В разцвета на „Ку-ку“ – актьори срещу публицисти. „Ръгай чушки в боба“

Ясно изразен подобен конфликт не е имало. Но в разцвета на „Ку-ку“ започна да се появява едно – не бих го нарекъл точно напрежение, но по-скоро сблъсък между два подхода. Чисто публицистичният, документалният, и актьорският. Публицистичният се изявяваше в анкети, разсъждения по най-различни политически и обществени теми, интервюта с политици. И там имаше яки находки. Парламентарните репортажи на Милошев, нубийската анкета, направена от Бойко Василев. Студенти от неговия курс във факултета по журналистика – африканци, се представиха пред парламента за журналисти от нубийската телевизия. Петя Шопова и Васил Михайлов – Нубиеца, се хванаха и говориха с упование за недобре развитите връзки между двете държави. Даже бяха определили, че несъществуващата Нубия е парламентарна държава, защото някой от двамата – не помня кой – каза, че щял да внесе предложение в междупарламентарната група за приятелство. Васил Михайлов и до днес не може да се откачи от прякора „Нубиеца“. Тогава Нидал Алгафари предаде четата. Беше казал на Петя Шопова – по онова време депутатка от БСП – какво сме снимали и тя търсеше под дърво и камък Курумбашев, за да го накара да спре излъчването. По тогавашните разбирания – макар, че закони нямаше – ако човек се обади и забрани излъчването на материал, в който той участва, журналистите са длъжни да не го излъчват. Иначе може да ги съдят…

Или пък анкетата с водата, където ред държавници и депутати изказаха притеснение, че водородът във водата е близо 66% ! С много патос един седесар – айде да не му казвам името – заяви, че и кучето му вече не искало да пие тази вода! Тоз същият малоумник твърдеше по повод моята скромна особа, че се отвращавал от мен, защото бил отрасъл с Бах и Вивалди, а аз съм чалгаджия! Представяш ли си – отрасъл бил с Бах и Вивалди!

Имаше много яки неща в публицистичната част на „Ку-ку“, помня дори, че и ти, Дилов, правеше някаква рубрика, въпреки говорните си дефекти. Нещо за интимния живот на монументалните фигури. Обикаляте разни едри и дребни паметници и разправяше невероятни неща за тях. Например за чугунения Стамболийски, комуто чугуненият панталон се размърдвал всеки път, когато покрай него на „Врабча“ 1 минела Анастасия Мозер и дето по времето на вранчанското земетресение хората с писъци бягали от операта и крещели: „Пазете се от Стамболийски“. Тогава пак стана скандал, защото за зла беда материалът се излъчи точно – или на рождения ден на земеделския лидер, или на годишнина от убийството му. Помня и още едно – култовата фигура, разположена в университетския ресторант „Яйцето“, известна с фалическия си подтекст „Дете души лебед“…

Та между тези тенденции – публицистичните и актьорските имаше конкуренция. С течение на времето актьорите се налагаха все повече и повече – това, което щеше да се превърне в основно изразно средство в „Канапето“ ставаше все по-ярко изразено и в „Ку-ку“ . След като Владо Въргала се отдели да прави „Коктейлите на Влади“ – помня, че Курумбашев много беснееше, защото ти и Камен му помагахте в първите предавания, – Воденичаров доведе Тончо, а аз поканих Марта Вачкова. Пред очите ми е как стана: седяхме с Камен в подлеза на Университета – някакво заведение имаше там тогава – и си говорехме, че в „Ку-ку“ трябва да има и женски образ. Още там се обадих на Мартина. Така се получи тази шестица – Камен, Зуека, Стефан, Тончо, Марта и аз. Пет или шест души е оптималният вариант за тим. Хората си избират кого да харесват, освен че харесват всички заедно. Ако си забелязал повечето модерни музикални проекти са точно по този модел „Ийст 17“, „Тейк дет“, „Спайс гърлс“ – още от времето на „Бийтълс“ – петорката е най-подходящата формула за налагане на група, на колективен образ.

Може би съм бил нетърпелив, може би просто не му е било времето, но последната година на „Ку-ку“ имах чувството, че тъпчем на едно място – бяхме направили много, всичко изглеждаше нормално – изкарвахме все пак някакви пари от халтурите, хората ни обичаха, ставахме все по-популярни. Въпреки всичко това, „Ку- ку“ не беше шоубизнес – имаше много по-голям потенциал, особено в музиката и сценичните изяви. Имах чувството, че не ме разбират. Не че съм имал търкания, но все ми се струваше, че нещата не вървят достатъчно бързо.

Има един въпрос, който неизменно си го задавам, независимо от успехите. Винаги се питам „какво ще стане след това“. Един ден всичко това ще свърши, какво ще правим после? Обичах колегите си, беше ми прекрасно с тях – и в предаването, и по участия, но те сякаш изобщо не се замисляха за по-нататък. Нещата се развиваха някак от само себе си, а целият ми тогавашен опит подсказваше, че нищо не предполага от само себе си да стане по-добро. Трябват инвестиции, трябват усилия, трябва непрестанно мислене за бъдещето…

Размерите на „Ку-ку“ в шоубизнеса бяха незначителни. Бяхме популярни наистина, но с изяви веднъж на две седмици, при това напълно зависими от ръководството на БНТ, бяхме за никъде. Аз исках да се направи голяма продуцентска компания, а вие направихте ваша си фирмичка – „Ку-ку“ ООД. Аз дори не бях поканен! Бяхте ти, Камен, Курумбашев и Ангел Манов. Вярно е, че много други не бяха поканени също – нито режисьорите – Нидал Алгафари, или Християн Ночев, нито Зуека, нито Стефан. Но аз го приех повече от лично. Защото денонощно мислех как да превърна „Ку-ку“ в голям бизнес, а точно мен ме нямаше в тази компания. Правех се, че не ми е голям проблем, но бях решил да се махна. Изобщо да напусна България. Курумбашев все разправяше, че актьорите трябва да си знаят мястото. Някакви такива моди върлуваха. Аз с него не съм имал проблеми – може би бях единственият от актьорите, който беше абсолютно съгласен процент от халтурите да се дава на „Ку-ку“ ООД. Напълно съм убеден, че трябваше дори и да се дава повече – не 10%, – но самата система беше погрешна. Това беше мизерна система. Ние изкарвахме пари от халтурите, а не от самото шоу. Не от целокупния продукт. Тази система ни насърчаваше да ходим по халтури, а не да инвестираме в по-големи телевизионни или аудиопроекти. Докога ще ходим по халтури?! Трябваше да се създаде система, която да предполага актьори като Камен и Зуека да не ходят по сватби и кръщенета и пак да са доволни. А не да им взимаш по 10 процента от мазни участия със скалъпени на две, на три сценарийчета и Евгени, който да им свири на пиано! Както е сега при нас. При нас отделните участия са някаква страхотна рядкост –  правят се само за специални хора! Всичките ни живи излизания са подготвени внимателно. Представляват цели концерти или програми. И така е от 5 години! Мисля, че Курумбашев като продуцент направи страшно много за „Ку-ку“, но не разбра най-главното – най-важната инвестиция е в хора. Всичко друго може да се купи, да се наеме, да се придобие в съвместно ползване, няма как да се намерят хора, които да са екип, тим, банда, част от цялото. Само с верни хора, съмишленици и съдружници могат да се завладяват нови територии! Не можех да формулирам точно недоволството си, нито какво специално исках да се промени, но така не ставаше…

Сто пъти съм говорил и с тебе, Дилов, и с Воденичаров. Камен изобщо не мислеше по темата, а ти ми отговаряше все нещо като Симеон Втори – спокойно, всяко нещо с времето си. И понеже си много умен и винаги можещ да ме надприказваш, да донесеш от девет кладенеца вода, за да е твоето, което твърдиш на момента, дори и в теб не откривах съмишленик. Бях решил да се махам! Даже една моя приятелка ми беше уредила чрез гаджето си да замина като строителен работник в Швейцария. Представяш ли си – бате ти Славчо – строител в Швейцария. Т’ва вар, т’ва киреч, тухли четворки – все швейцарски! Почти бях заминал. Сестра ми също замина с мъжа си за Либия. Най-точното е, че не виждах смисъл да оставам тук, а не толкова, защото имах нужда от пари. Имах нужда от генерална промяна…

Един разговор със Соня Момчилова май промени нещата. Соня е много важен човек в историята на „Ку-ку“ и „Каналето“. Появи се на редовен конкурс за сценаристи, още в началото на „Ку- ку“ и помня, че не я приеха. Даже Дилов я е гонил по стълбите да се върне, защото тя (с основателно самочувствие) махнала с ръка и „много ви здраве!“ Те май се появиха заедно с Милен Цветков, който пък беше сервитьор-поддръжник на СДС в едно кафене. Соня е изумителна – някои от най-хубавите текстове на наши песни са нейни. Добър журналист и верен приятел, със страхотно чувство за хумор. Дълго време шашардисваше читателите на в-к „Ку-ку“ с поетични произведения, подписвани с името Маркиза дьо Садова Фонмазохова. Далеч преди да се появят Любов Френска и всякакви по-късни епигони. Нейни са текстове на „Малка блудна жена“, „Ще ти скъсам гъза“, „Приятели“, „Танго на БСП“, да не ги изреждам

сега всички. После стана сериозна – беше водещ в радио „Експрес“ и първият продуцент на сутрешния блок на 6TV. Тогава тя ми отвори очите за нещо, което ти също винаги си твърдял. Важно е да обичаш онова, което правиш. Всичко останало ще се нареди. Не трябва да ходиш на работа, като на служба. Да чакаш да свърши и в пет часа да ходиш да си почиваш. Никога не ме е блазнело да съм известен, да давам автографи, да съм велик… Просто най-много исках да правя нещо, което ми харесва, което ме предизвиква, което обичам. И тогава си казах – защо аз трябва да си ходя?! Ако някой трябва да си ходи, това не съм аз. Аз нищо лошо не искам, аз искам нещата да стават по-добри, всички да сме по-богати, да имаме повече възможности. Никому нищо не исках да взема, исках да дам на всички нови възможности. Тогава се върнах и запитах: „Момчета, някой от вас от музика разбира ли?!“ Отговорът беше отрицателен. Ами аз завършвам Консерваторията, разбирам това-онова, мога да направя един музикален албум.

Петър Курумбашев се разбра с Наско Янкулов да инвестират заедно – „Ку-ку“ ООД и „Унисон“. Емо Макарона, когото после застреляха, правеше много пари от едни други дейности, пак свързани с музиката и беше решил да инвестира и в български изпълнители. За него продуцираше Наско Янкулов. Това може би е бил първият проект на Наско. Отначало уговорката беше 50 на 50 с „Унисон“, като в нашите петдесет процента на половината играех аз – със свои пари. Първоначално бях решил да бъда продуцент изцяло и да дам 10 процента на „Ку-ку“ ООД – както се постъпваше с халтурите, но Курумбашев се усети и каза: „Не! 50 на 50, и ти ако искаш участвай на половината от нашите петдесет процента!“ Така се роди „Ръгай чушки в боба“. Самият албум го измислихме в сладкарницата, до 6TV – сега, където е „Континентъл плаза“. Обложката я направиха Дилов и Мишо Ланджев. С хорцето от лютеницата, само че главите бяха на малки кукувчета. Първомайска лютеница с хоро на етикета – култов продукт и деликатес от времето на късния социализъм!

Имаше невероятни попадения в този албум. Разбира се, както при всичко останало – повече ентусиазъм, отколкото професионализъм, но такива бяха времената! Например невероятното парче, което ми беше подарък от Милена Славова. Рокендрол с етномотиви:

„Донт фак май мадър, мадър-факър, донке ле донт фак май систър, рокендрол форевър.”

Изключително съдържателен текст! Имаше и един смразяващ инструментал. На Ангел Заберски-син. Казваше се………. И бели дечица играят“. Никой не знаеше защо се казва така. Просто трябва да попиташ. Който се престрашеше да зададе въпроса: „Защо и бели дечица играят“, получаваше отговор: „Защото черните работят!“ Казах му на Заберски – негови бяха повечето аранжименти в албума: „На втората страна имаш 15 празни минути. Напиши инструментал.“ И той го написа.

Ти, Дилов, най-много харесваше „Зима е“. Много те кефеше фактът, че по музиката на „Съмъртайм“ се пее такъв текст:

„Зима ееее, вънка вие вууук!

Зима ееее,

тате маа пръжки с лук…“

Явно има някаква аналогия между негърското лятно време и българската зима. Безутешни, диви дни – де да знам! Има някакъв интернационализъм!

Този албум продаде около 40 000 екземпляра. Над 250 000 продаде тогава черният пазар. Нямаше никакъв начин да се контролира това. Виждал съм уникални обложки – например бял лист, на който има детски виолетов печат с образа на Алф, а отдолу пише „Хумор“. Вътре – нашият албум. Или още по-трогателното – лист от тетрадка, на който се мъдри умопомрачително съкращение Е Ч. в Боба: Ръ-точка, Чъ-точка в Боба!

При продажбите тогава съотношението беше 80 към 20 в полза на пиратския пазар.

В един бар в Бургас седим след някакво участие и идва един урод и вика: „Да почерпя.“ Аз никога не приемам почерпки. Мразя ги! „Няма нужда – отговарям студено. – Няма да черпиш!“ Онзи, обаче, настоява. „Имам повод“, казва и аз си мисля, че му се е родил син или нещо подобно. „Имам – вика ми типът – десетина  сергийки за касети и пет дека. Като излезе вашият албум, съм продавал по сто касети на ден от сергия.“

„Купи едно беемве, бе мама ти гадна – отговарям му аз. – К’во значи да почерпиш! Купи ми едно малко беемве, една „тройка“ ми купи! Ако си продавал така, както казваш, си продал поне 30 хиляди касети!“ По-късно събаряхме сергии, трошехме студиа със записващи „дек“-ове, но пиратството не можеш да го спреш, ако законът не е на твоя страна. Опитвал съм не само аз… Всички легални компании предприемаха мерки, но без особен успех. Винаги е имало пирати. И в момента има едни врачански братя… айде не ми се говори за това! Въпреки че пиратството драстично е намаляло, никога не можеш да се справиш изцяло. Вече ми е неудобно да изпращам хора с бухалки и тръби да чупят касетофони. Пък и живеем във времето на „емпетройките“. „Виртуалното време, както обичаше да казва, обиденият на цял един народ, Иван Костов.“

Откъс от книгата „За стърчането“

Слави Трифонов

- Реклама -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.