Обществен експеримент – Мартин Карбовски

карбовскиРедактор Любен Дилов-син

Психомоторно спокоен. Мисловен процес – леко забавен по темп, правилен по структура, със свръхценни идеи за безперспективност.

Психиатричната епикриза изглежда общовалидно адекватна, така както изглеждат верни компютърно генерираните астрологични прогнози по вестниците. По подобен начин се държат всякакви опити за класификации на писането у нас. Трудно е да се определи дори кой от пишещите е журналист, кой писател – Карбовски също дълго се колебае и се определя като журналист чак в последните си експерименти.
–––––––––––––––––––––––––

Посрещнете Марто К, в мрачните коридори на несъзнаваното виждано

Имаме герой!

Отново имаме герой, който с мрачен ентусиазъм се лута в коридорите не толкова на недопустимото, колкото на недопускането. Това е Мартин К. Мога да кажа, че отдавна сме нямали герой. Романтичен, готин, решен да ни покаже всичко, да ни заведе навсякъде, където той е бил. Да се опълчи срещу мрачното иго на спаружената ни самота, чикиджийска самодостатъчност, нежелана сетивност…

А ни беше нужен, много ни беше нужен такъв герой и вече го имаме. Приликата с Йозеф К. на Кафка е съвсем бегла. Ще видите. Защото Марто К. не е беззащитен, не се е предал, зъби се на всичко, което се опитва да ни вкара в някакъв тъп кафкиански сюжет, така че да свършим с прерязани гърла като кучета. Ако трябва да се лае – Марто лае, ако трябва да се хапе – хапе. Как хапе само!

„Общественият експеримент“ като жанр не е новост, но Мартин Карбовски е напълно оригинален. И вие ще видите как. Той просто успява едновременно да бъде субект и обект на своите експерименти. Да участва и да ги описва. Колкото е безпощаден към видяното, толкова и към себе си. Колкото обича себе си, толкова и света, който ни описва. От времето на Русо въпросът колко да сме откровени в изповедите винаги е стоял в светлината на срамежливата нечестност на всеки професионален ексхибиционист, сиреч писател. Неизменно е бил задаван въпросът: „Колко навътре мога да стигна? Колко искрен мога да бъда? Докъде ще ме пусне този змей, общественото мнение, и докъде ще си разреша аз самият?“ Марто К. стига много далеч. При това без условностите на автобиографията, без нежния воал на литературата. Май отдавна никой не е ходил толкова далеч и толкова навътре в себе си, просто разхождайки се ей така. Експериментирайки обществено, кръстосвайки сюжети и пространства на социално и лично несъзнаваното, но живяно. Очевидното, но премълчавано. Марто К. и Мартин Каробвски с такава лекота и естествено ни се разгалват, оголвайки сюжети, истории, характери около себе си, че в един миг преставаме да ги различаваме. Те стават част от историята, без да престават да я пишат. Това наистина е забележително.

Мартин Карбовски пише своята биография като неразделна част от обществените си експерименти. Пърсиг в „Лайла“ казва: „истината за света се съдържа не в историята или социологията, а в биографията… Историята е извлечение от биографията“. Именно затова с тази си книжка Мартин Карбовски окончателно ми върна две надежди. Професионална и поколенческа. Професионалната е, че не е умрял репортажът. Този чудесен жанр, пометен от технологическите висоти на съвременните медии, все още е жив. Просто трябва някой да го прави талантливо. Талантливо и сочно да разказва истории, да показва места и хора. Докато четеш, да ти мирише, да чуваш и виждаш, да усещаш. Айде, ако обичате, любимият журналистически факултет! Зарязвайте Киш и взимайте Карбовски. Вие едва ли сте чели и Егон Ервин Киш, но Карбовски задължително трябва да четете. Ако ми се появите някъде да търсите работа и не сте чели точно тази книга, считайте се изгонени отсега…

Втората надежда: поколенческата. Това е голям разговор. Той трябва да доведе до отговор на въпроса поколението, към което принадлежим и аз, и Карбовски, и Сашо Жеков, и Нойзи, и Ина Григорова, и Кайо, и още куп други, загубено поколение ли е, или просто поколение от загубеняци. Четете и си отговаряйте. Тъпо е да се разпростирам. Марто К. отговаря. Аз също имам отговор и неговото име е надежда, вече го казах.

Като започнахме с Кафка, да се върнем към извора на екзистенциализма. Сьорен Киркегор. В триадата естетически-етически-религиозен човек има едно определение на Дон Жуан – самонаслаждаващ се субект на наслаждението. Да кажем за тез двамата – Марто К. и Мартин Карбовски, – които всъщност са един човек, че става дума освен на наслаждение, и за самонаблюдаващ се субект на наблюдението. А както правилно са се досетили по-умните и по-скоро завършилите университета, смисълът на човека май е единствено в това, Вселената да се оглежда в неговите очи и да се самоопознава. За всеки смисъл може да се спори….Поне Марто го прави.

Любен Дилов-син

- Реклама -

Коментари