Той – е известна личност с много лица. Не тези – човешките, а тези – на действащия човек. Съставител, редактор, писател, един от идеолозите за създаването на Ку-Ку, и депутат в 45-тото народно събрание. За мен е изключително удоволствие да ви представя днешният ми гост – Любен Дилов – Син.

Чуйте:

 

Или прочетете интервюто:

Здравей! Много се радвам, че прие поканата да гостуваш в този подкаст, въпреки твоето запълнено ежедневие.

Здравей и ти Андрияне, и здрасти на всички твои приятели, които те слушат в момента.

Как ти протича ежедневието като цяло?

Много натоварено. След като престанахме да издаваме сп. Playboy в България, защото американската централа го спря, реализирах една стара много голяма моя мечта – да взема лиценза за Europeo. Това е едно много тежко издание – наричат го мерцедеса на българската журналистика и публицистика. То иска и изисква много работа, защото е много висок клас.

Това е италианско списание. Нали?

То е италианско списание, което лицензно последните 10 години излиза само в България. Самата италианска компания, която го издаваше фалира. То е извън времето и пространството – посветено е на теми, които по някога са забавни, по някога са философски, по някога са исторически. Не робува на злобата на дните и на това, което в момента вълнува хората. По тази причина се колекционира и чете като книга. Та много съм зает с тия неща да ти кажа. Отделно – станах депутат от  Бургас, където непрекъснато трябва да пътувам и да се връщам, и малко ми е натовареничко.

Любен Дилов – едно име, две поколения?

Повече от две са.

Имам предвид – Любен Дилов – баща, и Любен Дилов – син.

Да. Разбирам те. Аз казвам, че са повече от две, защото така се случи в моя живот, че аз като много млад човек още, и като много малък дори мога да кажа, живеех сред приятелите на баща ми – неговите връстници, че дори и по-големи от него. Сега пък дружа и общувам с много по-млади хора от мен. Така че пред очите ми е наистина едно поколение, за което спокойно можем да кажем – скоро ще напълни 100 години. Тоест – аз имам представа за българите от последните 100 години – лична – от най-младите, та до тези които са от преди войната. И ми е много любопитно това, което се случва, и това, което гледам. Има една определена цикличност, една зловеща пауза. Това е паузата по времето на комунизма, в която просто естествения ход на предаването на генетичната памет и на добрите практики, доброто знание беше прекъсната от една тъповата идеология, в която загубихме много време и сега се опитваме бързо да наваксваме. Много е философска тая тема. Ще я спра до тук. Това искам да ти кажа, че са повече от едно поколения. Ако пък искаш да говорим за баща ми, това е друга тема – но той също е в някаква степен част от нея.

Ти от него си наследил това да бъдеш писател – писал си много фейлетони, сатира. Какво те вдъхнови да започнеш да пишеш?

Не мога да си спомня. Сигурно първото нещо, което съм написал е някое тъпо любовно стихотворение – обикновено така се почва. Това е най-силното чувство, което те… – ако си удариш малкото пръстче в ъгъла на пералнята, това не е… – пак е силно чувство, но то не поражда поезия – тоест – не поражда желание да го разкажеш на хората по някакъв начин. Най-вероятно е било така, най-вероятно нещастна любов е породила първите трепети. Но знаеш ли – моят баща беше изключително мъдър човек, и то по забавен начин – не като такъв мъдрец, който да седне и да ти каже – чакай сега ще ти кажа една страшна мъдрост, и ти да му кажеш – бягай от тука, че си имам друга работа. Той успяваше много хитро да ми пробута неща които са полезни. Например – казваше следното – Виж сега. Никой не те напъва да ставаш писател, или нещо подобно. Това не е много щастлива съдба – обаче – ако пишеш, ще се научиш да говориш по-добре. Като се научиш да говориш по-добре, ще постигаш много повече от тия дето не могат да говорят добре. Защо? Защото писането ти подрежда мисълта – защото нали трябва да я напишеш все пак за да звучи прилично. След това като си го прочетеш на глас виждаш къде си сбъркал та го поправиш – тоест – запомняш. И се научаваш да конструираш изречения – парадоксално пишейки се научаваш да бъдеш оратор, научаваш се да излагаш това, което искаш, научаваш се да общуваш с хората по-лесно – бързо да разбираш какво им харесва и как да им го разкажеш. Аз например – много пъти съм правил кастове – избирал съм хора за екипи най-различни – сценаристи за игрални филми, за шоута, за редактори. Аз винаги карам да ми разкажат виц. Защото един виц съдържа в себе си всички важни елементи на драматургията – от описание на обстоятелствата, през конфликта, през чувство за фабула, през чувство за смешно, за обърнато. И общо взето до сега с много малки изключения това не ме е подвеждало – тоест – човек който не може да разкаже добре един виц, обикновено не може и да пише добре – и не е до чувство за хумор – то е до чувство за фабулиране, за строеж на изречението. Така че не е непременно важно да станете писатели или журналисти, или разтърсващи поети, но изключително важно е да се опитвате да пишете поне по 20 – 30 минути на ден – това ще ви помогне. Няма значение какво. Сядаш – на един празен листи или на компютъра, и се учиш да си опишеш някакви мисли, които ти се въртят из главата. Самото усилие да ги подредиш в изречение е дисциплиниращо – и то е като мускул – като го тренираш всеки ден, става все по-добър. Може да описваш какво виждаш през прозореца, или да се опиташ да си спомниш какво си сънувал, или да си напишеш думите които ще кажеш в офиса на някакъв човек който те дразни, или на някакъв човек който го харесваш. Поставяш си някаква задача и я реализираш чрез писане. Това помага изключително много. А пък ако решиш да учиш чужд език, това е безценно, защото – няма значение дали ще си напишеш на английски как ще си купиш мляко и хляб от магазина – написваш си го – как ще влезеш, как ще продължиш, поздравиш, какво точно ще кажеш, ако ти отговорят едно ти какво ще отговориш. Правиш си едно такова текстче, и да видиш колко по-лесен ти става животът. Така че този тип общуване и тренирането за него е безценен.

Защо реши да влезеш в политиката?

Аз никога не съм излизал от политиката. Това че дълги години си стоях удобно като почетен председател на Гергьовден и не се месих, то произтича и от философията на тази малка партия, която на всеки пет години независимо от резултатите които е постигнало нейното ръководство, се сменя цялото ръководство. Ние държим да е една младежка формация – повече на идеите, повече на дебата, отколкото на реалното упражняване на власт – не че не сме имали успехи – имали сме общински съветници , имаме кметове. Но като цяло това е един такъв по-скоро клуб – политически. И аз – за да може да стане елегантно пренасяне на поколенията – понеже имаше една поредица от много силни председатели – Петър Стоянович, Таня Андреева – бяха и министри после, аз самият – скромно да се сложа там. Трябваше време на новото поколение малко да се отдалечи от нас, за да може да си добие собствена физиономия, собствен кураж. И сега съм много щастлив, защото тези които в момента са лицата на Гергьовден не са толкова колоритни може би колкото бяхме ние, но са много по-рационални, много по-успешни в професиите си от нас – когато бяхме като тях. А пък иначе – личният ми избор в момента да вляза, е защото бях сигурен че се задава едно бурно време, в което емоциите ще са повече от разума, и че хора като мен, които имат много опит и най-вече много лични контакти във всички лагери, ще допринесат – защото прехода да стане малко по-спокойно. Ти чуваш какво става по радиото, излъчванията от парламента. Още политическия тестостерон е много висок, а пък същото време имат да се вършат съвсем прагматични – тежки за вършене работи, които трябва да се работят всеки ден, и на които това пречи. Така че ще се поопитам малко да съм полезен за известно време, след което веднага ще замина на гмуркане, защото знаеш – моята голяма страст е подводният свят и подводният живот, и с увеличаването на годините много много не ме свърта на повърхността.

Каква е разликата между земния и водния свят?

Огромна. Под водата всичко е абсолютно различно – звукът, усещането. Ти си в състояние по-близко до безтегловност, пречупването на светлината. Наистина – това е най-достъпното извънземно място до обикновения човек, много е зареждащо. Но ще ти кажа и нещо, което не съм го казвал често. Като минеш 20-тия метър – тоест – като влезеш в три бара атмосферно налягане под водата, самите клетки на организма ти си спомнят, че някога си живял там, че си имал глупостта да изпълзиш и да еволюираш и да излезеш на сушата. Защото ако нещо те боли, то престава да те боли. Ако ти е лошо, защото си препил предишната вечер и си се клатил на лодката, престава да ти е лошо – ама светкавично – като с магическа пръчка. Много интересен феномен е това, и се дължи на факта, че наистина клетките ни, които както знаеш са съставени основно от вода, усещат това атмосферно налягане от три атмосфери и тази обикаляща среда, и се чувстват страхотно просто. Припомнят си какво е било. Много любопитно усещане е. Не случайно по света става все по-популярно – все повече хора го избират като… – не точно спорт – да го наречем – като занимание, като начин на живот. И аз се радвам, че има много добри българи на световно ниво, които го развиват водолазния спорт, или пък научните изследвания. Моята специалност е по-скоро подводна археология. Аз се интересувам най-вече от потънали кораби. Там е малко по-различно гмуркане. Те имат страхотен избор на информация за отминали епохи. Много прекрасно място.

Ако има състезание по плуване, би ли се записал да участваш?

Аз съм приличен плувец, но не много добър. Все пак съм на възраст, освен това пуша по две кутии цигари на ден. Така че, веднага ще се наредя в крайните места на такова едно състезание.

А друго освен вода употребяваш ли, освен че пушиш цигари?

О, разбира се! Виж. Аз съм от поколението което можем да определим като доста порочно, защото ние в една такава възраст посрещнахме демокрацията и свободата, в която лакомията да опитаме всичко забранено преди това и непознато беше огромна. Така че, почти няма порок, който да не съм изследвал обстойно – да го наречем – не просто да имам бегла представа от него.

Викаш – грешен човек си?

Да, определено. Но в момента внимавам вече. Внимавам и не за друго – и заради годините, а и заради това че, в крайна сметка с каквото и да се надрусаш или с каквото и да се напиеш, не променяш това, което носиш в себе си. Можеш да го усилиш, можеш да го намалиш, но то е като  – тези които смятат че на върха на планината ще открият друга мъдрост освен тая която са я донесли със себе си, няма. Най-много да паднат и да се ударят от високо. Така че, тези субстанции като форма на бягство не са добър вариант. Любопитно е да ги знаят хората, но не водят на добро място.

От кой министър-председател от историята имаме нужда днес? Кой е тоя министър-председател, който би могъл да ни управлява с твърдата ръка, да поема отговорността за това, което се случва, и за това, което не се случва?

Аз те разбирам. Въпроса ти е страшно умен, и много сложен за отговор, защото силните министър-председатели в България винаги са приличали на Бойко Борисов, и винаги са си отивали със страшен вой, а доста от тях са и загинали – тоест – били са убити – знаеш горчивата съдба на Стефан Стамболов. Аз обаче си мисля, че на България много и трябва типаж като Константин Стоилов. Сега няма да разказвам за него. Който иска да научи нещо, да влезе най-малкото в Уикипедия – пише достатъчно. Това е наистина един забележим образ, който е високо ерудиран и възпитан човек, който обаче успява не толкова с твърда ръка, колкото с много умела политика, да държи българския политически елит, който винаги е бил много раздорен – не е само сега. Да го държи около няколко цели и задачи национални – да ги гони, и да ги реализира. Много симпатичен образ. Може би той е необходим в момента. Човек, който е успявал винаги да направи сговор около проблемите на България.

Какъв човек в историята е Стефан Стамболов за теб?

Трагичен образ. Много превратен, много интересен. Стефан Стамболов принадлежи на тази повеля на неговия съратник и съиздател  – Христо Ботьов, който ни е завещал – силно да любим и мразим. Това е човек, който силно люби и мрази. При него няма среда – само крайности. Политическите му противници се гонят до дупка и се мачкат като хлебарки – съответно те му го връщат. Той е ту страстен русофил, ту яростен русофоб, но винаги е бил голям българофил. Това е истината, че е преследвал в пожеланията си и в мечтите си за една независима, свободна и силна България. Той наистина е правил много, най-малкото и собствената си глава е сложил там. Опасен образ е, и поуката от неговия живот е много полезна. Да. България по негово време се събира, силна е. Той е един от малкото български премиери, които успяват да опонират и видимо и невидимо на царската власт – да я държат ограничена, да не й позволяват да суспендира конституцията – каквито мераци са имали фамилията Сакскобургготски. Но извън историята – всеки може да прочете за нея, това наистина е един поет. Поетите в политиката са опасни хора, защото те винаги предпочитат поетическата съдба пред политическата, а тя като цяло за да очерта е характера, изисква конфликти. Това е като в театъра – ако нямаш конфликти, нямаш характери – ти нямаш действие – тоест – за да има характери, трябва да има сблъсък. А колкото е по-трагичен той, или пък комичен – ако спектакълът е комедия, толкова повече публиката му се наслаждава. И в този смисъл поетите са опасни в политиката, защото политиката в крайна сметка е баланс и компромиси. Тя събира много противоречиви интереси на различни хора, и стремежът е да удовлетвориш колкото се може повече от тях, за да могат заедно да вървят напред, а не едните да победят другите.

Какво не би обещал?

О, много неща. Аз много внимавам какво обещавам. Не забравяй, че аз съм и политик, така че, знаем че обещаеш ли, после ще те гонят да си го изпълниш. Аз и рядко обещавам неща които… – Знаеш ли? Аз не полагам усилия да се харесвам, и по тая причина ми е спестена необходимостта да обещавам някакви работи. Не бих обещал нищо, което не мога да направя.

Според теб този подкаст може ли да влезе като телевизионно предаване?

Всичко може да влезе като телевизионно предаване. Трябва да му измислиш драматургията, защото говорещите глави не са достатъчни за телевизия. Телевизията е пълна с говорещи глави. Тоест – трябва да измислим какви са картинките, трябва да измислим необичайни ситуации, трябва да измислим динамика.

Това много ми харесва като казваш – трябва да измислим. Значи може да ми станеш един продуцент?

Мога да помисля да ти помогна. Продуцент физически не мога да ти стана, просто нямам време за това. Но мога да помогна. Както казах – аз не давам обещания, които не мога да изпълня.

Едно интервю на Андриян Асенов. Подкастът “Очи в очи” се осъществява с подкрепата на Национален Фонд Култура.

- Реклама -  

Кажете Вашето мнение