Увод в щастието да си журналист

Любен Дилов-син

Няма избор. Решилият да се занимава с журналистика трябва да знае, че в България вероятността неговите занимания да му позволят да носи дрехи на Ерменеджилдо Дзеня клони към нула. Причините за това са много и не най-важната е цената на въпросните дрехи. Без да се задълбочавам: малкият пазар и бедните българи не позволяват големи приходи. Когато преди време научих, че една учителка по физкултура в началните класове е станала журналистка, защото „има повече свободно време и се среща с интересни хора“, реших че може би имам правото да публикувам едни опити върху дзен и журналистиката за всички онези, които имат повече свободно време и обичат да срещат интересни хора.

Какво е дзен в журналистиката. Сигурно същото, както и в автомеханиката. По принцип става дума за умението да се чувстваш щастлив, да си в хармония с това, което правиш. Вероятно също така – да си полезен. И ако за полезността на журналистическия труд има томове цели университетски дисциплини, то никой не учи на това, как да се чувстваш щастлив от списването на вестник, правенето на радио или телевизионна журналистика. В момента във Факултета по журналис-тика единственото чувство, което се възпитава у младите, е че са част от огромната световна несигурност – поради застрашителното напуканата сграда на улица „Московска“, която всеки момент може да се срути. По времето, когато аз правех първи стъпки в журналистиката, най-бързият път към състоянието на пълна хармония с професията минаваше през 500 грама руска водка. Около Априлския пленум ос-новното средство е било коняк, а след 10 ноември 1989 година беше уиски. През всички тези години неизменно и вино. Ракията се върна отново на мода около 1991.

Днес ситуацията е почти същата – към по-сериозни нирвано-създаващи средства журналистите не посягат поради ниския статус на професията – не се получават достатъчно пари за кока, например. Журналистическите хонорари стигат за кока-кола, а разликата между „кока“ и „кола“, както казва известна софийска барманка, е точно 100 марки. Алкохолът, амбицията и суетата са основните средства са пре-следване на щастие и мъдрост в журналистика. От едното се изтрезнява – с годините все по-лошо. Суетата и амбицията никога не са били надеждни средства за постигане на щастие.

Защо дзен? А защо не?!

Когато запитали Станислав Йежи Лец има ли бъдеще операта, той отговорил: Тя безспорно е вечна, защото няма глупост, която да не може да бъде изпята с чувство. В този смисъл дзен се е запазило през вековете и преживява разцвет дори в новото хилядолетие, не заради собствената си философска и жизнена сила, а поради факта, че почти няма тема, която да не е била интерпретирана в духа на дзен. Постепенно това оригинално жизнено поведение се публикува в книжки с все по-малко текст и все повече картинки. Съвсем естествено стига до нивото на жанра, сполучливо наречен „пилешка супа за душата“. Редичко, вкусно и без много калории…

Както би казал Уди Алън, вероятно вече има и дзен предписание какво да правим, ако се събудим и намерим в леглото си арменка. По тази причина намирам дзен за изключително подходяща отправна точка към постигане на истинско равновесие и удовлетворение в журналистиката. Целта ми е да докажа, че каквито и успехи да имате в това поприще, няма достатъчно подходящ външен знак за вашия успех. Парите не са, камо ли пък наградите. Каквото и да напишете, какъвто и сензационен материал да създадете, от него няма да станете по-щастливи, а най-вероятно – нито по-богати. Чувал съм, че някои журналисти богатеят от това, което не пишат, а не от написаното. Вероятно става дума за главни редактори.

Моралните награди също не са средство. Аз самият съм горд притежател на „Златния пъпеш“ и единственото, което ме радва, е чудесната статуетка на Вежди Рашидов, която безспорно е ценност.

Звукът от пляскане с една ръка. В това, с което се занимавате все-ки ден – независимо дали е вестник, радиостанция или телевизионна програма, отразяване на пресконференция, драматично журналистическо разследване или задълбочен политически анализ – някъде е скрит „звукът от пляскане с една ръка“. Не е нужно да се самовглъбявате, за да го откриете. Щастието да си журналист е именно в този звук. Всичко около вас, от което правите журналистика – хората, техните отноше-ния, произведени в събития, казаното и недоизказаното, контекста, в което нещо се случва, – това е едната ръка. Другата е вашата. Тази, с която пишете, ядете и правите всичко останало, за което обикновено не се говори, освен в специализираните издания. Когато тези две ръце се срещнат в „гив ми файф“ – това е звукът от пляскането с една ръка. Дали ще наричаме това състояние просветление, удовлетворение или хармонията със средата и професията – няма значение. Както никога не е имало значение какви точно отговори са давали различните учени-ци на прочутия дзен коан „Какъв е звукът от пляскането с една ръка“. Този отговор не е универсален, а оригинален за всеки, който го търси. По тази причина няма да обременявам текста с точни цитати на дзен школите, нито имената на героите от притчите, които ще използвам за илюстрация на едно или друго наблюдение.

Нескромната ми амбицияда се опитам да ви водя по един път, без самосъжаления и изгарящи амбиции, път, в който успехът е нещо много лично и наистина не зави-си от друго освен от себеусещането. Казано накратко – как да се чувствате щастливи от факта, че се занимавате с журналистика. Този път ще ви заведе там, където всяка дума, всяко ваше действие ще са част от едно безкрайно изречение. Вътрешен комфорт, който ще свързва вашата личност с времена и събития, правейки я значима и доставяйки щастие и удоволствие както на вас, така и на всички докоснали се до вас. Ето един пример, който не е изваден от екзотичните дзенистки и будистки текстове. Той е удивителна илюстрация на звука от пляскане с една ръка.

Уди Алън казва: когато слушам Вагнер, веднага ми се приисква да нападна Полша. Това изречение слива в една трагикомична единност епоха от музиката, епоха от историята и личността на „слушащия“. На дребния манхатънски евреин не му се иска да заплува като Зигфрид по Рейн, нито да яхне Розамунда. Иска му се да нападне Полша. Изречението и настроението, което създава, не са просто мимолетното щастие от сполучливия виц. То е прозрение, защото свързва с няколко думи величието и падението на откачения свят, в който живеем. И като вся-ко истинско прозрение, демонстриращо равновесие и хармония, то е смешно, защото смехът е естествения начин, по който отделяме душата си и я пращаме да разгледа наоколо. Да поогледа всичко, включително нас самите. Тръгнете по този път, и ако все още искате – можете да се научите как да я пратите и до магазина на Дзеня – ще се убедите, че там всичко и е по мярка, но вас този факт изобщо не ви интересува.

Пълните и празните неща. Тази мъничка опашка …

Преследвайки звука от пляскане с една ръка в журналистиката, първите ни стъпки трябва да минат през непредубедеността. В жанро-во отношение вероятно ще си спомните едно от първите правила на журналистиката: не смесвайте коментар с информация. През последните 12 години това беше най-повтаряната мантра и най-нарушаваното правило. Факт, който едва ли се дължи единствено на силно поли-тизираното време на преход. Съвсем в началото на миналия век – около 1900 година, японският дзен учител Нан–ин приел университетски преподавател, силно запален по дзен. Нан-ин започнал да му налива чай в една чаша. Чашата отдавна се напълнила, но учителят продължил да сипва и горещата течност заляла коленете на посетителя. „Спрете да сипвате, чашата е пълна!“ – възкликнал преподавателят, а Нан-ин от-върнал: „Както и тази чаша, вие сте пълен със собствените си мнения и разсъждения, как да ви покажа какво е Дзен?“ Непредубедеността към това, за което разказвате, пишете или снимате, може да се постигне само и единствено с непредубедено отношение изобщо към занима-нието журналистика. Припомняйте си често, че няма да промените света, каквото и гръмотевично разкритие да направите. Дори аферата „Уотъргейт“ да разкриете, необходими са още куп други хора, действия обстоятелства. Необходими са и 200 години демокрация, за да си по-даде американският президент оставката. Но да се върнем в България: интересува ли ви наистина дали Петър Младенов е казал онзи път на стълбите на Народното събрание „По-добре танковете да дойдат“…

Непредубедеността, обаче, ще ви помогне да се приближите до най-тежкото и важно условие при заниманието с журналистика: „Не лъжете“. Ако се стремите да не лъжете, вие сте на една стъпка от гени-алността. Вероятно самата гениалност се състои в това да лъжете себе си, че не лъжете. А може и да е другаде. Може да е в кръчмата „Вога-Волга“, която през 80-те години се намираше на „Дондуков“ срещу старата сграда на в. „Труд“. Там отскачаше за по една-две обедни водки прочутият преподавател от Факултета по журналистика Митко Иванов. Един от най-непредубедените хора, които съм познавал – мир на праха му! Той влизаше за следобедните часове в зала 1 на третия етаж, с розови бузки, удивително приличащ на Дядо Мраз от рекламите на „Кока-Кола“, който си е забравил брадата във „Волга- Волга“. Поглеждаше ни, чакаше класът да утихне и правеше пролог към поредната тема от „История на социалистическата журналистика“, по следния начин: „Главната особеност на съветското радио е, че някои предавания траят по-дълго, а други по-късно“.

Без да правя задълбочен анализ на това изречение, достойно за всеки дзен учител, ще отбележа само очевидното: професор Митко Иванов не лъжеше. Той съобщаваше очевидна истина, а оставаше на аудиторията да прецени идиот ли е професорът, или гениален присмехулник. В информацията има ли оценка, или тя е просто безстрастно излагане на факт. От нас зависеше дали ще продължим да развиваме интереса си към историята на съветското радио. Професорът ни беше дал обективната начална информация, а който се интересува от това, как станцията „Маяк“ успява да покрива всички географски ширини на необятната Рус в real time, можеше да продължи нататък. За останалите и това е достатъчно.

На 27 юли 1892 година учителят Тандзан разпратил шейсет по-щенски картички на своите приятели. „Напускам този свят. Това е последното ми изявление“ пишело на картичките. Съобщаването на факта, възможно най-лаконично, е светът на журналистиката. Къде сте вие в този свят. Вероятно в някой препинателен знак, но по никакъв начин не сте по-голям от самия факт. Ако смятате обратното, не съобщавайте нищо – просто напишете цялата дописка само с „Аз, аз, аз. А аз, аз.“ Подпишете я „Аз“ и я озаглавете „Аз“. Ако изобщо има коментар на редактора, най-вероятно той ще бъде „Ти ли, бе?!“.

Някъде по времето, когато светът започва да проявява любопит-ство към дзен учителите, се появява и прочутата статия на Бърнард Шоу, състояща се от две изречения: „В зала Еди коя си, концерт изнесе пианистът Еди кой си. Защо?“ Присъствието на Бърнард Шоу в тази информация е една осма от обема на цялата информация. Ако сте Бърнард Шоу, можете и вие да си го позволите. Ако не сте, придържайте се към една осемдесета присъствие. Поне на първо време. Първите 20 години от кариерата ви на журналист.

Ако не греша, първите, които започнаха да изписват имена на ав-торите и под най-незначителните дописки, бяха „Пресгрупа 168 часа“. Този маниер беше съчетан, обаче, с драконовски надзор върху разде-лянето на коментар от информация. Въпреки това цялото издание заявяваше отношение към изнесеното. Отношението се демонстрираше чрез заглавия и подзаглавия, специално създадени имена на рубриките, които на практика са коментар към информацията, или чрез остроумно съчетание на снимки и текст. Завещаното от Ботев към всички драскащи българи „силно да любят и мразят“ по особено причудлив и непрофесионален начин властваше през последното десетилетие в медиите. От Ботев до Маргарита Михнева пътят е стремително къс, обратният път обаче е невъзможен. Не и за онзи, който наистина се стреми към хармония и радост от заниманието журналистика.

Ако себелюбието ви е наранено, то можете да наричате своята непредубеденост положение на „иронична дистанция“ от случващото се. Стремете се да не съобщавате, не показвате и не пишете многозначително, макар че всеки дзен текст ще ви се стори премногозначителен.

Действителността е достатъчно значителна, за да и прибавяте вашето „много-“. Съвършенството се крие в ъгъла, под който поставяте действителността, а не в разказа, как сте я видели. Защото всеки ще се види според кривината на собственото си око. Може би тайната на дзен медийното присъствие е именно неуловимата граница, наричана за удобство „иронична дистанция от случващото се“. Един от най-известните световни адепти на дзен – Ньоген Сендзаки – коментира в стихове (преводът е на Крум Ацев) известния коан за бивола, който трябва да избира между пропастта и обора, така:

Втурне ли се биволът напред –

полита в пропастта.

Отдръпне ли се назад – остава

ръцете на касапина.

Тази мъничка опашка Наистина е нещо странно.

Иронията е превъзходство над действителността. Тя предполага тайно знание, от позицията на което се представя общоизвестното. Знам, че е невъзможно човек да няма отношение към действителността, която интерпретира като журналист, но ако не пишете коментар от лично име, то най-удобният начин да скриете това отношение е именно ироничната дистанция от „случващото“ се. Колкото по-мъничка е опашката, толкова по-добре. Близко до съвършенството е, ако опашката е видима само за вас. Започналите да се занимават с журналистика по времето на социализма в България, ако държаха да запазят себеуважението си, развиваха изключително фино чувство за иронична дистанция от случващото се. И до днес си спомням почти съвършен репортаж за студентска бригада, който публикувах като редактор на университетски вестник. Няма да споменавам авторите, защото са действащи журналисти, но те бяха изръшкали няколко бригади, като доминиращото в техните интервюта с разни ЗКПЧ-та, ЗКТЧ-та и други комсомолски абревиатури беше въпросът „От какво зависи щастието“. Съвсем акуратно бяха публикувани отговори за организация на труда, материално-техническата база, юлския пленум на БКП и т. н. Получи се много ангажирано, напълно действително и ужасно смешно. Нямаше нито едно украшателство, нито един коментар от страна на авторите, а въпреки това „опашката на бивола“ се размяташе пред очите на всеки прочел текста и гонеше мухите на безкрайната досада.

Езикът на Езоп е език на роба, ще кажат някои и най-вероятно ще са прави. Дзен в журналистиката е езикът на господаря на действителността. Той има властта да я промени, но не го прави. Послед-ните 12 години показаха, че обществото ни е най-вече медийно (което го няма в новините, то не се е случило), но тази всевластност на ме-диите им играе лоша шега – превръща медийната среда в официозна или опозиционна виртуална действителност. За това и Костов, докато беше премиер, имаше известно основание да твърди, че в държавата се водят виртуални войни. Днешните журналисти са притиснати непременно от избора да залегнат в един или друг окоп на виртуалното противостояние по оста официозност – опозиционност. И този натиск не идва само и единствено от страна на издателите. Той сякаш е във въздуха. Точно това обстоятелство, твърдя го съвсем отговорно, прави още по-значим и непременен опита на журналиста, уважаващ себе си, да се опита да застане в положението на „ироничната дистанция“ спрямо действителността. Да потърси дзен като възможно решение на два проблема: непредубеденост към действителността и убеденост в смисъла на това, което прави. Ненаправилите тези стъпки се превръщат свидетели на пресконференция и рано или късно стават заместник-главни редактори.

„Виртуалността“ на заниманието журналистика е проявление на същата чаша чай на Нанин. Можете да продължите да сипвате, ако преди това не сте я изпразнили, но изливащото се може да се събере само във виртуалния свят. В реалния, отсам мрежата, то ви потича по панталоните и създава впечатлението, че сте се изпуснали…

Накъде гледа котката

Посочете на котката с пръст къде точно сте поставили паничката с мляко. Колкото и да е странно, въпреки съвсем очевидно наличния „котешки интерес“, тя ще гледа не сочената от вас посока, а пръста ви. Права ли е котката? Глупава ли е? Да не би пък да е по-умна от самите нас? Или може би това е дзен форма на прочутата максима, че „съобщителят е съобщението“?

Да го разкажа по друг начин: един пасажер на голям кораб си изтървал портмонето през борда, но запазил хладнокръвие. Извадил химикалката си и драснал една черта по парапета точно на мястото, където стоял. Четири часа по-късно той извикал капитана, показал му драскотината и казал: „Ето тук си изтървах портмонето“.

Просто бъдете честни и дистанцирани, портмонето няма значение. Тези, които знаят, че корабът се движи, ще ви се присмеят. Тези, които знаят, че всичко се движи, ще се усмихнат разбиращо. Така ще намерите приятели и съмишленици. Много вероятно е да откриете дори себе си.

Приемането на тези лекции по-нататък като някаква абсолютна истина е невъзможно. По-долу ще изясня това – по-добре е да го направя сега, отколкото когато цялата тази работа набъбне, систематизира се, наукообрастне и завърши, както повечето такива работи – като либрето за опера. Почтеността към четящите изисква да кажем, че става дума за една възможна, практическа нагласа към журналистическия труд, чиято главна заслуга е да отдалечи максимално бъдещите журналисти от представата за медиите като „колективен агитатор, пропагандатор и организатор на масите“. Дори извадена от марксическата терминология, тази представа съществува повсеместно, създавайки куп етически, професионални и политически проблеми.

Нужно ли е да го доказвам? За тези, които работят в реална медийна среда – няма нужда. За по-младите – приемете го на доверие.

Ако субективността на едно журналистическо послание е в основата на всяко подозрение в манипулация, служба на нечии интереси, политическа или икономическа изкушеност, то предметът на дзен отношението към журналистиката е да сведе присъствието на субекта в посланието до възможния минимум. Разказвате за здрач в планината. Не разказвате какво чувствате, описвате светлината, планината, шумо-вете… Вас ви няма, всъщност и само така пълноценно присъствате.

Когато показах първите две части от тези лекции на човек, нямащ нищо общо с журналистиката, но изкушен от дзен, той ми изпрати подробен коментар на почти всяко мое изречение. Ето нещо, което има отношение към предмета: „Един типичен пример за подобен тип деформация представляват опитите да бъде класифицирано това, което на Изток се нарича „практика“, а на Запад, по неизвестни за мен причини „философия“.

Когато Юнг изучава класическия труд на проф. Судзука „Въведение в Дзен будизма“, той едва ли е предполагал, че след време неговите заключения ще бъдат фриволно тълкувани. Да се приема, че дзен се стреми към интуитивно познание, е грешка. Да се приема, че дзен е изграден върху логика, също е грешка. Къде е истината тогава?

Такава просто не съществува.

Проблемът в съвременната журналистика и особено в т. нар. „обективна“ е именно този предварително обречен на неуспех опит да се достигне до „абсолютната истина“. От гледна точка на дзен буди-зма тези опити са равносилни на опитите да стъпим на Луната, като за целта се опитаме да се разходим по нейното отражение във водната повърхност. Резултатът от това, както казва Миккьо, би бил само един: ние ще се измокрим до кости и ще се сърдим на Луната, че е толкова студена.

Безумието да се разхождаме по отражение на нещо би било осмяно от обществото. Безумието обаче да се правят генерални изводи въз основа на отражение на реални процеси не само че не се осмива, а дори напротив, то всячески се подкрепя и се използва за достигането на нечия цел.

Друг абсурден момент е „разбирането“ за това, какво е нужно да се пише. Към момента в света дзен се практикува от не повече от триста човека. В същото време интерпретаторите на това учение са милиони. Обикновено интерпретацията се прави на база на прочетено, наблюдавано или разказано, а не на база изживяно. Това не само че е тотално противоречие с дзен, но и на практика обезсмисля напълно духа на това учение.

Безспорен факт е, че журналистическият труд създава паралелна действителност. Погледът ви върху света може да бъде закрит и от един вестник само, иронизира гениалния присмехулник Станислав Йежи Лец. Деликатният начин, ироничната дистанция, с която е редно да се отнасяме към този труд, нека ви съпътстват неизменно. Можете да ги наричате и дзен, ако искате. Може и да не са много полезни, но от едно нещо ще ви предпазят със сигурност – желанието на всяка цена да имате костюм от Дзеня и да се готов да заплатите тази цена със себеуваже-нието си като журналист.

Една чудесна притча разказва как по пътя си вървели монах и овчар. Стигнали малка рекичка. Точно пред брода ѝ се суетяла румена госпожица. Страхувала се да премине, защото щяла да си намокри роклята и да си развали обувките… Овчарят я награбил и мълчаливо пренесъл на другия бряг. Двамата с монаха продължили пътя си. Вечерта, когато седнали в една странноприемница, монахът казал: „А пък на нас ни е забранено да докосваме жени!“. „Ти още ли носиш онази жена – учудил се овчарят, – аз я оставих на реката!“.

Не е нужно да генерализираме и да разделяме света на източно- и западноевропейски мислещ. Да оставим това на философите и да видим какво трябва „да оставим на реката“. Първото е, че верността на всяка цена към „духа на дзен, и костите на дзен“ е също толкова абсурдна, както стремежът към абсолютна истина. Няма такава вярност, още повече, че дзен е практика, а не писани скрижали. Съществуващите текстовете – било даоистки, било конфуциански или будистки притчи, могат да бъдат тълкувани всякак. Източният аромат може би ги прави екзотични и дълбокомислени, но едва ли автоматично ги превръща в практика, чието следване носи успех, хармония със заниманието на журналиста, чувство на щастие.

Така че, всичко прочетено до тук спокойно можете да оставите до реката.

И все пак…

Ако ви докосва. Ако се интересувате… Има и още : )

- Реклама -  

Коментари