Пътнико Виден – off, и изобщо – off

Лятото на 1996 година, когато Гранитски спря „Канапето“ се състоя едно от най-яките ни турнета. С „Бритиш Америкън Тобако“ за рекламодател. Рекламирахме марката „Вайсрой“. След като се върнахме в София, установихме, че вече нямаме договор. На Камен внезапно му хрумна, че с „Камен Во“ вече няма да прави „Канапето“ в стария му вид, а ще предложи тричасов блок в петък вечер, по Ефир 2! Щял да кани Мариус Куркински и други актьори да си имат свои модули в рамките на цялото предаване, да има музикална класация, детско предаване и какво ли не още. Ние щяхме с теб, Дилов, да сме просто на работа в тази фирма. Тази история продължи повече от месец. Аз нищо не правех – нито се договарях, нито участвах в плановете. Просто стоях и гледах как Камен се заплита все повече и повече. В телевизията тъкмо се бяха сменили Гранитски с Токаджиев и бате Кацко го залъгваха с какво ли не, само и само да не пуснат „Канапето“ в стария му вид. Помня, че по едно време положението стана нетърпимо и ние даже с теб се изтърсихме един следобед в мансардата, където Камен живееше сам. Стана малко конфузно, защото нахълтахме непоканени. Той се разсърди и дори ни се тросна, че човек преди да отиде на някого на гости първо се обажда по телефона. Тогава ние му казахме: „Ела в офиса, за да се разберем какво правим. Не може да продължаваме повече така – няма никакъв бизнес, следващия месец няма да можеш да платиш заплатите!“

Той дойде и помня, че му предложихме два варианта – правим нова компания с равни дялове и равни отговорности – първи вариант; втори, ние с теб си тръгваме и той прави каквото си иска, ние също така. До този разговор се стигна много, много трудно. След хиляди разговори и най-вече заради теб, Дилов, който неизменно се стремеше да пазиш равновесието в „Каналето“. За теб изобщо не беше важно юридическото или финансово състояние на нещата, а да има равновесие, да няма надделял при взимането на решения, да няма скандали и конфронтация. Теб те занимаваха само идеите, които „Каналето“ налага, а това как се изкарват парите, какво ни струва всяко едно предаване, колко ядове на мен и колко безплодни ходове на Камен, на когото разни приятелчета непрекъснато говореха срещу мен и теб – това изобщо не те интересуваше. Тогава Камен мисли един ден, дойде на другия и каза: „Правим обща фирма – тримата с равни дялове, а аз прехвърлям марката „Каналето“ за една година на новото дружество.“ „Каналето“, въпреки че беше измислено от теб, Дилов, и беше плод на общи усилия, беше регистрирано на името на „Камен Во“. Камен апортира името „Каналето“ в едно дружество, чието име ти отново измисли – то се казваше „ТриВоДи“ – Трифонов, Воденичаров, Дилов. Аз бях управител на новото дружество и като такъв се подложих на едно от най-големите унижения, каквито често съм правил в името на това да го има предаването – все едно как се казва, и все едно дали става дума да правя свирки на политици, или на рекламодатели.

Една сакраментална вечер, когато аз се клех пред една от силните групи в управляващото тогава БСП, че всъщност не съм висок, слаб, бръснат и зъл, а нисък, розовобузест, рус и къдрокос, добродушен пълничък чичко, който обича БСП повече от майка си. Тази сакраментална среща се проведе в ресторант „Браво“ и моите клетви бяха пред т. нар. русенска група в БСП – доста влиятелни и изключително разбрани хора, – които контролираха по това време и БНТ. Токаджиев – директор на телевизията в този момент, е от Русе. Беше Светльо Минев, член на медийната комисия и някои други хора. Пред тях, Дилов, аз тържествено обясних, че „Каналето“ ще бъде предаване за битов хумор, в най-добрите традиции на вестник „Стършел“. Че смешките ще бъдат от типа на аз спъвам Зуека, той пада и всички се смеят. Никаква политика, никакви конкретни имена, никакви скечове с управляващите! Три часа издевателставаха над мен и накрая казаха: „Ще видим!“ Пуснаха ни обаче. След като положих ред унизителни клетви, подписахме договор с Токаджиев и ние започнахме да се готвим и се появи предаването от 17 ноември 1996 година, след което се случиха доста неща. Тогава беше именно и знаменитата реплика на Токаджиев: „Сега как ще погледна партията в очите“ – вероятно ставаше дума именно за русенската група…

Когато подписахме договора, кой знае защо Камен реши, че нещо сме го извозили, обиди се и отиде да си почива на Боровец. Мисля, че се върна ден преди първото излъчване на предаването…

Преди това „Каналето“ се продуцираше от „Камен Во“, а аз и ти бяхме само служители на това дружество. Аз се занимавах основно с рекламите. Излъчвахме в странно време, сряда вечер, след 22,00 часа. Неясно кога точно. Всякакви щуротии се случваха, почвали сме и след 23,00 часа. Висяхме в гримьорната долу и чакахме, докато свършат всякакви публицистични предавания, новини, странни филми. Но въпреки неразборията с началния час на излъчване, предаването ставаше все по-популярно. Особено много се радваха хората на алтернативните ни реклами. Постепенно се оформяхме като истински лидер на мнение, но най-важното е, че започна да се превръща в индустрия. Развлекателен бизнес. Разликата в продуцентския размах между него и „Ку-ку“ беше от земята до небето. И колкото повече вървяха нещата, толкова повече между нас с Камен се появяваше една сянка. Тя се обуславяше от две неща – той не можеше да се определи актьор ли е, продуцент ли е. Чии интереси представлява – на дружеството, или на колегите си актьори – невидимият профсъюз. Това му тежеше, според мен. Тежеше му и друго. Например фактът, че неговата среда беше много различна от мен и теб. Евгений Джуров, който бачка от години във Франция, Камен Балкански, Митко Дуков, Боби и Заки от „Авеню“ – всички те бяха много далеч като чувствителност от нас и вероятно непрекъснато му говореха, че той е велик, а ние сме някакви, дето го дърпат назад. Помня, че по едно време този лаф беше станал хит

и Тончо непрекъснато се шегуваше с него. Примерно на коктейл се доближава до Дарина Павлова и с хиперболизирано заговорническа физиономия и конспиративен глас, започва високо да ѝ шепне: „Ритни го тоя, Илия! Махни го! Не те заслужава, само те дърпа надолу! Ритни го, казвам ти, зарежи го!“ Изразът „Тия не те заслужават“ беше абсолютен хит.

Разминаванията бяха в много посоки. Най-вече в идеята какво е „Каналето“ и как то се съотнася спрямо общия интерес към развлечението в България. За Камен беше напълно нормално да настоява да се направи цяло предаване по повод смъртта на Майкъл Хътчинс, при положение че на всеки един, който знаеше какво е „Инексес“, имаше пет хиляди, които не знаят. И не е въпросът в това дали има смисъл да се направи такова предаване, или не. Въпросът е в модерността. Аз до ден днешен не мисля, че българската модерност е непременно свързана с Майкъл Хътчинс и Мадона. Те са явления безспорно, но времето показа, че търсенията на българска модерност са все пак по посока на самобитното. И не става дума само за етномузиката, попфолка. Напротив, в рока, че дори и в рапа, ако щеш, модерните групи минаха през преосмислянето на старите шлагери, на някаква – макар и привнесена, но вече станала българска песенна традиция. И „Д2“ и „Ъпсурт“ и т. н. Изобщо пък да не говорим за хилядите опити, които се правят вече за съвременно представяне на песенния фолклор.

Все едно – това е друга тема. Истината е, че просто с Камен бяхме много различни и постепенно това започна да си личи в предаването. В началото водещите се редуваха. Не лошо водеха и бате Стефчо, и Тончо, и Зуека. Постепенно, обаче, се оформиха два екипа с основни водещи аз и Камен, а останалите актьори играеха винаги, във всяко предаване. И сценаристите започнаха да се разделят спрямо това кой води – усещаха особеностите на стила, на поведението, какво харесвам аз и какво Камен и се нагаждаха спрямо нас. Камен беше по-мекият, по-деликатният, по-възвисеният, човекът, който се интересуваше от „Инексес“ и от последния клип на Мадона, а аз бях рогачът, селянинът, земният, грубият, наглият, напористият, раздаващият присъди. И ако като цяло тези два образа и поведенчески модели на водещите се допълваха, то нямаше как да не се появи сравнението. Появиха се фенове на единия и другия…

Особено показателен беше случаят с онзи пишман-екстрасенс Деси. Това е един малоумник от Плевенско – забележи, сякаш съм облечен непрестанно нещата да се въртят около Плевен, – който твърдеше, че е екстрасенс и подлагаше всякакви доверчиви жени на отвратителни издевателства. Непрекъснато си намираше някой пишман журналист да пише дитирамби за него. Беше се напъхал дори в полицията и ги правеше луди пеперуди. Вдига ги посред нощ и казва: „В момента се извършва престъпление в Ботевград! Знам със сигурност! Имам видение!“ Баретите, които нямаха пари за бензин от Люлин до Младост да идат, се вдигаха до Ботевград, возейки Деси със себе си…

И до ден днешен този олигофрен сексманиак изниква от някой вестник. Тогава му бяхме заложили ред капани на този Деси, бяхме потърсили свидетели от полицията, от прокуратурата, хора, които е повредил и тормозил… Бяхме направили един доста сериозен материал, който трябваше да се излъчи поне в две предавания. Имаше, обаче, страхотна съпротива от страна на Камен. Не искаше, когато той е водещ да има подобни неща. Искаше да има „добрата новина“. А аз настоявах за по-остри предавания, за журналистически разследвания, за – ако се налага – скандални обществени позиции. Като онази история с дървото на пътя, което уби един от шефовете на АКБ „Форест“… Аз исках след всяко „Канале“, ако може, освен смешките и скечовете, да хвърчат глави – в полицията, в държавната администрация, да се научат разните му там служители, че наистина са „слуги“ – служат – служители на хората, а не техни господари. Камен искаше „добрата новина“. И имаше възможност по- късно да си я направи. Добрата новина е, че въпреки всичко дойде пролетта… Новина, наистина! По времето на Иван Костов, когато правеха „Каналето“ без нас, това си беше новина. Защото за нас, например, ако имаше възможност Иван Костов щеше да забрани пролетта, както ни забрани предаването, както ни преследваха рекламодателите и всичко останало… Това е друга история, обаче, по-нататък ще я разказваме…

Хората са различни, наистина. Никога не съм го оспорвал. Както аз и ти сме различни, Дилов, и често се караме зверски за най- различни неща, но в основното винаги сме били на един акъл – за посоката, за характера на това, което правим, за смисъла. Камен така и не можеше да реши – собственик ли е на „Каналето“, продуцент ли е, или актьор. Той се страхуваше от сблъсъците, страхуваше се от конфронтация. Особено ясно това си пролича в навечерието на едно от най-успешните ни турнета за всички времена, когато три дни преди да тръгнем някои от актьорите обявиха стачка и поискаха повече пари. Това беше някакво безумие, което в голяма степен се дължеше на нерешителността на Камен. Останалите актьори виждаха в продуцентството само деленето – т. е. облагите от положителния резултат. Не искаха да се интересуват от разходите, от риска, от всички усилия, които се правят месеци по-рано, за да се случи едно турне. И не само усилия – огромни разходи на червено, без да е ясно дали ще се намери спонсор и за каква сума ще се договорим. Примерно – да се направят новите им песни за турнето, са нужни инвестиции в размер на около 5000 долара. Само за създаването и записването на парчетата. Да не говорим за декори, костюми, репетиции. Изобщо цялата организация – Петко Гавазов от БМК, който трябваше месеци по-рано да обиколи всички градове, в които ще има концерти, да се разбере с управите на стадионите, с хотелите, с продавачите на билети, с полицията, с енергото и т. н., и т. н. Адска организация. Нашите колеги не виждаха това и не се интересуваха от тези разходи. Те виждаха всяка главица от публиката срещу тях като пет лева, които продуцентите си разделят. Нещо още по-смешно – те не правеха разлика между процент и твърда сума. Примерно за тях 30% е повече от Каквато и да е твърда сума, въпреки че им доказвахме по сто различни начини, че ако парите, които получават се сметнат като процент, може да излязат и повече. Става дума само за процент от печалбата. А процент от инвестицията?! Този разговор традиционно се пропускаше. Не дай си Боже пък да отвориш дума за процент от загубата или риска!

При онзи конфликт Камен ме остави абсолютно сам. Те казаха: „Искаме повече пари, иначе не идваме.“ Аз нямаше откъде да извадя повече пари, нито пък щеше да е честно да им ги обещая и да не им ги дам. Те ми изпратиха една светла личност – адвокат, който се беше прочул като защитник на различни спорни фигури. Например Иво Карамански. Срещнахме се във виенската сладкарница на Орлов мост. Той надуто ми съобщи, че представлява интересите на Тончо, Марта и Зуека. Аз простичко му казах, че ако до десет секунди не се изнесе от масата, ще овършея заведението с него. Така приключиха преговорите с помощта на адвокат. В интерес на истината трябва да кажа, че самият човек излезе свестен и добър професионалист. По-късно имах възможност да се убедя в това при една смешна, но и дразнеща история. Наш сценарист го бяха снимали в някакво идиотско списание – съвсем случайно. На кадъра е с бира в ръка, а под снимката пише, че алкохолизмът е порок, пиенето е вредно, или нещо от този род. Побеснях тогава и се обадих на първия адвокат, чиято картичка открих. Оказа се същият човек и се отнесе напълно професионално, много сериозно и ефективно към задачата си. Но тогава нещата бяха други.

В договора с шефа на „Бритиш американ тобако“ за България –    г-н Хартл, беше ясно записано кои актьори участват, какви ще са промоциите по време на турнето, какви ще са отделните номера. Огромен договор, където всичко е уточнено до най-малката подробност. Въпреки това аз поех риска и им казах: „Днес е събота – в понеделник има репетиция. Това са условията – повече няма да ги коментирам, който дойде на репетиция идва на турнето. Който не дойде е в правото си да постъпи, както реши.“ Казах им го и ме изби студена пот, защото възможността рекламодателите да се дръпнат, след като разберат, че има конфликт и групата няма да е в целия си състав, бяха реални. А вече бяхме почти изхарчили половината сума – бяхме дали и страхотно много пари на фирмата за подготовка на турнето.

Но трябваше най-после да се тури край на това шизофренно състояние. Винаги съм отстоявал принципа, че ако трябва да сме приятели, приятелството не трябва да пречи на професионалните отношения. А не непрестанно да се смесват, както беше при нас. Ако моите колеги бяха нелоялни към уговорки, които нашата фирма и от тяхно име е поела, аз можех само да им се разсърдя. Цялата контра оставаше у мен като управител на дружеството… Това Камен отказваше да разбере, макар че беше равноправен. Не просто равноправен, а най-голям собственик в това дружество. Той предпочиташе повече да е актьор сред актьори, отколкото продуцент. Поне тогава беше така. Какви са били отношенията между тях след раздялата на „Каналето“, не знам. Но от това, което се вижда публично,. оставам с убеждението, че Камен повече се интересува от телевизията ММ – където е личният му проект, и личният му интерес. И че отново е отстъпил отговорността за взимане на тежки решения и за отношенията между хората в „Каналето“ на друг.

След онзи случай нещата се промениха. Колегите ми страняха от мен, или ми се подмазваха като на работодател. Правеха го нагло, за да лекуват нараненото си чувство за собствена значимост. Примерно сядаме след концерт да вечеряме. Всички заедно, в едно заведение. Те на друга маса, обаче. Заобиколени с постоянния антураж от местни ухажори и такива, които пътуват с турнето. Ядат, пият здраво, след което излизат. И кой плаща? Продуцентът как кой! Ние сме звезди, вълнуваме се от възвишени неща, а ето там на онази маса е селянинът продуцент, заобиколен от охраната и балерините. Той плаща!

Така ми се случи да пия най-скъпия крушов сок в живота си. Мисля, че беше в Сливен – от цялата компания аз пих един крушов сок. Общата сметка беше деветстотин долара.

 

Откъс от книгата „За стърчането

Слави Трифонов

- Реклама -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.