Това лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по -тъжна от всякога. Нямам приятелка, а проститутка мога да си позволя максимум на два месеца веднъж. За някакво море повече от уикенд – да не говорим! Изобщо – мизерия страшна. Непоносимата лекота на портмонето. Иначе съм интелигентен…
И за да бъде тъпнята още по-пълна, в разгара на август получих покана за гостуване у шефа ми. По домашному. Докато вървях през тихия баровски квартал, мъчех се да си спомня кога за последно съм празнувал в „тесен семеен кръг“. Сигурно има повече от 15 години! Госпожата на моя шеф, Серафимов, внушила си, че много приличам на техния син – някой си Валери. И ме поканиха на именния му ден. Изобщо не подозирах, че Валериевците имат имен ден. Но се оказа, че имало – на 7 август. Осмата неделя след Петдесетница. Що тогава – не е ясно. Все едно – този Валери се запилял някъде. Пътува май из чужбина, учи ли, в армията ли е, не разбрах много от думите на Серафимов. Тъй де – няма го и аз отивам на гости. На гости у баровци.
С единствения си костюм, с цветя за Серафимова (50 кинта, еба си!!!), потя се като кон и всичко е толкова изискано и принудено. Тъй, де – обратното на непринудено.
Серафимови живеят в скъпарска кооперация. С бариера и портиер. Звънецът им пък свири „На Елизе“. Много стилно, щото и жената на Серафимов така се казва. Елиза.
– Александър! Колко се радвам, че дойдохте! Влизайте, влизайте… Серафимов, ела посрещни госта! Божичко, какви красиви цветя!!
Серафимов, моят шеф, изплува от просторния коридор с вид на току-що спечелил от лотарията: – Александър, наистина се радвам!
Симпатични хора. Той ѝ говори на „Вие, Елиз“, а тя на „Ти, Серафимов“. А и самата Елиза си е MILF-ка отвсякъде. Изкушавам се да мисля, че неслучайно ме е поканила, и не защото приличам на сина ѝ. Млад съм, фантазирам си…
Вече съм в хола и взимам аперитив. Много ми се ще да опитам уискито – в тежка гарафа, сигурно е някой хубав малц. Но само един поглед към отрупания с бутилки специален шкаф ми стига да разбера как ще спечеля сърцето на Серафимов. Ракия. Вероятно от родното му село…
– Елиз, Елиз! Елате да видите какъв аперитив предпочете Александър!
– Нещо липсва ли?! – дотърчава разтревожена Елиз, заета допреди малко да кисне някъде цветята, които ѝ донесох. Носи чудесна престилка-Айфеловата кула на фона на кървав залез.
– Александър си избра от моята ракия. Също като Валери…
Жената на шефа ми порозовя от щастие:
– Валери… милият! Толкова обичаше гроздовата на баща си! Седнат вечер двамата, налеят си и все за политика говорят. Аз му казвам: „Вал, излез някъде с приятели, с момичета! Какво си го зяпнал стария в устата?!“. А той ми вика: „Ти, маман, тез работи не ги разбираш, ами я вземи донеси от изкиснатото сирене… „.
Серафимова е готова да ревне и шефът ми се смущава:
– Недейте така, Елиз! Ще си дойде момчето ни…
На младини трябва да се пътува, да се обикаля света. Приключения, живот ден за ден, нали? Ето попитайте и Александър!
Кимам важно и състрадателно, но в главата ми се въртят няколко много любопитни начина, по които бих могъл да попия сълзите на Серафимова…
– Кажете, Александър, как живеете? – сменя темата Серафимов. – Но само за службата недейте да говорите. Мразя да говоря за работа вкъщи – в това отношение съм като англичаните!
Енергично се съгласявам със Серафимов. Даже бързо му разказвам някаква история, която уж се случила на мой приятел журналист. Трябвало да вземе интервю от виден лондонски индустриалец. Търсел го усърдно в продължение на цялата си командировка, но така и не успял да се свърже с него. Богатите хора са богати, защото са трудно достъпни. Или обратното… Все едно! Последната вечер преди отпътуването му домакините организирали парти. И там се запознал с достолепен, възрастен господин, с когото цяла вечер говорили за пеперуди. За онзи пеперудите били повече от хоби – направо страстта на живота му. Моят приятел лъгал здраво, измислял смело цели видове и подвидове. До такава степен, че английският старец вече не го свъртало да потегли за България, въоръжен с кепче, карфици и препараторски кутии. Чак към края на вечерта някой му подшушнал, че този господин е именно знаменитият индустриалец, когото търси. Нашичкият подскочил от радост – мислел си, че интервюто му е в кърпа вързано, но… Онзи, щом разбрал за какво става дума, смръщил се и лаконично обяснил, че за работа той говори само в работно време. Всъщност тази история не е съвсем измислена. Чел съм нещо подобно, не помня вече къде. Във всеки случай тя направи желаното впечатление на Серафимов:
– И, значи… не можал да вземе интервюто?
– Не можал! – потвърждавам аз.
– Брей, какво чудо?! Чак на маниащина замирисва. Тези англичани, винаги са прекалявали! Серафимов се умълчава. Сигурно се замисля дали и той би постъпил чак така стриктно на мястото на англичанина.
Интервю е това, все пак, популярност… И точно тогава, в малката пролука от безсмислено дрънкане, го чувам за пръв път. Отгоре – няколко потропвания, стъпки, пак потропване. Нещо сякаш падна. После пак потропвания и стъпки.
– Александър, сипете си от салатата с авокадо! – намесва се Елиза. Сипах си.
– А тази салата съм я научила от майка ми. С фасул. Гигантес! Но се прави само от шарените зърна…
Сипвам си и от фасула. Майка ѝ прави салата с фасул, а пък нея я е кръстила Елиза.
– Не разбрах… Валери в армията ли е?! – питам аз, за да пресека опитите да ме накарат да се тъпча с още ордьоври.
– Ами… да! – Елиза поглежда мъжа си някак особено.
– Да – потвърждава Серафимов – в армията.
– А какъв е там… На мисия ли?
– Да. На мисия.
– Ееее. Те сега много хора искат да заминат. Виждат свят, добри пари се взимат, учат езици, правят познанства…
– Така е, Александър, но все пак нали разбирате… ние сме му родители и ни е много мъчно, задето той…
Елиза се разхълцва. Серафимов мълчешком ѝ налива вино. Розе. А аз си прехапвам езика от яд. Що ми трябваше тази тема да подхващам. Ама какво толкова, по мои изчисления въпросният Валери трябва да е навъртял вече доста служба.
– И майка ми беше същата като вас – казвам. – Все плачеше, все най-лошото си мислеше, каквото и да направех. Чувал съм от приятели в армията, че сега не е като едно време! Нищо работа. Почти като курорт е.
– Наистина ли?! – усмихва се сълзливо Елиза. – И тя ли като мен?!
– Разбира се, всички майки са едни и същи – дълбокомислено добавя Серафимов, – нали знаете как се казва. Дано ти се случва това, което ти мисли жена ти, а не онова, което ти мисли майка ти!
– Ха-ха! Ех и ти, Серафимов! Пък аз още не съм си свалила престилк ата – отчаянието на Елиза прелива
в кокетство и тя изчезва заедно с Айфеловата кула и кървавия залез.
– Даа – промърморва Серафимов, – женски работи!
Няма какво да отбележа и люсвам петдесет грама ракия.
После замезвам с шарените бобчета. И тогава го чувам отново. Странна работа -тузарски блок, а се чува, сякаш е панелка някаква. Някой ходи отгоре и постоянно потропва по тавана. По собствения си под, де.
– Вие, Александър, с какво ще се занимавате?! – стресва ме гласът на Серафимов. – Имам предвид, като ни напуснете. Не е нужно да ми засвидетелствате корпоративна преданост. Знам, че се готвите да учите висше…
– Ами… искам да опитам кинорежисура – казвам аз, сякаш признавам някакъв грях.
– Много интересно! Искате да правите филми?!
– Да. Точно така.
– Много интересно – повтаря Серафимов и пак замълчаваме.
В стаята влиза Елиза. С гол гръб и къса черна рокля. Очите ми се разфокусират между краката на Серафимова и онова място от разголения ѝ кръст, предизвестяващо началото на вълнуващ задник. Серафимов вероятно забелязва гладния ми поглед и казва, сякаш с лека насмешка:
– Елиз, вие знаете ли, че Александър ще следва кинорежисура?
– Е… ако издържа изпитите – промърморвам аз, смутен, че ме е уловил как зяпам жена му.
– А пък Валери ненавиждаше българските филми. И повечето чуждестранни също… Те с баща му смятат, че се занимавали най-вече с… как беше? С абстрактен хуманизъм?
– Е, някои са доста абстрактни! – съгласявам се аз.
– Нищо не им разбирам! – отсича Серафимов. – Преди да замине Валери, гледахме пак онзи… „За къде пътувате“. Нищо не разбрах!
– Да. Неясничък е малко… – съгласявам се аз.
– Да – живо вметва и Серафимова, – Валери ми го разказа. Гледали го заедно с баща му. Знаете ли какъв анализ му направи?
Не знаех. По тази причина изпивам още петдесет грама. Хубава му е ракията на този Серафимов. И жена му е хубава.
– И все за това говореше! За абстрактния хуманизъм – не се спира Елиза. – Нямало проблемите на истинското ни ежедневие, а само разни отвлечености.
– Да, отвлеченичък е малко – съгласявам се отново аз.
– Умно ни е момчето! – добавя Серафимов -Това за абстрактния хуманизъм много му разбира. И от други неща, разбира се…
За малко да кажа „Разбира се!“, но вместо това люсвам още петдесет грама.
– Серафимов, пусни кондисионера! – нарежда Елиза и се обръща към мен. – Знам, че са вредни, ама през лятото са истинско спасение! Нали нямате нищо против, Александър?!
Господи, кой нарича климатиците кондисионер, още?! Не, нямам нищо против. Ако ще е предложено от Елиза, готов съм и парното да пусне в този момент.
– А Валери с какво мисли да се занимава, когато се върне?
Серафимов и жена му се споглеждат.
– Амиии… не ни е казвал. Баща му искаше като него –
нещо с външна търговия, но Валери… май повече го влекат хуманитарните науки.
– И хуманитарните си заслужават.
– Наистина ли?! – Елиза сякаш не вярва на думите ми. – Аз пък не мога да си го представя като филолог, като учител, де. Виж там, за абстрактния хуманизъм – няма грешка. Но за филологията – тя не е ли нещо доста отвлечено?
– Отвлечена е понякога – казвам аз, отново съжалявайки за подхванатата тема. Но просто се чудя за какво да говоря с тях.
– Търговията е истината! – спасително се намесва Серафимов. -Там всичко е ясно. Цифри, курсове, дебит, кредит – пито-платено! И никакви абстрактни хуманизми. Човек е напълно наясно с материята и най-вече със себе си.
– Това е много важно – съгласявам се. – Човек да е наясно със себе си. Останалото е абстрактен хуманизъм!
– Хубаво го казахте! – промълвява Елиза, а очите ѝ, кой знае защо, пак се замрежват. Боже, колко секс има у тази жена. И да се омъжи за Серафимов?!! Нещо подобно трябва да е и абстрактният хуманизъм. Голяма лотария – на едни се пада, на други – не.
Замълчаваме. Онзи отгоре отново се чува. Напред-назад. Стъпки – потропване – спиране. Пак стъпки.
– Съседите ли нещо? – питам колебливо аз.
Серафимов се стресва и поглежда жена си.
– Да – отвръща Елиза. – Отгоре живее един сляп. Понеже няма кой да го разхожда, по цял ден снове из стаята…
Че какъв ще е този слепец, който си позволява да живее в подобна сграда, а да няма кой да го разхожда, мисля си аз.
– Няма ли роднини?
– Няма. Преди време Валери се сприятели с него. Разхождаха се заедно, но баща му се възпротиви. Каза му, че няма работа с такива, не било правилно… не помня точно, нещо се скараха. И тогава Валери…
Внезапно Елиза се разхълцва неудържимо. Аз решавам, че нещо съм попрекалил с ракията, защото нищо не разбирам.
– Елиз, Елиз, успокойте се!
Серафимов изтичва от стаята, но веднага се връща с някакви капки, които разтваря в чаша с вода. Гледам домакините си, без да дишам. Серафимов подава чашата. Съпругата му отпива, зъбите ѝ тракат в стъклото. Тя преглъща, по брадичката ѝ потича малка безцветна вадичка, която внезапно порозовява. Вероятно от червилото ѝ.
– И после… Валери се пренесе да живее при него…
– Не е нужно да досаждаме на Александър с нашите истории – опитва да се намеси Серафимов. Гласът му е леко гузен… И тогава Елиза избухва:
– Всичко ще му кажа! Всичко!!! – крещи тя, а шефът ми потъва в креслото си като цапардосан.
– Елиз, моля ви, успокойте се! Какво има за разказване толкова… Пък и Александър, все пак, чужд човек…
– Ще му кажа! Ще му кажа!
Елиза ме хваща за ръкава и почва да ме дърпа, сякаш иска да полегна върху нея. Или поне да я прегърна.
Не че бих имал нещо против… при друг случай.
– Тогава Валери му каза, че всъщност абстрактен хуманизъм няма, че това са глупости и щом има конкретни, а не абстрактни хора, то любовта към тях не е абстрактна, а най – важното нещо на света и че Серафимов бил тъпак и еснаф, сметкаджия, бакалин и корумпиран, че… всички му се подигравали. Защото не можеш да уважаваш някого, чието единствено умение е да купува евтино и да продава скъпо…
А ние го попитахме кои са тези, дето се подиграват, а той вика – приятелите на слепия там горе. И тогава баща му каза, че е луд и никакъв слепец няма там горе, нито долу, нито никъде, а Валери каза че не той, а Серафимов е луд, и че него всъщност го няма и никога не го е имало, ама само той не знаел това. И че ако зависело от него, такива като баща му изобщо няма да ги има…
Елиза внезапно се задавя по средата на лавината от думи. Прави няколко трудни вдишвания, сякаш наистина не ѝ достига въздух, след което нещо вътре в нея се скъсва и отприщва под формата на истински рев.
Серафимов скача от фотьойла, където се е гушил досега.
– Валер… простете, Александър, извинете ни за малко… Шефът ми отвежда ревящата си жена от хола. Останал сам, напълно шашардисан, бързам да си налея от уискито. На цвят е почти същото като ракията, но ароматът му… Ооо! Както и предполагах. Тежък, йоден, дълбок златист торф. Скъп. Много скъп малц! Заливат ме тихи вълни от щастие и бързо си наливам още една чаша. Този път леко разреждам с вода, колкото да му излязат етерите. Вече наистина не ме вълнува откачената фамилия на шефа ми. Някъде в съседната стая чувам, че Елиза продължава да реве като параходна сирена. В промеждутъците за вдишване се долавя и тихото боботене на Серафимов. Отгоре слепецът спря да се разхожда. Сигурно и той се вслушва в гласовете отдолу. После потропванията пак започват. Чудя се дали да потретя с уискито…
Серафимов влиза в хола. Сам. Налива си и той от малца и сяда…
– Такива работи, Александър – казва смутено. – Женски! От нищо – нещо! Цяла трагедия!
– Не се притеснявайте. Аз колко съм се карал с баща си.
И „партизанин“ съм бил – нали знаете, като изчезнеш и не се обаждаш с дни. Ходиш да спиш у приятели…
Серафимов умислено клати чашата. Сложил си е лед в малца, простакът… Ледчетата карат кристала да звънка.
– Знам, знам – разсеяно казва той, – но тук нещата са по-различни. Замълчавам.
– Знаете ли, Александър, всъщност над нас никой не живее.
– Моля?!
– Ами да. Ние сме последен етаж. Дори тавани нямаме. Лично съм участвал в проектирането на сградата. Има само 75-сантиметрово буферно пространство, тръби и изолация. Мислехме да правим басейн на покрива, но се отказахме. То и с просто око се вижда – нагоре няма нищо!
– Добре… но кой ходи тогава?!
Серафимов ме поглежда стреснат.
– Кой ходи?!
– Ами… нали казахте, някакъв слепец, който нямал роднини?!
– Глупости! Това го измисли жена ми… Тя малко превъртя, откакто Валери… таковата… Ние сме на последния етаж. Над нас има само небе!
– Само небе ли?! – май не трябваше да смесвам ракията с малца. Дори и в момента чувах стъпките и потропванията.
– Но аз дори и сега го чувам!
– Кого? Кой?!! – Серафимов изглежда истински объркан.
– Слепецът… там горе…
Посочвам към тавана на хола и веднага си давам сметка колко съм нелеп с този щръкнал показалец.
– Чувате ли го?! – Серафимов ме изглежда злобно. – Знаете ли, Александър, нещо се поуморих, пък и жена ми… Ще ни извините, нали?! Сега ще поръчам такси…
– Не, не е нужно! – скачам аз. – Благодаря ви! Разбира се, аз ей сега…
В суетенето си се блъскам в него. После още веднъж във вратата и – трети път – когато се сетих, че трябва да се върна за сакото си.
– Да ви поръчам все пак такси? Моят шофьор съм го освободил вече.
– Не, не! Не е нужно – бръщолевя аз, – ще се поразходя малко… това чудесно уиски, пардон, ракията, де. Малко да се проветря така…
Серафимов ми подава ръка на вратата:
– И пак заповядайте… Аз, Александър, разчитам на вашата дискретност. Извинявайте, че така се получи.
– Моля ви се, моля ви се, господин Серафимов!
Нямам търпение да се втурна надолу по стълбите към асансьора. Слизам на полуетажа и натискам копчето.
Асансьорът тихо зажужава някъде четири етажа по -долу.
Над мен се захлопва вратата. Серафимов се е прибрал в апартамента си.
Асансьорът се отваря безшумно и ме залива с червена, неуютна светлина…
Не! Връщам се тихо нагоре по стълбите, на етажа на Серафимови. Стъпалата свършват на площадката пред тях. Гледам тъпо стените с богаташка, венецианска замазка. Таванът отгоре, безутешно бял, също леко розовеещ от светлината на асансьора, идваща отдолу…
– Забравихте ли нещо?! – не съм усетил кога Серафимов отново е отворил вратата. Проследява погледа ми и тъжно се усмихва:
– Не ми вярвате?! Това е. Само стена. Отгоре е небето. Серафимов бавно затваря вратата, сякаш внезапно е станала много тежка.
Долу, на алеята пред кооперацията спирам и отново зяпвам апартамента на злополучното ми гостуване. Свети във всички стаи. И се отразява горе в августовското небе. На последния етаж…
Какво разправяше онзи грък, Монтис, на сърцето си: „Не ми почуквай. Знам!“.
За книгата
„Лятото с тъжните курви“ е албум със 17 истории и миниатюри, които неизменно започват с едно и също изречение: „Това лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по-тъжна от всякога…“ Разказите и миниатюрите се появяват анонимно през юли и август във фейсбук-профила на проекта СМУТ (само малки умни текстове) и дълго време читателите са убедени, че са писани от различни автори и инспирирани от творчеството на скандалната американска фотографка Сали Ман.
През септември 2016 г. Онник Каранфилян създава 17 графики,вдъхновени от разказите,и те се превръщат в албум със състояния в думи и форми, който предизвиква онова трудноопределимо усещане, когато Бог реши да ти бръкне с пръст в пъпа. Гъдел, гадене, смях и тъга. Но защо Бог ще иска да ти бърка в пъпа, питате се? Може би, за да ни напомни самозаблудата, че сме създадени по негов образ и подобие…
Може да купите книгата и онлайн от уебсайта на изателството
http://bookstore.enthusiast.bg/product/596/lyatoto-s-tazhnite-kurvi.html
