Слави Трифонов: „Ку-ку“ е най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

„Ку-ку“ е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Ти, Дилов, неведнъж си казвал, че изключително малко хора по света имат щастието да работят работа, която обичат и тя да им носи пари и удовлетворение… На мен ми се случи… С развитието на „Ку-ку“ много си помагахме на халтурите, защото започнаха да се налагат образи. В началото това беше трудно. Първо с две предавания месечно е много трудно да се наложи каквото и да е било, и второ – редакторите на „Ку-ку“ непрекъснато Се редуваха. Курумбашев ги беше разделил на екипи и беше трудно един екип да мисли като другия. Но постепенно се наложиха ярки образи – не само БСП (к), а и Страшников, и Токмаков; партизаните… Митка с топлата питка – ятачка на партизаните и още много други.

Режисьорите се учеха върху нас, а ние се учехме в движение. Безспорно най-яркият и най-умел актьор беше бате Кацко. С невероятно чувство за ритъм, за финал, за етюд. Шедьовър беше всяко негово движение. Например той играеше като партизанин пълномощник на центъра. Непрекъснато идваше и съобщаваше: „Решено е другари“ или „Другари, от центъра казаха, че… “ Образът му приличаше малко на Коста Карагеоргиев от началото на „На всеки километър“. Кръгли очилца, шмайзер, защипан през кръста шлифер, червена лента на ръкава. Когато се свличаше до нас. в „окопа“, за да предаде поредното съобщение на „центъра“ по един особено достоверен начин си наместваше очилата. Импровизациите му също бяха шедьоври. Спомням си един скеч – снимаме в Борисовата градина. Кацко – пълномощникът, идва, съобщава нещо задъхано, Марта – ятачката, Митка с топлата питка, Стефчо Рядков… и изведнъж над нас минава самолет. Много ниско летеше и се чу страшно силно. Камен се опули през очилата си и както говореше конспиративно, изведнъж изрева: „Какво е това, другарю?!“, а аз сепнат отвърнах първото, което ми хрумна: „Вартбург, другарю!“ Пълен абсурд, но остана и беше много смешно…

Едва ли ще мога да изредя всички образи – помня „Бандата на шахматистите“. Ние бяхме първите, които си позволяваха в национален ефир да се ебават с мутрите. Бате Кацко имаше едно зелено беемве, тройка. Излизахме от багажника, с очила и малки сакца с окъсели ръкави, държейки шахматни дъски в ръце, вместо бухалки. Беше много смешно…

Или умопомрачителният скеч със Снежанка и седемте джуджета. По това време Камен беше болен от жълтеница и лежеше в инфекциозна болница. Снимаме – Зуека, аз, Тончо и Стефан Рядков. Ние сме джудженцата и седим на едно легло. Мартина беше Снежанка. Трябваше да дойде в края на скеча, да се тръшне върху нас

четиримата с цялото си достолепие и да въздъхне: „Ееех, само четири ми останаха! Много кекави ги правят напоследък тези джудженца.“ Или нещо подобно… А ние се оплакваме. Смисълът на скеча беше да се оплакваме от живота, така както си седим на леглото по ред на номерата. Пълна импровизация. Имаше някакъв текст, но никой не го помнеше… И започваме по реда. Зуека казва: „Ех, джуджетата, джуджета – каква я мислехме ние, тя каква стана!“ Стефан добавя: „Тая Снежанка яденцето ни изпапка!“, аз добавям: „Тая Снежанка пиенцето ни изпипка“, а Тончо – изведнъж, след тежка пауза и въздишка, казва: „Тоалетничката ни задръсти“. Като почна един смях! Само като си представим как Марта-Снежанка задръства тоалетничката на бедните джудженца и почваме да се хилим. Не само ние – хилят се всички – оператори, режисьори, горе в апаратната ги чувам как цвилят… Близо час не можехме да спрем, за да заснемем скеча. Щом Зуека кажеше: „Ех, джудженца, джудженца, каква я мислехме…“ и започваше вой.

Истината е, че докато снимахме в „Ку-ку“, ужасно много се забавлявахме и това ни личеше. Беше заразително и дори някои не съвсем скопосани неща публиката ни прощаваше, защото компенсирахме професионализма и рутината с много мерак, много хъс и ужасно добро настроение. Според мен едно от големите чудеса, които направи „Ку-ку“ не е толкова самото предаване, колкото фактът, че в това разстроено време, когато никой никому не вярва, а най-малко на себе си, се намерихме момчета и момичета, които да се забавляваме, да правим стойностни неща и да успяваме добре да преживяваме от това. Никой днес не може да повтори това и не защото ние сме били много добри, а тези, които идват след нас – не са. Не, просто защото онова време на ентусиазъм няма да се повтори. Вече сме в епохата шоубизнеса…

Тончо е невероятно смешен, но много опасен партньор. И при снимане на скечове, и в живи участия. Първо импровизира страшно смешно и неочаквано. Второто са очите му. Когато играе само очите му се смеят – иначе неподражаемата му мутра не помръдва, а очите му блестят и се смеят. Може да те подлуди! Снимаме тримата братя и златната ябълка. Марта е ламята, Стефан – бащата, Тончо – големият брат, а аз, малкият. Те ме навиват да ходя да се бия с ламята, аз не ща и говоря всякакви глупости за оправдание. „Иди бе, батьо“ – врънка ме Тончо и ме гледа изотдолу – нали е по-малкият брат. Аз само като му погледна очите и ще се пръсна… Мънкам нещо, че искам да си стоя на село при момите, не я ща аз тая ламя и други такива. „Иди, иди, батьо“ – настоява Тончо, а Стефан, който е най-перфектният актьор, с когото съм снимал някога, чинно си чака репликата, за да се включи и той, както е по сценарий. Очите на Тончо, обаче, толкова ме разсмиват, че за да не се засмея в кадър, аз казвам: „Добре, шъ ида! Мамка ѝ и ламя! Тръгвам! Дай, батьовото, да те прегърна за сбогом“ – и го награбвам Тончо, само и само да си заровя лицето, за да не се разсмея. А той, изродът, си стои, с все същата изродясала физиономия – напълно сериозен и само очите му се хилят. И когато го пускам от прегръдката, решавайки, че съм се успокоил, той ме зяпва и високо и ясно казва: „Настъпа ма, бе батьо!“

Откъс от книгата „За стърчането“

- Реклама -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.