се страхуваха да ги видят с нас. И това е факт, а не героично минало! Много хора го помнят, а и аз мога да им го припомням по дни. Не защото съм злопаметен, а защото са минали само четири години оттогава! И ще ти кажа нещо просто – трябват много усилия, за да не се превърнеш в това, което другите твърдят, че си. За това и по-известните хора в България бързат да се спасяват в свой, собствен измислен свят. Защото не издържат на челния сблъсък с действителността. Няма значение какво пишат или говорят за теб. Дали че си хомосексуалист, дали че си таковал баба си, или че си болен… И те бягат, махат се от това място, което ги облива само със злоба и завист. Отдават се на наркотици или пиянство. Движат се в свой собствен свят. Аз пък нито посягам към наркотици, нито пия. Ако имам някакво по-особено качество е това, че стоя. Че се изправям срещу всяко подобно посегателство, че съм много по-здраво стъпил на земята и се опитвам да виждам нещата такива, каквито са. Опитвам се да се опирам на реалности, на това, което се случва наистина. И да оцелявам.

Откъс от книгата „За стърчането

Слави Трифонов

- Реклама -