Матрицата, матрицата!

За да разбере читателят защо се разделихме в „Каналето“ и какво се случи след това, ще трябва да продължа горните си размисли и да направя сравнение между нашата организация и съществуващите други подобни в нашия бизнес. Нашият перфекционизъм, всички тия неща, които току-що ти казах, ни обричат на самота. Просто защото много малко са хората, които мислят като нас, и много малко от тях са в шоубизнеса. И до ден днешен най-големите ни легенди на естрада ходят с по две колонки на „синбекче“. Ние, Дилов, си създадохме свят, в който сме сами. Не самотни, а сами. Ние излязохме от матрицата. А другите са още там – сред океан от омраза и завист. Бях преди време на концерт в подкрепа на Младежкия театър – няма сценарий, няма ред, няма идея какво се случва на сцената и защо се случва! Хайде, да приемем, че е спонтанно и евтино, за да се съберат пари за театъра. Но защо трябва излизащите на сцената да изглеждат като идиоти и да обиждат публиката с плейбеци?! Тя нали е дошла да ги види на живо – иначе да си купят дискове, да си ги слушат и да гледат обложката. Все тая работа! И там, зад кулисите на този концерт в подкрепа на Младежкия театър, Дилов, се потопих в такова море от омраза, завист и притворство, че после цяла седмица се тръсках като куче, дето излиза от водата! Да ме мразят! Не ми пука. Но искам да обясня, защо ме мразят! Защото инвестирам, защото съм богат ли? Богат съм на таланти край мен, на това съм богат – и те изкарват пари за мен и за себе си! Аз, обаче, казвам къде ще се инвестира и колко! Помня, че по времето на „Хъшове“, когато бяхме най-зле и изобщо нямаше да ни има, ако не бяха Сашо Дончев, а по-късно – Весела Паскова, аз продължавах да инвестирам…

Проверявал съм ти твоите сметки, Дилов – имало е месеци, когато си имал 160 лв. В сметката си изобщо! Всичко – спестявания, текущи пари и т. н.! Общо 160 лв.! Ама пък купихме звук, който струва нормално 300 000 долара. Аз го взех на по-тарикатски цени, но не това е важното. Важното е, че знам защо съм направил тази жертва и тя сега ми се изплаща! А другите да си мислят каквото искат – нека ме мразят! Те живеят в техен измислен свят, те са в матрицата. Тъпо ми е да си спомням как в едно предаване на „Дарик радио“, Стефан Вълдобрев надълго и нашироко обясняваше, че нашата Десислава е много добра певица, добро момиче, ама видиш ли – пропаднала! Отишла да пее за Слави! Абе, поете бледен! Гледай си твоите неща! Кой си ти, че ще раздаваш оценки? Най-малкото от приличие и благодарност трябва да си мълчи Вълдобрев по темата албуми и песни. Първата му касетка, която издадохме с „Ку-ку“, продаде толкова, колкото всичките му следващи албуми заедно не са продали! Трябва ръка да целува – най-вече на Камен, че му включи песен в първия ни албум „Ръгай чушки в боба“, а после и на Курумбашев и на теб, Дилов, че ме натиснахте с „Ку-ку“ ООД да му из- дадем първия самостоятелен албум „О-о-о-бичам те, мила“. Даже не ми се говори за това, как искаше той да му изглежда албума и каква представа изобщо имаше за пазар, за търсене и предлагане, въобще за този бизнес! Да, може да се правят суперартистични и „високи“ проекти, но първо накарай хората да свикнат с музиката ти, да я разберат. Преведи им я на повседневния език, накарай ги да я проумеят, но естествено и без маниерничене, а чак после ги вдигай полека – до високите си разбирания за изкуство. Днес, след 12 години, през които ме наричаха чалгаджия и какъв ли не – десетки хиляди хора се събират на нашите концерти, за да слушат по Бах – „Токата и фуга“. В последния ни албум това парче, с обработката на Джон Лорд и Евгени Димитров-Маестрото е водещо. Не искам да съм скромен по тази тема – Евгени, Годжи, целият „Ку-ку бенд“ и аз направихме много, за да се съживи автентичният български фолклор и да заживее по нов начин. Македонските песни, възрожденските, родопските, дори песента „Ветрове“ на Лили Иванова е следствие от това, което направихме заедно още от времето, когато и Герасим работеше за нас. И това се разбира от първия до последния такт.

Но не музиката е главното тук. Както каза великият Гого Лозанов, когато ми беше на гости: „У всеки един от нас дремят двама души – един, който си, и един, който мислиш, че си.“ Когато тези

двамата се разминават, настъпва истинска трагедия. Тогава именно се отпускаш в матрицата и си живееш в един измислен свят, където всяко съприкосновение с действителността е най-меко казано – болезнено! И аз нямам нищо против всеки да си живее в свят, какъв- то иска и какъвто си е измислил, но не и да ми го налага на мен. Не да влиза и да ми казва, абе, така не е прието, или трябва да стане еди как си… Така трябва да стане в твоята си матрица, ние не говорим на един и същи език, не живеем в един и същи свят… Много често днес съм чувал, че понякога предаването ми е прекалено популистко. Може и така да е, но това идва от страха, да не би аз и зрителите ми да живеем в различни светове. Появи ли се този страх, аз винаги се връщам към простите истини, към безспорните конфликти, към неща, които се споделят от повече от един човек… Това толкова естествено поведение на някои им се струва прекалено оригинално, дори смело… Понеже започнах тези си размисли с Гого Лозанов, пак ще се върна към него? Представяш ли си този истински човек, този интелектуалец с папийонка, колко му е трудно да се запази в напълно измисления свят, наречен преди НСРХ а сега –  СЕМ? Да продължи да бъде себе си, а не някаква колективна воля, някакво колективно партийно решение… Най-ярък пример за измислен свят са звездите от медиите и шоубизнеса. Такъв смях, че понякога се чудя на мен ли ми се случва, или го гледам на филм. Известен певец, който идва да записва в студио, без да е имал през живота си и един час солфеж, си написал някакви свои ноти? Представяш ли си: дава тези ноти на Иван Лечев – един от най-великите български китаристи – дава му нотите и казва: „аз мисля, че това трябва да се изсвири така“… Абе, човек?! Как мислиш, бе? Та ти не познаваш ключовете, не знаеш нотите! Може би в главата ти звучи някаква музика, нищо чудно тя да е много интересна, дори гениална, ама как да се разберем, как да заживеем в една и съща плоскост, за да проумея аз какво искаш, да го направим, че после и публиката да ни разбере?! Няма начин!

Другият абсолютно ярък пример за паралелни светове е постът директор на БНТ. Чудесни хора, добри професионалисти в своите области стават директори и доказват, че това не е професия, а диагноза. Светкавично развиваща се и много опасна, заразна болест. При някои временна, при други – за цял живот… Ето сегашният директор, Кирчо Гоцев, страшно симпатичен човек, беше шеф на  техниката в БНТ, преди работеше на магнетофоните, имаше някаква фирмица, която прави клипове… Миналата година се разхождаше на фестивала „Златната антена“ в Албена с един бадж, на който пишеше „общ работник“. С едно фотоапаратче снимаше мацките… Днес е директор, не са минали три дни и го виждам как се променя. Как стремително се превръща от славния Кирчо Гоцев в партиен секретар на жълтите, заложник на някакви задкулисни – най-често финансови – интереси. Защото любезните читатели, драги ми Дилов, не трябва да имат никакво съмнение, че постът директор на БНТ е именно партиен пост. Никога не е бил друг и едва ли скоро ще бъде. Няма никакво значение дали той ще бъде пряко избиран от парламента, или опосредено – чрез някакъв медиен съвет, чийто членове преди това са избрани от парламента, или посочени от президента…

Като казах съвет, та се сетих – с какви невероятни хора сме били принудени да се занимаваме. Димитър Коруджиев, който ме обяви за сатана, Александър Томов си издаде книга със заглавието „Новите варвари“, като преди това обяви, че ние сме кръстили така нашето турне, за да изкараме пари от популярността на неговите есета в „Демокрация“. Ако в тези есета той не беше наругал пряко Тошо Тошев и „24 часа“, мен и Волгин, едва ли някой изобщо щеше да му обърне внимание. И въпреки цялата шумотевица, която се вдигна, едва ли има повече от 10 000 души, които да знаят за какво става дума в цяла България. Изобщо не казвам да са чели есетата му – да знаят изобщо за какво иде реч. Десет хиляди души – колкото идват на един единствен наш концерт, при това в не голям град! Това са паралелните светове – тук на жълтите павета, в главите на някакви самоизмислили се хора, пречупени през призмата на собствената им идея за личната им значимост. Най-интересното е, че тези хора не желаят и не се стремят да открият какъвто и да е било обективен начин да преценят какво представляват и за какво става дума.

В шоубизнеса най-ясно се вижда как малкият пазар предопределя съществуването на тези измислени светове. Колкото си по-малък, толкова си по-комплексиран. Колкото по-малко бъдеще имаш, толкова повече се вглеждаш в миналото. И не само в шоубизнеса. Много ярък пример – държавата Македония! Просто се потресох при последното си ходене там! И се питам: за тия чукари, за тази най-романтична част от българската история, за реките от българска кръв, пролята за тези земи… За какво?! За да може днес като чуят българин да правят гримаси и да бягат, все едно са чули дявола! Абе, живейте си бе… Живейте си там в спарена самота и с твърдението, че сте наследници на Александър Македонски! Супер сте, велики сте! Понеже нямаше в Скопие какво да ми покажат, развеждаха ме и ми показваха сградите на посолствата: „Ето това е посолството на САЩ“, с гордост… После мина един изсуляк, албанец, министър на икономиката. Моите разводачи наистина много се зарадваха, че ми показват нещо интересно – ето министърът на икономиката. Единият му пеш на сакото виси, другият намачкан нагоре. Чудо невидено!

Но да се върна към шоубизнеса. Там измисленият свят се налага по друг начин. Помня, като се разделихме с „Каналето“, мина се не мина няколко предавания и като се разбра, че рейтингът им главоломно пада, излязоха и казаха: „ние сме за 30% от населението“. Демек – за интелигентните ! Или рекламата на едно радио: „Ние сме за интелигентните, умните и проспериращите.“ А такива като мен – защото аз не харесвам това радио и веднага се оказах неинтелигентен, глупав неудачник. Кое е радиото за глупавите неудачници?! Сбъркана представа за това, което се случва. Може ли да излезеш и да заявиш, че не си за всеки, а в същото време да правиш поп- култура?! Това е като едни артисти от нашата компания, които имаха две битности – в едната правят яка чалга и продаваха доста добре, а в другата бяха членове на някаква суперавангардна артпопгрупа, които, ако видят, че на концертите им има повече от 20 души, спират концерта, защото са се комерсиализирали! Но тези двамата се забавляваха и с едното, и с другото, и им личеше. Не са били високомерни към публиката, не са казвали – „нас никой не ни разбира“, което е дежурната реплика на деветдесет процента от съвременните български артисти…

От съвместната си работа с Камен съм научил, че никога, ама абсолютно никога публиката не трябва да бъде делена. След като са дошли да те гледат, значи всичко, което правиш е точно за тях. Помня как веднъж се извинявах на публиката в Габрово, във Вариетето. Имаше технически проблеми и Камен зад кулисите после ми каза: „Запомни – не се извинявай! Те не трябва да разбират, че нещо не е наред. Те не се интересуват от това работят, или не работят шибаните техники. Дошли са заради теб…“ И точно този човек да се нареди в редицата на онези, които казват: „Ние сме само за познавачи, нас не ни разбират, ние сме за трийсет процента от населението?!“

Желанието на Камен да се разграничи от нас го имаше още от времето на „Каналето“. Може би най-ярко си пролича при постановката „12 нощ“ с режисьор Мариус Куркински, в главната мъжка и в главната женска роля – Мариус Куркински. Днес от далечината на времето отново смятам, че това беше смислено начинание, направено с размах и наистина новаторско в много отношения. Не съм си променил отношението изобщо, независимо от последвалите събития. Въпреки злостните коментари тогава, въпреки несъвършенствата, „12 нощ“ беше новаторство. За първи път театър се правеше и продаваше като на Холивуд – с яки реклами, билбордове, саундтрак към спектакъла, плеяда зведи-актьори, много шумотевица, филм по самия спектакъл. Изобщо няма да коментирам дали тази постановка беше успешна, или не. Има всякакви мнения, а аз не съм театрален критик. Просто на Камен страшно му харесваше да я прави, гореше и живееше в нея, а „Каналето“ – това от което си изкарваше парите, и това, заради което хората щяха да влязат да гледат „12 нощ“, беше започнало да му омръзва. Там трябваше да спори с нас, да влиза в творчески конфликти с мен, да влиза в продуцентски конфликти с актьорите – Зуека, Тончо, Марта. Камен не обичаше конфликтите. Той предпочиташе винаги да е сред приятели, светът да е розова мъгла и златни пеперуди…

А този спектакъл стана в голяма степен и заради „Каналето“. Той се рекламираше основно в „Каналето“. Генералният спонсор – Весела Паскова, шефката на „Мобиком“, даде пари заради „Каналето“, а те забравиха да я поканят на премиерата… Виж, не искам да бъда разбран погрешно – аз не съм бил против „12 нощ“. Аз не съм бил против желанието на Камен да отстоява своята различност и да я демонстрира, където пожелае и както пожелае. Аз предпочитах да има всичко – и „12 нощ“, и „Каналето“ и по-хард стил, и по-мек, и БМК, която да издава както етномузика, така и всичко останало, което се харесва и търси, пък дори да не е много комерсиално. Аз

исках днес да сме заедно, да си пием тук, да си говорим, и да имаме много и различен бизнес – и ММ-телевизия, и какво ли още не, но цялото това разнообразие е възможно само и единствено, когато се знае кое е главното, кое е водещото, кое генерира средствата, за да може да се прави всичко останало. Дори когато се налага да се разделим, да го направим културно, с взаимно уважение и зачитане към това, което прави другият. Затова и тук отново ще заявя, абсолютно убеден, че няма кой да ме опровергае, и няма как – няма нито една публично изречена дума от мен или моя екип срещу „Каналето“, след раздялата. Срещу „12 нощ“, срещу Камен, Тончо, Марта, или който и да е от другите ни колеги. Не случайно БМК и Евгени Димитров направиха саундтрака към спектакъла и БМК пое финансовия риск по разпространението и продажбите, които, както може да се досети почитаемият читател, бяха повече от скромни. Само за познавачи!

Аз исках това – уважение един към друг, и уважение към това, което сме правили заедно. В отговор получих хиляди нападки, обиди и подигравки. Когато ние трошехме телевизори пред БНТ, Камен в предаването, което преди седмици сме правели заедно, подигравателно трошеше някакво радио. Вътре в БНТ, на топло в Студио 5 и под топлите ласки на СДС. Тези ласки го и задушиха „Каналето“ после, независимо че в края на управлението на СДС се ориентираха „правилно“ и пяха на концертите за царя…

Откъс от книгата „За стърчането

Слави Трифонов

- Реклама -