Любен Дилов-син за любовта, ТИЛТ, диското и медиите

Любен Дилов-син е труден събеседник. Не защото не е достатъчно словоохотлив – напротив, а защото неусетно води от тема към тема, коя от коя по-дълбоки. Тъй като се срещаме в един от най-важните кабинети на Дарик Радио, разговорът започна с медийно настроение, след което прехвърлихме думите онлайн и на хартия, а и се забавлявахме с диското. Почти на финала спуснахме романтична котва с новата му книга, която предстои да излезе с филма ТИЛТ през февруари.

И ако сме изпуснали нещо, то е защото любопитството на Любен Дилов-син провокира и нас твърде дълбоко.


Илиана Найденова: Любен Дилов-син е 11-тият гост в проекта на Дарик и Sony Ericsson, наречен „Животът и неговото многообразие“. Годината е 2011, месец първи. Началото на годината обещава ли многообразие за Любен Дилов-син?

Любен Дилов-син: Даже повече, отколкото мога да понеса (смее се). Началото на годината ме свари зверски закъснял с четири-пет проекта, по които работя. От 1 януари досега ми се налага спя по два-три часа на нощ. Става въпрос за един книжен проект около филма ТИЛТ, който ще се появи всеки момент – литературен ъпгрейд към лентата. Отделно списание L`Europeo, което има няколко специални проекта, както и вестник „Новинар“. Към това и два-три големи филмови проекта, повечето са за bTV, някои за кино, по които работим с компанията на Магърдич Халваджиян.

Всичко това ми се струпа на бедната глава в бесен порядък, но е хубаво да има работа. Хубаво е, че се отваря работа и за много други хора, образовани и учили. Голямата и може би единствената идеологически важна функция на хората, които постигат успех в обществото – освен да го теглят и да го развиват напред – е да доказват всеки път, че има смисъл в това, което правят. Има смисъл да се учи, има смисъл да си образован, има смисъл да знаеш езици, има смисъл да си морален, да вярваш, че доброто побеждава. Както казва Кърт Вонегът, „Няма никаква причина доброто да не побеждава винаги злото, просто трябва ангелите да се организират като мафията“. И това се опитваме да направим (смее се).

Набелязахте няколко проекта, по които работите едновременно. Намираме се в един от най-важните кабинети в сградата на Дарик радио, което празнува 18-тия си рожден ден. Може би това е добър повод да поговорим и за медиите в България. Нещо изненадва ли в медийния живот у нас напоследък?

Той е много буен, какъвто винаги е бил, каквато е и историята на Дарик. Мога да проследя това, което се случи още от периода 1996 – 1997, когато спряха „Каналето“. Тогава с Камен, Слави и Зуека пренесохме предаването в ефира на Дарик – Дарик беше единственото място.

И ето какво мога да кажа като поука от цялата тази история: когато правиш нещо със сърцето си, без да се интересуваш от материалната страна, защото вярваш в това, което правиш, то животът винаги те възнаграждава много. Когато не правиш сметки, а правиш жест. Дарик тръгна така – не като сметки, не тръгна като идеята, че ще става национално радио, а тръгна като проект на хора, които просто много обичат радио журналистиката. Тези хора направиха нещо, което си струва и го има до ден днешен. Повечето успешни проекти бяха такива в българските медии и те престанаха да са успешни в момента, в който от кауза се превърнаха в индустрия.

А иначе какво се случва на медийния пазар в България – нищо необичайно. Под влияние на кризата има издания, които ще фалират. Ще има окрупняване тепърва, сигурен съм – ще се появят една-две големи медийни групи, може би три, които ще доминират на пазара. Съвсем естествено това се случва и по света.

В същото време ще се случи нещо друго много интересно, което е противовес, защото в обществото винаги има баланс. Не може в Италия да се състои Ренесанс и след това да не се появи Версаче, има справедливост. Донатела Версаче е обратното на Джото, Леонардо, Караваджо. Както върви този процес на окрупняване в големите медии, така надигат глава блогърите; надигат глава абсолютно индивидуалните, минималистични откъм влагане на средства медии. С развитието на модерните технологии те стават супер достъпни.

Това преобръща света и прави занимаващите се с това хора много значими. Парадоксално е, от години в западния свят има блогъри, чиито индивидуални усилия са по-обществено значими и по-влиятелни от да кажем издания с над 100-годишна история, с огромни редакции и мощ. Просто те обръщат нещата.

Говорейки за виртуалния живот на медиите, нека кажем как ще продължи битката между писането онлайн и писането на хартия. Кое ще бъде по-трудно?

В моето семейство имам много забавен опит. Моят баща е известният писател фантаст Любен Дилов, един от малкото у нас. Той винаги е приемал много отворено новите технологии, четеше, получаваше списания за всичко, което се случва в областта на точните науки и философията. Той не можа да свикне с компютъра, за него беше бездуховен.

Изненадващо е това, което разказвате.

Да. Той казваше, че компютърът има отговор на въпросите, но няма въпроси. И че смисълът на човека е да задава въпроси на твореца, да провокира.

Някой му беше написал компютърна програма. От него се изискваше да седне на компютъра и да използва клавиатурата, която горе-долу беше като на пишеща машина – тя издаваше същите звуци, включително когато стигнеше края на реда, при новия ред с enter издаваше онзи звук с валяка… Той просто не искаше да води тази битка, казваше „Аз имам малко енергия, съхранена все още, и тя ми трябва за друго.“ Ужасно го изнервяха дистанционните, той беше сред предвестниците на необходимостта от универсално дистанционно.

Тази битка я видях в къщата си, а аз съм точно на обратната страна, макар че винаги нося тефтер в мен, в който пиша с молив. Използвам всякакви технически средства за писане. Пиша директно в мрежата, всяка сутрин във Facebook профила, който поддържам вече година и половина и е много популярен. Отделно лаптопи, малки устройства, понякога си пращам SMS-и на самия себе си, които са много важни. Имам амбицията да съм в едно и също време с това, което се случва.

Това само онлайн ли може да се случи?

Не, всякак – въпросът е, че онлайн ти позволява много бързо да разбереш как се прави. Помня един много хубав лаф на баща ми, който казваше: „Когато опиташ всички други начини, прочети инструкцията и може би ще стане“. И като се пробвам по 17 начина да сваля софтуер за телефон например, накрая просто намирам форума, в който хората коментират тези неща; питам ги и разбирам как става.

Аз съм все още съм от онова поколение, което доскоро се подиграваше на днешните млади от страниците на Facebook, че когато им трябва дистанционно, те пишат в Google къде е дистанционното, т.е. не стават и да го търсят.

Опитвам се да седя в този отрязък от време, не само защото е модерно да си модерен, а и заради децата ми. Опитвам се да живея в едно и също време с тях и дори с тези, които са по-малки от тях, защото те са бъдещите потребители – все едно дали ще им показваш телевизия, ще правиш радио за тях, ще им продаваш вестници и списания.

Нека се върнем малко назад към ерата на диското, да попътуваме музикално и не само. От няколко месеца сте главен редактор на българското издание на L’Europeo. Темата на последния брой е Диско. В него заставате зад интересната хипотеза, че не може да се очаква много от света днес, ако го управляват хора, израснали в дискотеките.

Темата нарочно е смешновата, за да влезем забавно в един времеви отрязък. Ние доста точно идентифицирахме диско епохата, тя е къса, противно на нашите спомени тя продължава в периода 1975 – 1980. Диското е особено явление в историята на западноевропейската цивилизация и с него се случват наистина важни неща. Уводният текст на L’Europeo, написан от Георги Лозанов, се опитва да обясни едно от тях: например той твърди доста смело и категорично защитава позицията, че безкръвният начин, по който падна комунизмът, до голяма степен се дължи на диското. Диското десакрализира.

Толкова силно ли влияе музиката?

Не, не толкова музиката, най-вече влияе начинът, по който общуваш. Когато слушаш само рок например и ходиш на рок концерти, се възприемаш много по-патетично; когато участваш в обществен конфликт, си склонен да вземеш патетична роля; патетичната роля винаги води до кръвопролития.

Диското е като цирк и всичко е някак ей така, прилича на прочутата целувка на Брежнев и Хонекер. При диското се случва и нещо друго – разпада се танцът по двойки; не е нужно човек да положи специални усилия, за да танцува. Излизаш по средата на дансинг под онази топка със стъкълцата и започваш да твърдиш, че танцуваш.

Диското революционализира отношенията между расите. Убеден съм, че в тъмнината на дискотеката, когато първото черно момче е поканило първото бяло момиче на танц, са направили много повече отколкото Мартин Лутър Кинг и всички борци за равноправие. Диското не би било възможно без развитието на медиите, защото те му придават характер на пандемия. Много други неща се случват в тази епоха, тези пет години са уникални – бойкотиране на олимпиада, изборът на Карл Войтила за папа, порнокиното става индустрия, което е предпоставка и за днешното освобождение на нравите.

Задавам този въпрос за диското по-скоро във футуристичен план – според вас какъв би бил аналогът на диското след време, т.е. що за хора ще управляват света след 30 години например?

Да, нека си представим бъдещите пенсионери, които имат пиърсинг и татуировки, а голяма част от младостта им е минала на хапчета, което сто на сто ще има някакви последици.

Не съм от хората, които жалеят за своето поколение и презира следващото. Не смятам, че в момента растат по-глупави или по-неинформирани деца от тези, които бяхме ние. Просто светът се промени, той е много по-бърз и по-динамичен. В същото време новите генерации имат способността да възприемат света по-холистично – т.е. да виждат множествеността на събитията. Да, сякаш вниманието им се задържа прекалено малко върху някакъв предмет или тема, а ние сме склонни с лека ръка да ги обвиним в несериозност и незадълбоченост. Но всъщност те имат качеството да виждат гората, докато ние сме втренчени в дървото. И го виждат съвсем естествено, до степен, в която се учудват, че не го виждате.

Много е трудно да кажеш, че ще има следваща такава голяма вълна на мода. Светът е много динамичен – може би и слава богу. Автокорекцията на нещата, които се случват, е много бърза и тя предпазва обществото от илюзии и заблуди. Само си спомнете атомното Ку-Ку, в което съм пряко замесен – то в момента е невъзможно; не можеш да излъжеш цялото общество, че е гръмнал „Козлодуй“, има толкова много източници на информация, които бързо ще кажат, че това не е така.

Потребителят участва 100 процента в медийното случване и не можеш да не се съобразяваш с този факт, не можеш да си стоиш от някаква менторска позиция и да го заблуждаваш.

Съвсем скоро очакваме да се появи ваша книга, обвързана със сюжета на новия български филм ТИЛТ, чиято премиера е на 11 февруари. Да издадем малко за книгата.

Те ще излязат заедно. ТИЛТ е много амбициозен филм на Братя Чучкови, правен доста време, в него играят страхотни актьори. Това е история за любов под обсада – знакова за това, което се случи в последните 20 години в България, но в личен план.

Така е намислена цялата операция около случването на ТИЛТ – на 9-ти е премиерата на филма, на 11 февруари ще е навсякъде по кината у нас. Паралелно с него ще излезе книга, която също се казва ТИЛТ. Книгата представлява една десета или дванайста част от бъдещата книга ТИЛТ. Романът, който пиша аз, не е разказ на това, което се случва във филма, той започва малко преди това и се развива основно след случилото се във филма. Отваря сюжетните линии на основните герои за в бъдеще за сложни и интересни отношения между тях и също прекъсва. Книгата свършва по интригуващ начин, както самият филм, и кани зрителите и читателите в рамките на следващите три месеца да предположат, допуснат, предложат как ще се развие действието на сайта на ТИЛТ. Аз ще се съобразя с голяма част от тези нагласи, а окончателният роман ТИЛТ ще се появи вероятно през октомври, може би дори началото на ноември 2011 заедно с промоцията на DVD на самия филм.

Това е един продължаващ във времето проект, който пак залага на интерактивността и прави зрителите не просто пасивни потребители на някакъв продукт, а активни участници. Дали ще има последващ живот цялото това начинание, зависи от продуцентите братя Чучкови, които може би ще се изкушат да правят сериал, може би не.

Героите са много истински и затова се съгласих да напиша тази книга. За мен тези 20 години, описани и във филма, са страшно интересни и могат да бъдат сравнени само със следосвобожденските години. Знам, че още е рано, периодът е още близък, но е важно авторите да започнат да го разказват това време. Задъхани да го случват, хората не си дават сметка какво стана, а има много важни поуки и се надявам да съм успял да ги покажа.

 

- Реклама -

Коментари