Dilov.info

Мастъра, както го наричаха и студентите, и много от приятелите му, се пресели в един по-добър свят. Поне така е прието да се казва, иначе аз, прелюбезни, не съм много сигурен в това. Въпреки вероятността Стефан Данаилов да тича сега по огрените от слънце Райски Бонсови поляни, този свят беше добър и щедър към него в степен, каквато Отвъдното едва ли познава. Не просто му прости греховете, но го и обсипа с любов, и уважение. И макар Коста Карагеоргиев да e онзи, който крещеше „Ние сме на всеки километър” в началото на всеки епизод от едноименния сериал, именно образът на майор Деянов остана като емблема на соц-екшъна. Щеше ли днес да е по-добър всеки километър от България, ако всички комунисти бяха като майор Деянов? Не знам. Като хлапак вярвах в това. Знам, обаче, че България щеше да е едно по-добро място наистина, ако всички социалисти бяха като Стефан Данаилов.

Заслужен покой, Мастър!

Стефан Данаилов и Коста Карагеоргиев, култовите образи от “На всеки километър”

И докато сме на тема социалисти, да подчертаем, че частните пенсионни фондове в България са на път да направят повече за тържеството на социалистическите идеи от Маркс и Енгелс взети заедно. Вече почти всички българи са убедени, че парите в тези фондове ще бъдат откраднати и се местят към държавния фонд. Където най-вероятно също ще бъдат откраднати, както не веднъж се е случвало в новата ни история. Сякаш напоследък всичко, което бизнесът прави е насочено към възраждане на мита за социалната държава.

И болничните, и пенсионните фондове, че и нескопосаният диалог с държавата по всички, уж важни за бизнеса, теми. В този диалог, например, постоянно бъркат Държавата с Бойко Борисов… Или не бъркат? И това не знам. Знам само, че приносът на Бойко Борисов към чувството на нацията ни за геополитическа изключителност е изключителен. Вероятно това подвежда и бизнесът, че той изпълва всички функции на държавата. Или пък така им е по-лесно…

Да кажа малко за това чувство. Още от времето на Вазовите „Чичовци“ по тия географски ширини твърдо вярваме, че Великите сили не мигват по цели нощи, занимавайки се с бъдещето на България. Разказвал съм и друг път, когато Горбачов гостуваше в „Шоуто на Слави“, как дълго настоявахме да си признае какво са  договорили за България с Буш  на прочутата среща в Малта.

– Ами… не стана дума за България – мънкаше тогава Михаил Сергеевич, а ние със Слави и Росен Петров, разбира се, не му вярвахме и за миг.

– Не може! – настоявахме – Поне 30 минути със сигурност сте говорили за България.

Времето показа после – точно 30 години по-късно (Малтенската среща е на 2-3 декември 1989 година) – че явно изобщо не е станало дума. Можем само да съжаляваме. Всъщност има двама американски президенти, изиграли историческа роля за България в най-новата ѝ история – Удроу Уилсън и Бил Клинтън. Точно преди 100 години (27 ноември 1919) Стамболийски под натиск подписва смазващия ни Ньойски договор. Облегнати на него и на плана на гръцкия премиер Елефтериос Венизелос, Франция, Гърция, Румъния и Сърбия планират държава България… направо да не съществува.  Удроу не просто е категорично против. Той заплашва, че ако този план се обсъжда, ще напусне конференцията. И наистина я напуска. Твърдата му позиция предотвратява фактическото унищожение на България…

С посещението в България пък, Бил Клинтън ни отвори по категоричен  начин вратите за НАТО, а по-късно и ЕС. Той сложи края на всякакви, удобни за мнозина европейски сили приказки, че продължаваме да сме най-верния сателит на предишния СССР. И по един категоричен начин прекрои геополитическата карта на Югоизточна Европа до такава степен, че в момента почти цялата руска и европейска политика се гърчи, опитвайки се да се напасне в новата реалност. И отношенията на Русия и Турция са повлияни от този факт, и отношенията ЕС с Путин, и сложната дипломация в Черноморската зона и още, и още…

След заявките от срещата на Тръмп с Борисов, в нова “ялтенска” конференция, може би ще трябва да участват и Борисов и Ердоган?

Излишно е да го разказваме, прелюбезни, самите вие сте свидетели на това какво се случва последните 20 години. По-скоро да пофантазираме дали срещата между Тръмп и Борисов ще има подобен исторически характер за България. Политическите  противници на българския премиер се съсредоточиха върху дънките на Каракачанов, „селскостопанския“ характер на военно-въздушната база Ендрюс и сложната семантика на ръкостискането между Бойко и Доналд Тръмп. Доста по-назад от вниманието им остана поредната крачка на администрацията във Вашингтон по усилията да инсталират поне един американски ядрен реактор в Европа, но  – най-важното – анонса за изнесена отбрана на НАТО в Черно море, който със сигурност ще създаде допълнителни напрежения в отношенията с Русия. А и в целия Черноморски регион.

От една страна Борисов си спечели признанието, че сме важни за САЩ не единствено като купувачи на самолетите им (в този план Саудитска Арабия им е далеч по-важна), а от друга – перспективата, че можем да им станем опасно важни. И на тях, и на Русия. Изглежда мечтата ни от Възраждането насам за геполитическа изключителност е на път да се сбъдне.  След сложните отношения с Турция и вечните хитрувания на Гърция, САЩ и НАТО май няма на кого друг, освен на България, твърдо да разчитат за развиване на стратегията им за Проливите… Успял ли е Борисов добре да „продаде“ това положение на Тръмп? Не знаем, а и е рано да гадаем. Но ще се разбере. Истината е, че едно нещо обединява и Уилсън, и Клинтън, и Тръм, – може би – и Борисов. Всички те са мечтатели на едро и доста безцеремонни в отстояването на своето си…

С две думи: задава се свят, май по-добър от този на майор Деянов. Неговият беше с ясна демаркация между „добри“ и „лоши“. Нашият със сигурност е по-объркан. Както и със сигурност е по-сит, по-богат и на материални придобивки, и на възможности. Но и в никакъв случай не по-безопасен. И този свят също ще има нужда от герои, харизматични като покойният вече Мастър и оспорваните, но кипящи от жизненост Борисов и Тръмп.

И понеже споменахме Дядо Вазова в началото, пък сега научаваме, че взели да му „превеждат“ книгите на новобългарски, два подходящи цитата да кажем. От глава шеста на „Чичовци“: „…Нито жена, нито злато, нито сребро не правят человека благополучен на този свят, а знаеш ли кое? … Свободата. … Па друго не ти трябва…“

И, разбира се, знаменитото Марково от „Под Игото“: „Лудите, лудите – те да са живи!“

- Реклама -  

Коментари