Началото на „Каналето “

През март 1995 година започнахме сериозната подготовка за „Каналето“. От момента, когато окончателно се разбрахме с Хачо до първото предаване, както се е случвало често и друг път – имаше не повече от седмица. Хората си мислеха, че когато спре „Каналето“ или „Хъшове“, и след това тръгне отново – екипът зад кадър полага някакви страхотни усилия. Обикновено очакването беше голямо и винаги оправдано. Винаги са ни хвалели за първите предавания след период на спиране… Разбира се, най-яко беше „Каналето“ от 17 ноември 1996 година – „Пътнико Виден, пътнико off“.

Някъде за около седмица – максимум десет дни, подготвихме първото „Канале“, което се излъчи на 1 април, на живо – изключително символно – точно от зала 12 на НДК. Там, където днес са студията на бTV. На същото това място днес правим „Шоуто на Слави“. Помня, Дилов, че ти беше изключително бесен, понеже си провали някаква страхотна оферта за карнавала в Рио и остана целия януари и февруари, за да убеждаваш Петър Курумбашев, че няма смисъл да си тръгва, че трябва да приеме новите условия, за да може да се запази старият екип. В последните месеци на „Ку-ку“ бяха навлезли двама нови и доста талантливи режисьори – Ивайло Палмов и Илиян Джевелеков. Помня как ходихме в техния офис, някъде в Лозенец – една стара къща, на същата улица, където живееше Дони, за да им предложим да работят с нас. Бяхме тримата – Камен, ти и аз. Тогава те поставиха условието – ако дойдем, не трябва да го има Жоро Торнев. На мен ми се качиха всички мъртви роднини в главата, но Камен беше настоятелен, молеше ги, едва не се разплака. Не! Не знам какво толкова не можеха да разделят с Торнев – но бяха категорични. Аз такива условия не мога да приема – не става дума да се женим, а да работим заедно. Тогава Илиян и Ивайло казаха направо – Жоро може да стане добър режисьор, но е ужасен интригант… Тъжно ми е да го заявя днес – години по- късно, – но те двамата май бяха прави!

Ние с теб, Дилов, първата година и половина нямахме никакви юридически права върху създаването или управлението на „Каналето“. То се продуцираше от „Камен ВО“ ЕООД, а ние с теб бяхме високоплатени работници… Въпреки това, първата година на „Канапето“ беше страхотна. Чувството за свобода, новите идеи и похвати се усещаха още от първото предаване. Усещаше се също – така, че със социалистите няма да се разберем много добре. Още на 1 април 1996 година имаше един трогателен скеч – Тончо и Зуека, в затворнически дрехи, разказват колко хубаво се живее в лагера.

После дойде и знаменитата реплика на Жан Виденов – за Европа, която се простира от „Ванкувър до Владивосток“ и моят образ на вбесен учител по география, после Мимков и Витков, Блян Рибе- нов и т. н., и т. н. След години, когато днешната шефка на СЕМ – Маргарита Пешева, пишеше голямо изследване върху „Каналето“ – определи този похват като телевизионна парономазия. Ивайло Вълчев и Иван Ангелов се спогледаха и си казваха: „Парономазия значи?! Дали не трябва да идем на лекар?!“ По-късно ще се спра подробно на този момент, но използването на причудливи, объркани имена, които имат сходство с оригиналните, но вместо това показват други качества, се наложи от цензурата в БНТ. И Блян Рибенов, и Диван Лостов и всички останали. Цензура имаше – генералните директори държаха лично да четат сценариите, длъжни бяхме по договор да пращаме анотации на 11-ия етаж за всяко следващо предаване още преди сценария, а по едно време ни изпратиха и делегиран продуцент от страна на БНТ – Нидал Алгафари, с когото се разбирахме чудесно.

На първи април за първи път излезе в телевизионен ефир и знаменитият скеч с ди-джеите, които играехме с бате Кацко по халтури. Сигурно го бяхме направили поне двеста пъти вече, че и в турнето на „Ку-ку“ го играехме. Бяхме се усъвършенствали много, даже ни беше поомръзнал, но хората му се радваха, защото в ефир не беше излизал. Все пак броят зрители е несъпоставим, независимо колко успешно е едно турне. На турне могат да го гледат максимум 200-250 000 зрители, а в първото издание на „Каналето“, без да имаме точни данни от тогава, спокойно мога да кажа, че са го гледали над 2 милиона!

„Каналето“ започна да излиза на живо в сряда вечер, с не много точно установен начален час, но да приемем около 22,00 – 22,30. Това много ни ядосваше и сме имали хиляди разправии с шефовете на БНТ за часа на излъчване. В същото време – сега осъзнавам – тези живи предавания бяха страхотна школа, без тях едва ли сега щях да се справя с „Шоуто на Слави“. По-късно многократно различни шефове на БНТ, най-вече по политически причини се опитваха да ни накарат отново да излъчваме на запис – за да могат да контролират програмата. Никога не отстъпихме! За това приех и като голяма проява на безхарактерност и в известен смисъл предателство спрямо всичко постигнато от нас, когато през 1998 г., когато се разделихме, Камен се съгласи да прави „Каналето“ на запис, че и два пъти месечно… Това беше отстъпление без бой от всички общо завоювани територии. Той просто клекна пред управляващите, само и само да оцелее. Понякога е по-добре да не оцелееш!

Свободата, Дилов, е територия, не само състояние на духа. Трябва да си я защитаваш, да си я бележиш, ако щеш – както кучето си опикава района – така и ти трябва да си препикаеш свободата. Всеки път, всеки ден, по няколко пъти на ден! По-хубаво е онова сравнение на Радой Ралин – че свободата е като хляба. Всеки ден се меси, втасва, пече се и всеки ден се изяжда…

Когато стартира „Каналето“, аз вече имах сериозното самочувствие, че мога да се справя с голяма организация. Беше минало зимното турне на „Ку-ку“ – т. нар. политическо турне в подкрепа на „Нов избор“, след като забраниха участието на „Народно движение Ку-ку“ в изборите. Това беше първото турне, което изцяло сам организирах. На предишното, с „Пал Мал“ от лятото на 1994 година продуцент му беше Петър, докато това – в залите на около 15 града, го направих изцяло сам. Спонсори бяха тези трогателни господа Христо Данов и Христо Александров, известен на пловдивската културна общественост още като Ицо Салфетката, или Салфетини. Викаха им „брокерите“. Беше изумително – обещаха някакви пари, след което дадоха една трета от тях. Така се принудихме да пуснем билети за концертите си и това – може би – са първите в световната история политически концерти, за които хората си купуваха билети! По-малко от 40 000 долара дадоха тези симпатяги, при положение че стойността на един концерт беше около 7000 долара. Точно излязохме на нула от цялата работа. За останалите пари, които ни бяха обещали сигурно съм ходил над 30 пъти до Пловдив да им се моля поне нещичко от сумата да дадат. Изумително връткане беше.

Никога не казаха „не“. „Да бе! Ей сега“, или – „Чакай ме пред банката“ – все в този стил. Салфетката щях да го утрепя един ден – отивам за пореден път да си искам парите, а той ми се хвали, че купил на сина си, който нямаше и 8 години по онова време „Мазерати“! Представяш ли си?! Аз ако дължа на някого пари, няма да мога да спя… Цялата им работа беше такава. Помня, че казах на Митко Луджев: „Следващия път, когато събереш в някоя зала 12 000 души, които са си платили пари, за да чуят нещо за „Нов избор“, викни ме и мен да гледам!“ За него и Пушкаров тогава играеха страхотни сили – не само ние, но „Замунда – банана“, Христо Стоичков се беше ангажирал, цялата пропагандна машина, която ние можехме да мобилизираме, Евгени Дайнов им правеше стратегията, свестни и енергични хора като Диана Дамянова и много други още… Като минаха изборите – те имаха някъде процент и половина май, Курумбашев отишъл и им казал на „пловдивските брокери“, които плащаха целия масраф: „Ние с „Ку-ку“ ви докарахме десет процент, Стоичков още петнайсет, а Луджев и Пушкаров ви свалиха 23 и половина – ето, това ви е резултатът“…

Истината е, че Александър Томов предлагаше много повече пари. Но тогава нещо не го харесвах този човек. Пък и имаше шанс да влезе в парламента с неговия ДАР ли беше, ГОР ли… Не исках да ме спират на улицата хора и да ми казват – ти ги набута тези в парламента… Но всичко около партията „Ку-ку“ ти можеш да обясниш по-добре от мен!

Чудесни времена бяха! Това, което и до ден днешен ме вбесява, заради раздялата е, че през тези четири години ми беше страхотно хубаво, а сега трябва всеки спомен, който имам и за Тончо, и за Кацко, за Зуека, за цялото „Канале“, да го пречуйвам през онези кретении, които те наговориха през 1998-ма година след раздялата. Помня онова предаване, дето Кацко разправяше как имал приятел, който изчезнал на плажа и други такива щуротии, как съм ходил с бодигардове и съм носил пистолет, защото ми е малка пишката! Абсолютно не провокирано от нас с нищо… Тогава те си бяха внушили, че аз не спя ден и нощ и само се чудя как нещо да ги прецакам. Като тръгнаха на турне, понеже залите им бяха бая празни, разправяха, че аз съм пращал хора да им изкупуват билетите! Ние по онова време се чудехме как да не умрем от глад с „Хъшове“ и ако не беше Сашо Дончев – едва ли ще мога някога да му се отблагодаря, – да сме изчезнали изобщо! Телевизия „7 дни“ имаше по това време 1 процент рейтинг! Един процент! Излъчвахме от мазето на хотел „България“, балерините танцуваха сред паяжини, бяхме враг номер едно на синьото правителство, а „Каналето“ – негови любимци!

Това предаване, пълно с обиди към мен, го направиха, защото в „168 часа“ излезе статия на Мая Христова „Приятелите на Камен го напускат заради Слави“. И вътре пише как съм щял да запиша песен с Мариус Куркински, а на гости ми идва Екатерина Евро. Да съзираш в гостуването на Екатерина Евро някакво напускане на Камен?! Тя тогава снимаше за НЛО – що те не се обидиха? Аз как да влияя на Мая Христова какво да пише, или да не пише?! Малко по- рано имаше едно интервю с мен в „Труд“, правил го беше малкият Мартин, който заедно с Недялко Недялков – сина на Недялко Йорданов – държаха карез на „Каналето“, заради ебавки с Недялко. Та тоя Мартин непрекъснато ме въртеше около темата за хомосексуализма и аз се принудих да кажа, че имам чудесно отношение към хомосексуалистите, че никога това не е било проблем за мен и изобщо не ме интересува кой какъв е, стига да си гледа съвестно общата работа, която вършим. Даже му казах, че и в „Хъшове“ за мен са работили хомосексуалисти… Това беше! От това пламна искрата!? Направиха куп неща – Дим Дуков изгони от салона си Инга, защото майка ѝ Руми Рунева – друга легендарна личност, която много обичам – остана да работи с нас в „Хъшове“! Представяш ли си?! В същото време на един човек, който работеше с нас, сериозният му приятел му постави условие: или се махаш оттам, или аз те напускам! Аз, който съм най-толерантният човек на земята, поради мачисткия образ на „Хъшове“ бях произведен едва ли не във враг номер едно на хомосексуалистите…

Следващата история е показателна. Вечеряхме с моя велик приятел Миро Каролев в един неголям, изискан ресторант на ул. „Екзарх Йосиф“. Покани ни изключително очарователна дама, известно име в рекламния бизнес. Ще ѝ спестя името, за да не ѝ причинявам неудобство, което по никакъв начин нито е предизвикала, нито го заслужава… Искам веднага да кажа, че вечерята беше приятелска и много приятна. Храната беше отлична, дамата – наистина вълнуваща и обезкуражаващо красива, а Миро си е Миро. Човек, комуто вярвам безрезервно от 20 години, и на когото бих поверил без замисляне всичко най-скъпо. Бях много доволен, заобиколен от обичани от мен хора, излязох от ресторанта в отлично настроение, като преди това оставих голям бакшиш. Разделихме се с Миро Каролев и аз се качих в колата, за да закарам дамата до дома й. Точно преди да тръгна, един от келнерите ме догони и ми подаде малък плик. Реших, че е визитката на ресторанта и с удоволствие го отворих, за да си я запазя наистина… Вътре, на изискано картонче пишеше:

„Слави Трифонов, вие сте ми ужасно неприятен! Моля ви, не идвайте повече в моя ресторант.“

Момичето, което ни беше поканило и избрало заведението, се разплака. Аз я успокоих криво-ляво и я прибрах в дома й. Бях напълно убеден, че става дума за тъпанарските фобства и филства на тема СДС. По това време не беше рядкост хора да напускат заведения, в които влизам, защото ги е страх да не ги видят на едно място с мен. „Газовата война“ беше в разгара си и ние вече напълно еднозначно бяхме определени за враг номер едно на демократичното правителство. Малко е да се каже, че бях бесен! След като прибрах дамата в дома ѝ, обърнах колата и се върнах в ресторанта. По пътя до там ясно си представях какво ще последва. Щях недвусмислено да обясня на собственика какво мисля за него. Искрено се надявах той да ми посегне или да каже нещо обидно, за да мога да си изкарам цялата ярост и върху него, и върху интериора на заведението… Паркирах чинно пред ресторанта, влязох спокойно и се упътих към един възпълен господин, който свойски се беше разположил на една от масите по анцуг. Напълно се покриваше с представата ми за собственика на това заведение и даже вътрешно се радвах, че противникът е достоен…

Пристъпих делово към него и му съобщих с безапелационен тон следното:

–          Решил съм да превърна този ресторант в стол! Ще идвам сутрин, ще идвам на обяд, а вечер – най-много ще идвам! Разбра ли?!

–          Чудесно! – отговори ми образът в анцуг, стана и се здрависа с мен. – Много добре! Собственикът сигурно много ще се зарадва!

Тук, честно казано, леко се смутих.

–          Не сте ли вие собственикът? Той къде е?!

–          В тоалетната – любезно ми отговори мутрата по анцуг.

„Още по-добре“ – рекох си наум, и възвърнал предишната си решителност тръгнах към тоалетната. Тъкмо я наближих, вратата ѝ се отвори и отвътре излезе… царицата на бала! Отличничката на випуска, застаряла фея в мъжки костюм – абе излезе един тип, който е известна „мека китка“ и даже по едно време четеше едни хороскопи по една телевизия. Само като ме видя и започна да пелтечи:

–          Аз наистина не ви харесвам (този път имаше „господин“ Слави Трифонов)! Моля ви, не идвайте тук! Не сте ми приятен.

Аз вече го бях хванал за врата, но ръката ми се отпусна. Първо ме досмеша – защото все пак осенението за истинските причини за неговото „нехаресване“ ме изпълни постепенно. Второ – тънкото му вратле, както и косата бяха обилно намазани с нещо. Вероятно гел. Пуснах го инстинктивно и се избърсах…

Абе – с две думи, размина му се. Даже помня, че казах нещо весело и в никакъв случай не обидно на тръгване. В крайна сметка, след като не ме харесва човекът, няма да му се натрапвам. Мислех си, че по-обезпокоен би следвало да се чувствам, ако ме харесваше…

Това, че раздялата с „Каналето“ ме провъзгласи антихомосексуалист номер едно беше факт. Даже Валери Найденов беше поръчал една статия в „24 часа“ – „Хъшове срещу гейове“, нещо като топ класация за всички времена. Разбира се „Хъшовете“ се водеха от моята скромна милост, редом с Панайот Хитов и други силно мустакати екземпляри на българския мачизъм. Но омразата на гейовете не беше най-лошото. Отвратителното е, че всички прекрасни спомени от общата ни работа в „Каналето“ бяха овъргаляни в тъпанарски изяви и тази хранителна за жълтите вестници среда.

Тончо дава интервю за някакъв вестник и казва: „На мен баща ми ми е казвал със селяни да не се занимавам…“ Тончо от Айтос няма да си говори със селянина Трифонов от Плевен. Адски тъпо! А колко по-цивилизовано можеше да бъде, ако просто си бяха мълчали. Те извършиха явна несправедливост – продължиха да правят „Каналето“, което беше общ продукт. Нищо друго не сме искали от тях освен да си прекръстят предаването и да стане, както с „Ку-ку“. Нима ние не можехме да продължим да правим „Ку-ку“, вместо „Каналето“? Дори в юридическо отношение марката „Ку-ку“ беше далеч по-малко защитена! Предаването „Каналето“ трябваше да остане в историята, а двата екипа да правят други неща, за да можем един ден да се съберем отново – за едно, или за друго – и да доказваме, че след всичко, което направихме през 1996 и 1997 година, можем заедно. И тук не става дума само за мен, теб или Стефан Рядков. Става дума за над 30 души – сценаристи, оператори, режисьори, технически екип, който също правеше „Каналето“ през тези години. Какво щеше да бъде „Каналето“ без Ники Русакиев, Тошко Йорданов, Ивайло Вълчев, Иван Ангелов?! Или без легендарния Коклин?! Едва ли има някой, който да не признае моята и твоята роля, Дилов, за това предаване? Турнетата, албумите, всички трудности… Толкова хубаво беше да започнем на чисто – всеки със свой проект, а не до ден днешен да обяснявам и отговарям на въпроси от рода „Ама, вие защо се махнахте? Ама защо се скарахте, ама те защо ви изгониха?“

Да не мислиш Дилов, че сега като говоря за старта на „Каналето“ не ми е мъчно за безславната му съдба и за това, че четири години с това име се подиграваха всички генерални директори?!

Откъс от книгата „За стърчането

Слави Трифонов

- Реклама -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.