Опера-буфа

Изчезналите 11 дни

На 14 септември 1752 година Британската империя приема Григорианския календар и внезапно ѝ изчезват едни 11 дни. От 2 септември става 11 септември.

Нещо като с националната колективна памет, където изчезналите дни са много повече. Съвсем пък при започването на „Биг брадър“! А – ако съдим по честванията около 9 септември – цели десетилетия май ги няма в нечии глави. Но сега, какво да правим?!! Такъв е „материала“, както казваше един човек, за когото няма как да не стане дума до края на седмичния преглед. Още повече, че не друг ден, а именно 14 септември е професионалният ден на пожарникаря…

Но да се върна на 1752 година. Това е същата година, наред с епидемии, войни, глад и разрушения, белязана от една от най-забавните войни в историята на човечеството – опера-буфа срещу опера-серия. Комичният развлекателен жанр, срещу високото изкуство. Сериозните автори на мощните опери на времето възроптават срещу несериозния жанр на интермеците. Малки комични представления, които са се вмъквали за разтуха на публиката, между трите акта на сериозната, най-често с трагичен сюжет, опера.

За класическо и най-ярко първо проявление на опера-буфа се смята „Слугинята господарка“ на Перголези. Категорично победила и надживяла със столетия сериозната „Гордият затворник“ в антрактите, на която е била изпълнявана.  Абе, нещо като пренията около последния клип на Азис, където висшето изкуство (Цветана Манева) среща българския Фалстаф, за да си подадат ръка в борбата за повече толерантност към различните. Няма да задълбаваме в конкретен опус. Няма никакви предпоставки той да надживее календарната година, в която се появи или пък да се доближи и на косъм до популярността на „Сен Тропе“ или „Малко кученце ти подарих“ на същия автор. А и от текста на произведението се разбира, че „различните“, на които трябва да съчувстваме са… изоставена жена, обикаляща гарите, наметната с козяк. Съгласете се, не много типичен пример за различност, нооооо – щом се иска съчувствие и съпричастност, аз лично го давам от цялата си душа. И сериозно заявявам: всички изоставени жени, наметнати с козяци, може да разчитат на моето съчувствие по всяко време. Само да се обадят!

Понеже е лесно да оприличим публичния си живот на една постоянна опера-буфа, длъжен съм да внеса важни разяснения. И комичната опера, както сериозната си има изпълнители-звезди, които съвсем истински си пеят. Да не се бърка с буфосинхронадата, където едни пеят, а други само си отварят устата. Защото българската политика в голямата си част е буфосинхронада. Общо взето на всички ни е ясно чий е основния глас, но го чуваме поднесен като арии от много буфо-герои: патриоти, фармацевти и всякакви представители на народното увеселение.

Понякога се случва дори основни солисти да се объркат и да дадат още по-объркани обяснения, защо са се объркали. Така стана и с последствията от случая в Своге. Първо министърът, вече в оставка, струпа вината на строителите на пътя, после рече, че се е пообъркал – особено за онова с варовика в асфалта – защото пиар-ите му били други и го подвели. Ей, тази държава от пиар-и се управлява, да знаете! Социалистите, разбира се , посъветвани от техните си пиар-и, мощно се възползваха от ситуацията и обвиниха правителството в убийство. Та се наложи чак главния прокурор да ги укротява, че все пак има проверка и всяко лепене на етикети, преди произнасянето на експерти, следствие и съд, например, си е съставомерно също само по себе си. Нервите на соц-елита не издържаха и той се отдаде на заслужени спа-процедури в края на миналата седмица. Даже видео изтече в мрежите от спа-то, което е не по-малко забавно от Биг Брадър. И пак ВИП-ове, нали, участват.

Ако има нещо в положителна посока от цялата ужасна трагедия край Своге, то е, че най-после ще се размърдат тези, от които зависи стандартите за възлагане и проектиране на пътищата да се осъвременят. Между другото, понеже съм паметлив, точно шефът на Трейс – професор Михайлов, вече пет години повтаря, че строим пътища по задания отпреди 50 години и строителите няма как да мръднат от стандарта, който им се спуска от проектантите. Те пък следват остарелите законови предписания и наредби, и така – омагьосан кръг, от който излизаме, едва когато някой изхвръкне по тангенциалното ускорение на същия този кръг. Това че изхвръкна и министър е слаба утеха. Но пък не можем да не отбележим, че точно така трябва да се прави. Бойко ги освободи и каза, че страда за министрите, защото „от малки  ги е отгледал в партията“… А пък моята проклета памет ме подсети, как едно време Ангел Марин страдаше за ракетите СС, дето трябваше да ги нарежем по силата на договореностите за утилизацията на оръжия със среден и далечен обсег. Та генерал Марин тогава ронеше сълзи и казваше за ракетите: „от пиратки съм ги отгледал!”.

Колкото и да се шегуваме, постъпката на Борисов е безпрецедентна в новата ни история – трима министри си заминават заради конкретен гаф, няма значение техен ли е или не.

Конспиративното ни мислене е свикнало да търси какви ли не други причини – чистка, предизборна стратегия и т.н., но каквото и да е, фактът сам по себе си остава в политическата история на България. При това не като сензация, а като проява на нормалност. Защото нормално е след трагедия като тази в Своге, първия знак на съпричастност да е отговорност на най-високо ниво. Единственото ненормално е предложението за Младен Младенов. Толкова отдавна вътрешното министерство не е било оглавявано от полицай от кариерата, че даже сме забравили какво е това. А за суровия, спокоен и мълчалив Младен (понеже го познавам лично още от времето ,когато охраняваше концертите на „Хъшове“) може да се каже, че е минал всеки сантиметър от полицейската кариера. Как ще се оправи на този ветровит пост, от който постоянно всички са недоволни, не ми се мисли!

Пожелавам му успех и пак се връщам към онази 1752-а, когато на англичаните им изчезват 11 дни. Тогава във Франция кипи известната Querelle des Bouffons, войната на буфонистите (1752-54). Участие в нея взимат титани на мисълта като Жан Филип Рамо, Жан-Жак Русо и изобщо  голяма група от френските енциклопедисти. Спорът е около бъдещето  развитие на френската опера и най-вече – нейното демократизиране. Отхвърляне на помпозната дворцова естетика, свързана с Люли, с възгледите на Буало, Корней и Расин.

Точно по повод на този спор, Русо пише нещо, което остава валидно за всички времена и всички сцени: „Боговете“ трябва да слязат от сцената, щом на нея се появят обикновените „хора“.

Убеден съм, че Борисов, макар и свирил на акордеон, няма никаква идея за  войната на буфонистите, но пък отлично разбира, че страдащите обикновени хора искат веднага да видят търкулната глава на някой от „боговете“. Да, политическият ни живот често прилича на опера-буфа, но съгласете се, това е за предпочитане пред възможността да е класическа трагедия, която винаги е на една ръка разстояние. Особено тук, на балканите. Така че, нека Доган си купува ТЕЦ-ове, само мир да има. Етнически!

Комичната опера се олицетворява от един прекрасен герой на Шекспир, Верди и Ариго Бойто, когото споменахме в началото – незабравимия продължител на Раблезианството в изкуството – сър Джон Фалстаф. Във финала на операта на Верди, именно Фалстаф пее: „Прецакани сме всички/  и всеки смъртен на другия се подиграва/ но смях победен има този/ който смее се последен“. Това в най-общ, философски смисъл. В конкретен смисъл, можете да приемете, че победния смях ще е за продуцентите на Биг Брадър.

- Реклама -