Вън от съмнение, Пловдивският митрополит Николай е най-ярката съвременна духовна фигура, чиито думи често предизвикват обществени бури. Вън от съмнение той е и един от най-начетените, пищнодумни, остри и проницателни събеседници в духовните среди. Не можехме да си представим, че ще пишем за болестите на душата, без да чуем дядо Николай. Думите му – все така тежки – добиваха допълнителна сила, произнесени под погледите на неговите предшественици – легендарните предстоятели на Пловдивската епархия, които ни следяха от огромните портрети по стените на епископския дом.

Един разговор с Любен Дилов-син.

Брой 73, юни-юли 2021, на списание L’Europeo

Ваше Високопреосвещенство, благодарим че благоволихте този разговор точно във време, в което сякаш политически бесове отново обземат всинца ни. Списваме брой, посветен изцяло на болестите на душата и искаме първият ни въпрос да е: защо ние, българите, а и не само ние сякаш, живеем в най-мирните и богати времена, които паметта ни помни, а в същото време сме сред най-нещастните народи по света?

– Благодаря и аз за поканата и за възможността да стигна до Вашата специална аудитория, с която комуникацията ни, за жалост, е много трудна. Да се опитаме да проведем един човешки разговор и да видим какво ще се получи.

Прав сте, че бесовете напоследък доста се развилняха. И у нас, и по света. Наскоро по друг повод споделих, че това, че последното Народно събрание не можа да произведе легитимна власт, е много сериозен знак, който ни се даде свише. Всяка власт е от Бога, но Бог не даде власт! Може би на изкушените от светската политика да им изглежда, че просто не е могла да се случи поредната политическа сделка с икономически привкус, но според мен нещата са много по-сериозни. Разцеплението, разделението е стигнало толкова дълбоко, че дори и сделки вече не стават.

Това за мен е Божие допущение, да не може да се произведе власт. Изобщо не си въобразявам, че мога да зная какво мисли Бог, но интуитивно чувствам, че ако да би се произвела власт от 45-тото Народно събрание, то тя щеше да е недобра власт. Недобра за хората, нехристолюбива, безбожна. Бог ни дава време да премислим и да се поправим. Дано следващия път стане по-добре, ако хората, натоварени със съдбините на страната и народа изчистят душите си от болестите, които са ги налегнали и които станаха видими за всички.

Колкото до въпроса ви „Защо сме нещастни?“, най-краткият и най-изчерпателен отговор, който мога да Ви дам е: защото не вярваме в Бог! Предполагам, че този отговор е неудовлетворителен, но за мен това е толкова очевидно, че не подлежи на дискусия.

Има една теория на философа Мишел Фуко, която прави предположението, че душата е „изнамерена“ от човека тогава, когато наказанието на тялото е станало недостатъчно, за да стресне непослушните. Защото тялото може да се наказва крайно – колкото издържи, а душата може да се наказва вечно. Смятате ли, че ние, грешните, сами изнамираме начин да наказваме душите си до степен да изглеждаме психично болни?

– Признавам, че не познавам творчеството на Мишел Фуко, но съм останал с впечатление, че е много важен съвременен философ, с огромно влияние върху интелектуалните кръгове, включително в България. Изглежда силно са го занимавали въпросите за патологиите, за насилието и за сексуалността. И май също така е положил доста усилия да убеждава последователите си, че истината е относителна. Тази най-обща представа, вероятно непълна, ме е накарала ни най-малко да не желая да се запознавам с неговото творчество.

Това, обаче, което прочетох наскоро е, че е бил обвинен, че приживе е практикувал педофилия. Ако е така, пази Боже, то нещата получават логичен смисъл. Прощавайте, но какво друго можете да очаквате от такъв човек, освен през целия си живот да се опитва да доказва на себе си, че няма душа и да си самовнушава, че душата му е „идеологически конструкт“? Не искам да си представям на какви душевни терзания е бил подложен! Вероятно именно страданието му го е тласкало към абсолютното отрицание на всички ценности, които са в състояние да го конфронтират със собствената му греховност. Сякаш, като кажеш, че няма истина и, че няма грях всичко става простимо. Не, не става!

Казвате, че ние грешните сами изнамираме начини да наказваме душите си. Моля Ви, седемте смъртни гряха са реалност! Това, което измъчва душите ни са: похот, чревоугодие, алчност, леност, гняв, завист и гордост, поединично или в комбинация. Вероятно, ако си внушите, че нямате душа, по Фуко, и практикувате казаните грехове, за известно време ще можете да отблъсквате чувството за греховност и произтичащото от него чувство за вина, но в някакъв момент, то ще избухне.

Истината, с главно „И“ и душата съществуват обективно и не подлежат на никакво интелектуално релативиране.

Мнозина се опитват да отричат Бог, защото Неговото съществуване им пречи, но колкото повече се стараят, толкова повече се блъскат в стена, което ги кара да се разпадат вътрешно и душите им да страдат. И вместо да разберат, че проблемът им е с Бог, те се опитват да се освободят с още по-тежки грехове. Тъжно е да гледаш как хора се саморазрушават, но в края на краищата отговорността е лична.

Тъй че, ние наказваме душите си с греховете си. Ако изглеждаме психично болни както казвате, това е, защото греховете се преумножиха. Ако се опитаме да грешим по-малко със сигурност ще започнем да изглеждаме по-здрави. Това предполага, като за начало, да сме по-малко материалисти.

Всъщност, вашият Фуко на млади години не е ли бил марксист-материалист? Е, да попитам, резултатът от неговата философия добър ли е за западноевропейската цивилизация и в частност за Франция?

Ако резултатът не ви харесва, защо трябва да му вярвате и да го цитирате като авторитет?

Защо не пробвате да повярвате на Църквата? Ето, Църквата Ви казва: абсолютната Истина съществува, душата съществува и греховете са реални. Повярвайте за миг и ще видите как всичко започва да се подрежда, да добива смисъл, а проблемите, които ни тревожат да намират решения.

Чувал съм модерни български психотерапевти да твърдят, че непопулярността на техните услуги в момента се дължи на факта, че изповедта не е успяла да се наложи като присъщ за всеки, живеещ в Христа, българин. Особено през времето на комунизма, тя практически е била изличена като институт на съ-общението с духовния отец. И днес, твърдят психотерапевтите, хората не смеят да прекрачат техните кабинети, защото идеята, че ще разголят душата си пред чужд човек е плашеща за тях. Намирате ли правда в техните основания? Можете ли да направите генерални заключения за отношението на българите днес към този най-важен институт на общението – изповедта?

– Не съм го разглеждал от този аспект, но е възможно да е така. На Запад психотерапевтичните услуги са много популярни, но нямам впечатления там обществото да е станало психически по-стабилно.

Ние действително имаме генерален проблем с признаването на вина, дали пред другиго, дали дори само пред себе си и пред собствената си съвест. Това е типична проявна форма на греха гордост.

Може би, ако свържем този въпрос с предишния, проблем отново е и материалистическата идеология, която десетилетия наред душеше, но всъщност днес продължава още по-ожесточено да души всяка мисъл, че е възможно да има нещо по-висше и по-важно от това да задоволяваме материалните си щения. Българинът, както са отбелязали всички наши народоведи, още от началото на 20-ти век, е човек, дълбоко свързан със земното. Комунизмът, а сега нео-либерализмът, усилват допълнително тази негова черта. Обаче, материалистът е обречен да страда. Съжалявам, че трябва да го кажа, но е така.

Изповедта действително е съкровен акт и израз на най-дълбоко вътрешно желание да се отървеш от греха и да получиш освобождение. Има обаче още две задължителни стъпки – покаянието и прошката. Не е достатъчно да признаеш греха, трябва и да се разкаеш за него, искрено и от все сърце. Както се казва „със сълзи на очи.“ Вярвайте ми, хората, които честно се изповядват и искрено се разкайват, винаги плачат. Това са мигове, в които виждаш как душата на човека, коленичил пред тебе, едновременно страда, но и се освобождава. Виждаш как благодатта в църквата действа, като реална лечителна сила.

И прошката!

Прошка може да даде само Бог, чрез благодатта в Църквата. От свещеник-изповедник, със силата на Светия дух. Не подценявайте в никакъв случай значението на отпустителната молитва, която свещеникът произнася след като е изслушал изповедта и е приел покаянието. Впрочем, защо не опитате някой път. Отидете при енорийския си свещеник, когато сте вътрешно готови и го помолете да изслуша изповедта ви. Изобщо не е страшно. После ще споделите дали сте се почувствали по-добре.

Когато говорим за ролята на Светата Българска Православна Църква в днешния живот – парадоксално – но ми хрумва един цитат от големия богохулник Ницше. Той казва по друг повод: „…аз съм стълб в бурната вода. Нека се хване за мен, който може. Ваша патерица аз не съм“. Можем ли да кажем днес, че търсещите спасение от духовните тревоги трябва да положат допълните усилия, за да стигнат до духовната утеха на Църквата. Че тя сякаш отказва да им даде непоискана помощ? Знаете, че често БПЦ е упреквана в пасивност по отношение на големите тревоги на дните ни?

– Карате ме да цитирам най – любимия ми автор: „Иисус веднага протегна ръка, хвана го и му каза: Маловерецо, защо се усъмни? И щом влязоха в кораба вятърът утихна.“ (Мат. 14:31-32). Корабът е Църквата. Иисус Христос е скала. (1. Коринт. 10:4). Ако

Ницше е смятал себе си за стълб… Всъщност, защо се опирате на тези, както казвате, богохулни автори? Какво толкова имат да ни съобщят те, освен, че са смятали себе си за по-големи от Господ? Кое е това, което те са казали, което в най-добрия случай да не е изплагиатствано от Свещенното писание, а в най-лошия да не е богохулство? Както и да е.

Сега сериозно. От Френската революция насам срещу Западната, а от Октомврийската революция насам и срещу Православната църква се води война. Църквата е мачкана толкова, колкото никоя друга институция, като интензитетът на атаките нараства.

Аз ли да Ви давам примери с рейтингови предавания, в които църквата и свещениците са обект на нескончаеми подигравки?

Ще ми покажете ли един български филм, в който свещеник да е положителен герой, освен ако не е с пистолет в ръка? Националната ни митология е изградена върху образа на свещеника, който предава героя, което, разбира се е исторически невярно, но е неизкоренимо убеждение. Историографският и медиен терор върху Българската православна църква е безконечен.

От друга страна, помислете. От създаването си Българската екзархия е поставена в състояние на схизма, после следват 45 години комунистическа диктатура и после още 12 години разкол, предизвикан умишлено от държавата. Църквата се намира в относително спокойно състояние едва през последните петнадесетина години, които съвпадат с развихрянето на всички модерни течения и теории, някои от които споменахме, за които съществуването на Църквата е проблем по принцип.

Няма, обаче, източноправославна страна, в която Църквата да е подложена на такова презрение, на такова отхвърляне от местната интелигенция, както в България. Отидете в Румъния, отидете в Грузия и вижте отношението на обществата там към православната църква! Даже в мюсюлмански страни, в Сирия, в Йордания…

Говоря за интелигенцията. Само нашата интелигенция не знае какво е значението на църквата! Навира я в ъгъла, осмива я, крещи да се затворят храмовете по Великден! А, после пита какво е направила църквата за хората! Вие питате ли свещениците ни как се чувстват?

Казвате за пасивността ни по големите тревоги на съвремието. Аз със сигурност не мога да се похваля с такава добродетел. Уверявам Ви, че всеки път, когато съм заемал публична позиция по някой обществен проблем, срещу мен е следвал жесток удар. Наистина жесток. Обикновено през медиите. Сякаш някой иска да ми запуши устата, да ме уплаши, да ми каже да мълча и да си трая, защото иначе…

Е, разбраха, че няма как да ме уплашат, но за мен е очевидно, че има кръгове, които искат църквата да мълчи. Да е там, някакъв етнографски артефакт и толкова. Да си чете молитвите и да не се обажда.

Църквата и обществото са едно цяло и трябва да са в симбиоза и единодействие. Но, колкото и църквата да протяга ръка, ако интелектуалният елит е настроен срещу нея и всеки път я пляска през същата тази ръка, чрез медиите – няма да се получи. Оттам идва впечатлението, че сме самотни и изолирани и, че всеки трябва да намери сам пътя към храма. Интелектуалният елит на нашия народ със сигурност не води народа към храма. Дано знае накъде го води.

Лудият и юродивият заемат едно особено място в православната духовност. Дали от Достоевски и Толстой, дали от дядо Вазовия Мунчо, но до нас често достига един идеализиран образ на граничен човек, за когото обществото отделя милостиня, защото може би през неговите уста говори Бога. Освен да ги избираме за депутати, трябва ли да се доверяваме на случайните пророчества, чути на стълбите на храма?

– Юродството е сложно явление и се среща в народи с по-мистична умонагласа, като Русия. Не е дадено всекиму да е юродив и не се става юродив по желание. Трябва да сме много предпазливи, когато определяме някой като такъв. Понякога юродството може да е просто поза, желание да се покаже някой колко е благочестив и отдаден на Бога, а вътрешно неговото поведение да е проява на самооблъщение и в крайна сметка на гордост. Или на обикновено шарлатанство.

Мога да предложа един критерий за разпознаване. Не е юродив някой, който държи да бъде показван по медиите и използва думата „аз“. Също някой, който през медиите изнася проповеди и особено, ако поучава Църквата и смята, че не тя съществува, за да спасява него, а той е призван да спасява нея. Хората, които могат да бъдат определени като юродиви, обикновено са незабележими. Те трябва да бъдат оставени на спокойствие. Само Бог знае кому какво е в душата.

Светата Българска Православна Църква е известна с толерантното си отношение към различните вери и проповедници, и често – казано на езика на улицата – „получава ритници от хора, които е научила да ходят и на които е купила обувки“. Не смятате ли, че засиленото влияние на личности като Петър Дънов, баба Ванга и прочее се дължат на недостатъчно ясно заявеното отношение на Църквата към тях? Че те попълват дефицити, оставени от Църквата? И, че на един „авторитет“ като Дънов е редно Църквата да противопостави друг някой от многобройните си пресветли учители и мислители, които с нищо не му отстъпват по размах на мисълта и сила на вярата?

– През 2015 г. Светият Синод на БПЦ излезе с обръщение към клира и миряните, посветено на ересите. Прочетете го. В него между другото се обръща внимание на факта, че в последните си две десетилетия, комунистическия режим, след като разбра, че няма да се справи с Църквата чрез терор, реши да съживи ересите и да ги повика на помощ в битката срещу Църквата.

Всякакви окултни учения, всякакви сектантски практики, всякакви налудни вярвания бяха поощрявани от държавата и от нейната културна политика. Държавни мъже и жени се занимаваха с езотерика и се редяха на опашка пред врачки и баячки. Богомилството, което винаги е било примамлива дъвка за някои интелектуални кръгове, беше изведено в ранг на най-великото достижение на българския политически гений!

Моля Ви, покажете ми една устойчива структура на богомилската политическа култура!

Покажете ми поне един паметник на богомилското недвижимо културно наследство! Обаче, богомилството е най-великото ни достижение! Ерес, пропагандирана с цялата мощ на комунистическата държава! Че и до днес продължава. Бог, наистина трябва да е безкрайно милостив към България, щом все още ни прощава тези изстъпления.
Но, Църквата, както казвате, е великотърпелива. В Църквата има Божия благодат, каквато никъде другаде няма. Верните знаят това. Всеки, който пристъпи в църквата с вяра и любов може да я усети. Църквата е преодоляла много, ще преодолее и това. Жалко за заблудените души.

Знаете ли, всичко идва, струва ми се отново от гордостта. Мнозина, съжалявам, че трябва да го кажа, са изтъкани от безмерна гордост. Гордост, до степен да решиш, че можеш да произведеш ново, нечувано и невиждано учение, което да смае целия свят и да изгрее нова зора над човечеството. Справка – дъновизмът, който е един сбиротък от банални мисли, източни окултни практики и индиански танци. Или споменатото богомилство, синкретично учение, евтин плагиат с анархистки уклон.

Обаче, нашият горделив интелектуален елит иска „да сме дали нещо на света“, ама ако може това да не е износът на Православието до Камчатка.

Той се прелъстява по ереси. Отхвърля църквата и се прехласва по ереси! Пак в онова обръщение се казваше – страдаме, че имаме дефицит на идентичност, а не искаме да провидим, че нашата идентичност е православна християнска и не може да бъде никаква друга. Няма богомилска идентичност, няма орфическа, няма тангрическа, това е нула, нищо! Водят гостите си от чужбина до Рилския манастир, а после до седемте рилски езера и им разказват за „великото учение на пророка Дънов“! Какво ли си мислят за нас?

Църквата всички тези неща ги знае и ги обяснява. Въпросът е вие, интелектуалният елит на нацията какво обяснявате. И дали можем да намерим общ език и общо сечение, за да помогнем на народа си?

Или ще продължим да гледаме безучастно как в класациите за „Най-великите българи“ Дънов изпреварва Свети Иван Рилски и ще намираме това за много модерно.

Има едно крилато изречение, не съм сигурен кого цитирам в момента, но то гласи: „Не казвай на Бог, че имаш проблем. Обърни се към проблемите си и кажи: „Има Бог!” Смятате ли, че много от болестите на душата, от които страда обществото ни днес се дължат на разколебана вяра?

– Вече отговорихме, мисля, на този въпрос. Разбира се, че е така. Някой има ли съмнение? Проблемът е там, че вярата е неотделима от църквата. А, понеже в България църквата е заклеймена, не може да се открие пътя към вярата. Нали сте чували израза „Абе, аз вярвам, ама не ходя в църква!“

Вярва, човекът, там, в нещо, което той си е измислил или е чул. От което става още по-объркан. Ние искаме да му помогнем, длъжни сме да му помогнем, ама той не стъпва в църква. Ще кажете, ама защо вие не отидете при него? В православната църква не става така. Ние не сме пътуващи проповедници, които обикалят наоколо и предлагат „религиозни услуги“.

Църквата е общност, тя е на първо място съучастие в Светата литургия. Това не е някакъв празен средновековен ритуал. В нея действително слиза Светия дух, който носи благодат и има лечебна сила за участващите. Нямате идея каква сила има колективната, съборна молитва! Така че, да, душите са болни, защото е разколебана вярата, което пък от своя страна им пречи да се съберат за обща молитва в църквата, която би започнала да ги лекува.

Изкушението, Ваше Високопреосвещенство, да Ви зададем много въпроси свързани с деятелността на БПЦ – особено в международен план, където тя е уважаван и високоценен фактор, е голямо. Но темата на броя ни ограничава до болестите на душата, които са и болести на века, сякаш. Как мислите се отразяват социалните мрежи на вярата? От една страна те са мощно средство за разпространение на духа, от друга – в същата мяра, а често и в далеч по-голяма – те насаждат тревожност, заблуди, дават излаз на меко казано – спорни твърдения, които допълнително смущават душите на потребителите.

–  „Душите на потребителите“ ме кара да се усмихвам. Вече говорихме за тях. Но, по същество сте прав. Социалните медии, колкото помагат, толкова и смущават и объркват хората. Да, на пръв поглед изглежда, че новите технически средства дават възможност на църквата да стигне до много хора едновременно, но от същите тези средства се възползват и разпространителите на зловредни учения, включително и хора, които буквално погубват детски души. Това вавилонско говорене няма да доведе до нищо добро.

В началото на служението си и аз бях изкушен да повярвам на това, че има смисъл да се ползват новите медии и новите технологии. Преди давах интервюта, участвах в предавания. От доста време се въздържам. Не мисля, че един православен митрополит трябва да се превръща в медийна звезда и да запълва времето на сутрешните блокове, докато хората вкъщи си приготвят храна или правят нещо и го слушат между другото или изобщо не го слушат. Не, че го осъждам, но не е това. Да, ние създадохме Пловдивска православна телевизия, но тя не е телевизия в класическия смисъл и сме сигурни, че когато нашите зрители избират този канал знаят защо го правят.

Ние, свещенослужителите, имаме на разположение най-старата и най-силна медия в света – църковния амвон. От амвона ние съобщаваме винаги и само Истината, към която нямаме право нито да добавим, нито от нея да извадим нещо. И веднъж годишно разпространяваме от амвона най-значимата новина, която човечеството някога е чуло: Христос възкръсна!

Който иска да се информира по този и други въпроси е добре дошъл в църква. Включително, за да почувства общността, силата и благодатта на човешкото общуване. Не може свещениците да напуснат амвона и да се преместят в телевизиите или във фейсбук. Не виждам смисъл да водим дискусии по въпросите на вярата из интернет-форуми, където името на нашите врагове е легион. Заповядайте в църква, където можем да разговаряме по всички въпроси. Очи в очи.

Вие, Ваше Високопреосвещенство, без да тръбите за това, правите изключително много, щото подрастващите във Вашия диоцез да имат регулярен достъп до вероучение, да общуват с добри духовни учители и да получават напътствия. Тези Ви усилия бяха злощастно минирани и от грипната пандемия, която остави много ученици вкъщи. Как виждате бъдещето на вероучението като път за лечение на болестите на душата и изкушенията. Особено в рамките на едно силно либерално общоевропейско законодателство, което особено внимателно следи някоя от деноминациите да няма надмощие над друга?

– В нашата епархия около 5000 ученика изучават Православно вероучение, като свободно избираем предмет. Подпомагаме учителите, раздаваме на децата безплатни учебници, правим каквото и колкото можем. Много е важна подкрепата на родителите. Родителите трябва да поискат децата им да изучават основите на вярата. Което е основата на морала и цивилизованото човешко общуване. Това ще даде сили и на държавата да го въведе повсеместно, което тя до момента се колебае да направи.

Винаги давам пример с Румъния. В началото на 90-те години ние направихме разкол в нашата църква. По същото време в Румъния направиха допитване до народа дали иска децата му да учат православно вероучение. 95% са отговорили с „да“. В момента Румъния ни изпреварва с много обиколки и според мен една от причините е и тази. В кръга на шегата съм казвал, че Секуритате очевидно по-добре от нашата ДС е знаело как се гради и пази държава.

Иначе, либералното европейско законодателство схваща вярата именно като „религиозна услуга“, както казах по-горе, поради което в тяхната парадигма пазарът на религиозни услуги трябва да е свободен и конкурентен. Чухме наскоро за някакво решение на ЕСПЧ, че не можело в България да има само една православна църква, а трябвало да се регистрират колкото си искат.

Убеден съм, че съседни наши държави биха приели такова решение с леко повдигане на рамене и биха го пропуснали покрай ушите си. Убеден съм, също така, че в България ще бъде направен опит то да бъде наложено и то, заради крясъците на няколко души, които никога няма да спрат да воюват с Православната църква.

Надявам се нашата държава да не се уплаши и да устои. Въпрос на достойнство и на отговорност пред народа и историята. Има неща, които не се продават и с които не се правят сделки и от тях на първо място е вярата. Ако искаш да те уважават, дръж на вярата си!

Нашият разговор с Вас ще стигне до миряните на връх рождението на св. Йоан Кръстител. Между всички останали пророци Йоан Предтеча се отличава с и това, че имал Предназначението да посочи с Ръка Оногова, идването на Когото е пророкувал пред грешния иродовски свят. Той е Учителя с главен знак в православния пантеон и верският и житейският му подвиг са вдъхновение за мнозина. Могат ли днешните учители да се противопоставят на болестите на века? Достатъчна ли е силата им и крепка ли ще е вярата им?

– Отново ще кажа. Нашият голям проблем е в схващането, че църквата и обществото са две различни неща. А те са едно и също нещо. Църквата е обществото и обществото би трябвало да е църква. Както впрочем в православното разбиране и църквата, и държавата произлизат от един и същ източник, в което се корени идеята за симфонията.

Ако под „днешни учители“ разбирате пастирите на църквата – не, те сами няма да могат да се справят с болестите на века. Можем да се справим заедно. Съборно. И ако започнем да възстановяваме симфонията. Това предполага да водим този разговор, който сега започваме, толкова дълго, колкото трябва, без предразсъдъци и без идеологически предубеждения. Разговорът може да се води в най-различни плоскости и по различни теми. Например, какво искаме за нашите деца, да бъдат научени на основите на вярата или, че могат да си сменят пола по желание?

Искаме семейството да се състои от мъж и жена или искаме гей-двойки да могат да си поръчват производство на деца от сурогатни майки, срещу заплащане?

Ако изберем първото, ще получим един резултат. Ако изберем второто, резултатът ще е различен. По същество този разговор е за това какви искаме да сме. Наследници на най-великата цивилизация в историята на човечеството или индивидуализирани атоми, всеки блъскащ се хаотично в останалите, потънал в собствените си грехове и преследващ собствените си дребни цели, докато се анихилира и отиде в нищото?

Искам да кажа, че всички заедно трябва да сме учители и всички заедно да се опитаме да се справим със заболяванията, поне на хората, които са поверени на грижите ни, като първо излекуваме собствените си заболявания. Мисля, че можем да успеем. Ако пък поради човешка слабост се провалим ще дойдат други, някой от които ще успее. Бог ще ги посочи, както някога е посочил св. Йоан Кръстител.

Това, което е невъзможно за човека е възможно за Бога. А Бог няма да остави този прекрасен свят да си отиде просто така, защото някой си е решил да се гаври с Неговото творение. Убеден съм. Просто междувременно мнозина ще погубят душите си, опитвайки се да докажат, че Истината не е абсолютна, а относителна. Какво да се прави. Това ще е цената, която ще трябва да се плати за заблужденията. На това място спокойно могат да започнат да ме хейтват. Свикнал съм.

И последно – изправени сме пред избори. Изборът в православието е огромната отговорност на всеки, който реши да живее в Христа. чрез този избор той се отрича, или посвещава на Бога, всеки път, дори в най-незначителната на пръв поглед дилема, която животът му поднася. Окуражете ни, Ваше Високопреосвещенство, за трудните избори, които предстоят на българите?

– Ако говорим за ежедневните житейски избори, то всички въпроси или проблеми, които възникват пред нас, имат своите решения в евангелските текстове. Изправени пред какъвто и да е житейски казус е достатъчно да се запитаме: как биха постъпили Иисус Христос и апостолите в аналогичен случай и отговорът е там. И той винаги е верен.

Ако ме питате в политически смисъл, то поемайки целия риск да бъда обвинен в политическа пропаганда ще Ви кажа, че за мен и този въпрос е решава много лесно. Просто трябва да зададете на политическите партии определени, конкретни въпроси.

Например: „Ако имате властта да решавате, бихте ли затворили църквите на Великден и Рождество?“ Или: „Смятате ли, че в Конституцията трябва да бъде заличен текста, че източното православие е традиционното изповедание за България?“ Или „Ако имате тази възможност, бихте ли подигравали църквата и свещениците в сатирично предаване?“

Отговорите на тези въпроси трябва да са само „да“ или „не“, както препоръчва св. ап. Матей в 5:37.

Църквата не приема и в нея никога не се гласува с „въздържал се“, което е друга форма на „ами, не знам, зависи от конюнктурата.“ Само с „да“ или с „не“.

Понеже политиците могат и да излъжат, за да ни се харесат, затова пак Матей в 7:20 уточнява, че за всеки случай е добре да се гледат и делата.

Виждате ли колко е просто?

Всъщност всичко е толкова просто, а ние ненужно го усложняваме.

Но, не се безпокойте. Всичко ще се нареди. Важното е да разговаряме.

- Реклама -  

Кажете Вашето мнение