Любен Дилов – син е популярен телевизионен и киносценарист, писател-сатирик, журналист, медиен предприемач и политик, създал ПП „Движение Гергьовден”. Той носи и първото име на баща си – известният писател – фантаст Любен Дилов. Младши е работил в много издания – във в. „Поглед“, сп. „Литературна академия“, „l`Europeo“ и мн. др., създател е на телевизионните предавания „Ку-ку“, „Каналето“, „Хъшове“, „Шоуто на Слави“ и др.. Беше собственик на в. „Новинар“. Бил е депутат и общински съветник в София. Любо Дилов е баща на три деца.

–  Любо, какъв е твоят коментар за подписаното споразумение между СДС и ПП „Движение Гергьовден” за евровота и участието на двете стари десни партии заедно с ГЕРБ на евровота?

– През годините  често „Движение Гергьовден“ е било, ако не най-яростния, то със сигурност най-остроумният критик и на СДС, и на ГЕРБ. И  в повечето случаи е имало защо. Но тези избори са различни, в известна степен това е „биографичен вот“. Каквито и пререкания да сме имали за вътрешната политика, по отношение на Европа, гергьовци следват една тенденция, започната още от Александър Божков, Владо Кисьов, Петър Стоянов и продължена по-късно от силното присъствие на ГЕРБ в ЕНП. А и в момента няма нито една друга формация, която със сигурност да изпрати депутати в ЕНП. Дори и хората на генерал Наско да успеят да вкарат депутат, вече стана ясно, че той ще е в новият проект на Макрон, който – според нас – не е добрият път за Европа.

– Появиха се много злостни коментари в социалната мрежа Фейсбук за вашето участие в предизборната надпревара, как си обясняваш това?

– За повече от 20 години никога не сме участвали в лесни и предрешени избори. Щом има коментари, има и интерес. Важното е да няма безразлични.  Надявам се участието на гергьовци  да е и стимул за по-активно гласуване, пък ако ще да е срещу нас. Ние винаги сме уважавали правото на българите на лош избор, но държим да уважават и нашето право да предлагаме по-доброто. Така направихме и на последните президентски избори – подкрепата за Ивайло Калфин ни струваше много дюдюкания и причисляване в левият лагер, но ние продължаваме да мислим, че това беше най-добрата кандидатура за президент на България.

–  Ти си един от първите активисти в мрежата, издаде няколко книги с обобщаващи твои статуси там. Напоследък обаче не те ли тревожи озлоблението и деструктивността на повечето българи в нея? Защо се получи така?

– Социалните мрежи са само израз на онова, което става в душите на хората. Ако имаше олимпийска дисциплина „синхронно плюене“, ние вероятно щяхме да сме несмеянеми шампиони. Знаеш, заветът на най-големия ни поет-революционер е „силно да любим и мразим“. Затова и българите казват „мразя броколи“, а не „не ям броколи“. Не е достатъчно да не ги ядем, трябва и да ги мразим! Обожавам Ботев, но много харесвам и Кърт Вонегът, който има едно знаменито изречение: „По-малко любов, повече добро възпитание“. Но мисля, че това недоволство от околните, е всъщност недоволство от собствените ни житейски избори. Когато си дадем сметка за това, нещата ще потръгнат по-добре…

–  Като създател на „Гергьовден” и активен участник в политическите процеси у нас от близо 3 десетилетия насам, ако сега те помоля да направиш кратък разрез на политическата ситуация в България, какъв ще бъде той?

– Няма да говоря за политика, а за това, което се случва в душите на хората. „Душата на промяната, започва с промяна на душата“ казва мъдрецът. Това, което най-много ни тежи, е изключителната липса на общностно доверие. Ние имаме поговорката: „като знам какъв инженер съм, ме е страх да ида на лекар“. В политиката това се вижда най-ярко. Българските политици извървяха много път, изпълнен с грешки, които плащаме всички.  Може би можеше и по-бързо, и по-леко, но тогава нямаше да сме ние. Съвсем естествено личностното недоверие ни  докара до момента, когато искаме една силна фигура да носи отговорност за публичните дела. Българите пробваха с Царя, задържаха се на Борисов. И двамата бяха и са напълно представителни за българския манталитет. Очевидно хората искат повече лична отговорност и персонализация на властта. Впрочем този феномен е характерен за света в момента. Светкавичната достъпност до информация върна за живот големите лидери и лидерските партии. Покрай водолазните си пътувания го наблюдавам навсякъде по света – и в развитите демокрации, и в по-примитивните общества. Може да ви прозвучи парадоксално, но въпреки културните и верски различия, същностна разлика във възприемането и функционирането на политиката  – например – между Унгария и Саудитска Арабия – няма. Този процес е и едно от големите изпитания пред обединена Европа. Кой е най-подходящият модел на властта…

Любо с трите си деца – Иван, Павел и Милкана, преди време…

–  В качеството ти на много четящ, пишещ и духовен човек, журналист, писател, сценарист и т.н., какви са впечатленията ти от състоянието на днешния медиен пазар, който все повече се концентрира в нета?

– Вестта за смъртта на българската журналистика, е силно преувеличена. Да, има ясно изразено сливане на големи медийни конгломерати с политико-икономически кръгове, но това явление го има навсякъде. Как Берлускони стана един от водещите политици на Италия и Европа? Мисля, че отреденото ни 111-то място по свобода на словото се дължи най-вече на местните ни шумни оплаквачки.  Медийната среда в момента дава възможност за изразяване на всяко мнение повече от всяко друго време. Не забравяйте, че моята тясна специалност е история на журналистиката и заявявам това съвсем отговорно. В голяма степен съм доволен от сегашното положение, защото то показва наистина кой е журналист и кой просто взема заплата. А оставам с впечатление, че и аудиторията вече доста ясно се ориентира. Има онлайн издания, които са по-популярни в пъти от т.нар. менстрийм медии. Имат своя вярна аудитория и наистина фомират критично мнение.

– Мнозина се питат – защо точно ти, интелектуалецът, синът на големия наш писател Любен Дилов, прие да оглавиш „Плейбой”?

– Очевидно след 6 години в „l`Europeo“ вече съм нямал нужда от затвърждаване на интелектуалната си репутация, а на сексуалната, ха, ха…  Извън шегата, длъжен съм да отбележа, че „Плейбой“ никога не е било просто списание с голи момичета. Това е революционен проект на Хю Хефнър, променил света повече, отколкото можем да си представим на пръв поглед. Амбицията ни е да върнем и „Плейбой“-България именно в това русло. Все повече се коментират нееротичните ни материали. Последният брой с 30-те страници, посветени на Станислав Беловски и неговата корица „Христос наказва Бети Пейдж“ предизвика мини-буря в коментарите. „Плейбой“ е изключителната територия на свободата, която в момента трудно охраняваме от #metoo-времената. Предизвикателството в никакъв случай не е по-малко, отколкото правенето на интелектуалното „l`Europeo“, стартирането на „Ку-ку“, „Каналето“, „Хъшове“, „Шоуто на Слави“ – изобщо всеки по-значим проект, с който съм се занимавал.

–  Накрая ми се иска да те питам – ти намираш ли пресечна точка между политиката и красивите голи женски тела?

– По-скоро трябва да се търси пресечната точка между политиците и голите тела, ха-ха! Ето една тема, на която българската журналистика е истински длъжник. Факт е, че голям политико-сексуален скандал в България през последните десетилетия не е имало. Но сериозният отговор е, че общото е повече от различното. В крайна сметка политиката не е ли изкуството да прелъстяваш масовото съзнание? Да му създадеш поп-икони, които да следват?  Еротичното привличане е гравитационен закон, който властва в политиката и който Нютон не успял да формулира, зает да събира ябълките, които чул да падат по главата му. А тези закони, дори в България, където не всички закони действат, са универсални.

Интервю на: АДЕЛИНА ДЕЛИЙСКА за novini.bg

- Реклама -  

Коментари