Кварталната градинка (откъс)

Любен Дилов баща

Във века на консуматорската стихия сред младите Петър Сираков, едва тридесетгодишен, бе посветил свободното си време на своите съкварталци. Естествено не можеш да обичаш всичките си съграждани в един милионен град, но това, което той правеше за своя квартал, бе достатъчно един ден да кръстят с името му поне някоя от глухите улички. Вярно, той малко им досаждаше с енергията си, защото постоянно воюваше за нови придобивки и подобрения, събираше подписи, влачеше делегации по учреждения, пращаше критични дописки до вестниците, но в последна сметка кварталът винаги печелеше от битките му с бюрокрацията. И ако един ден, освен табелката „Образцов дом“ се въведяха и табелки за образцов квартал, пред неговия вход би трябвало да окачат първата.

Този вход обаче отне на Петър Сираков най-много време, създаде му най-големите грижи. Той представляваше едно странно сливане на два големи булеварда — дори трамвайните линии тук се сливаха в една — и на това място се образуваше голям площад с твърде необичайна форма, обграден от няколко сгради, които загрозяваха лицето на новия жилищен комплекс. Навярно тази форма на площада смущаваше и градостроитедите, та въпреки че застрояването на квартала бе приключило отдавна, площадът си стоеше неугледен, шумен и мръсен.

Петър Сираков успя с многомесечни разправии да издействува поне една градинка в отсамната му страна, пред двете входни улици за квартала. Заклещена между площада и уличките, тя също излезе деформирана — ни триъгълник, ни бъбрек, но все пак не стоеше зле на мястото си — с младата тревица, с двете цветни лехи, с пейките край единствената й алея. Пенсионерите и гимназистите от близкото училище посядваха на пейките, а целият поток от слизащи или отиващи към трамвая хора минаваше сега през нея. От това обаче се роди и един продължителен конфликт с паркостроителите, истинска война с изненади и коварства, която в края на краищата не бе спечелена от никоя от страните.

Кой знае по чия приумица паркостроителите не бяха направили алеята по целия диагонал на градинката, а я пречупваха в средата и я отвеждаха само към едната улица. Иначе тя би обслужвала и двете, защото те се кръстосваха точно в долния край на градинката. Естествено оня неубиваем инстинкт у хората, който ги кара да избират винаги най-краткия път, веднага отхвърли заобикалянето, колкото и малко да бе. Седмица след като градинката засия с цветята си, бе утъпкана вече и пряката пътечка през нея.

За да доказва нагледно правотата на искането си, Петър нарисува в няколко копия градинката. На скицата убедително се виждаше, че щом хората слизат от трамвайната спирка и влизат в нея, неминуемо ще продължават по прекъснатия диагонал, щат не щат, ще си направят с краката нужната им алея. Паркостроителите обаче отказваха да приемат, че са сгрешили, сигурно защото би трябвало да признаят подобни грешки в много още паркове на столицата. Градинарите дойдоха, прекопаха утъпканото, засяха го отново с трева и поставиха от двете му страни табелки: „Не газете тревата, тя е ваша!“

Хората сгазиха веднага своята трева заедно с табелките, защото градинката нямаше собствено осветление, а и булевардното осветление беше слабо. Градинарите като че ли нарочно изчакаха хубаво да се утъпче новата пътека, дойдоха, прекопаха я, засяха я и опънаха на мястото на минаването между ниски колчета два реда тел. Сега минувачите, устремили се по навик нататък, вечер неизбежно се спъваха в тела и се просваха по корем в меката пръст на прекопаното. Кварталното бюро за химическо чистене, ново още, бързо се сдоби с клиентела. Но и това не трая повече от десетина дни, защото от честите спъвания колчетата полегнаха и хилядите подметки натъпкаха тела в земята. Близо два месеца кварталци минаваха необезпокоявани по своята си алея, докато една нощ, като притаено в засада зло куче, за краката ги захапа един черен бодлив тел, който пък съвсем не се виждаше в мрака. Имаше скъсани крачоли и чорапогащи, много наранявания с опасност от инфекция и тревоги за тетанус.

През цялото това време Петър Сираков, със скицата в ръка, утъпкваше пък мокетите в учрежденията. Той беше от онези упорити в търсенето на справедливостта, възторжени и безкористни хора, чийто образ така жадуваме да срещнем в съвременната ни литература, но когото, дявол знае защо, в живота обикновено срещаме ако не с насмешка или подозрение, най-малкото с досада. Понеже в учрежденията го познаваха, вече се мръщеха още при самата му поява.

— Какво пък искаш сега? Няма само с вашия квартал да се разправяме. — И го отпращаха със: — Стига си ни занимавал с глупости!

А Петър никога не би искал нищо незаконно или нещо излишно. И сега той им доказваше устно и в изложенията си, че битката, която водят градинарите с краката на хората, струва повече от десетте метра асфалт, който трябва да се положат на утъпканата от съкварталците му пътека. Какво лошо имаше в това да се отговори на потребностите на хората?

— Лошо е! — викна му началникът на паркоустройствения отдел. — Не можем ние да отстъпваме пред стихията. Ще минават оттам, където им казваме. Хората трябва да се приучат към красотата…

— Но каква красота има в тая пречупена алея — опита се да възрази Сираков. — Защо трябва да излиза наляво? По каква логика?

— Дизайнът си има своята логика! Или вие даже не сте чували тази дума.

Петър Сираков беше културен човек, но също умееше да вика:

— Знам. Не сте го измислили вие. Идете в Копривщица, идете в етнографския музей и ще го видите! А вие само лапнахте тая идиотска дума и съвсем се побъркахте. Те това е вашият дизайн — завъртя той пепелника върху бюрото на началника. — Ни цигарата си можеш да оставиш на него, ни да я угасиш без да посипеш масата с пепел! Но аз няма да го оставя така!…

Началникът не се разтревожи — този неуморим досадник навсякъде щеше да стане смешен с дребнавите си претенции. И като че ли имаше право. Дори председателят на райсъвета, който съвсем очевидно се криеше вече от него, остави изобщо без отговор няколкото му изложения. След време обаче неочаквано го извика чрез секретарката си, за да му се скара още на вратата тъкмо с такива думи:

— Слушай бе, Сираков, какви са тия смехории, с които тормозиш всичките ни служби? Ха мирясай най-после!

Петър съобразително се бе въоръжил с няколко медицински освидетелствувания и успя веднага да сепне председателя. Той вдигна телефона на началника на паркостроителите:

— Вие там ненормални ли сте бе? Какъв е тоя бодлив тел, градини ли правите или концлагери? Не си знаел! Все не знаете вие какво правят подчинените ви! Специално ще даваш обяснения за тая работа и само не ми казвай, че нямате друг тел!…

След като изля гнева си по телефона, у председателя на райсъвета остана за Петър само загрижеността.

— Сираков, както виждаш, винаги съм насреща, щом действително има нужда. Но аз за друго те повиках. Ние се каним дори да те издигаме, ценим качествата ти. Сега в изборите ще те предложим за районен съветник, но ти издребняваш бе, брат! Защо настройваш другарите против себе си? Някои надигнаха вече глас, че не си подходящ, че си бил дребнав и заядлив, че нямаш перспективно виждане.

— Съвсем не е дреболия, другарю председател — храбро възрази Петър, поемайки риска да не стане районен съветник. — Разберете, това е една, бих казал, законна потребност у хората! Инерцията винаги ще ги кара…

— Та нали с тая инерция се борим толкова време — прекъсна го председателят. — Как ще създадем новия живот, ако не насочим хората в новото му русло?

— Ама тук не става дума за такава инерция! Защо ще принуждаваме хората да заобикалят? Поне в дребните неща нека имат право да си избират пътищата.

— Ааа, такива приказки да не чувам — закани му се председателският показалец. — Какво значи „дребни неща“? Кой ще определя кое е дребно и кое не? Тъкмо в дребните неща, Сираков…

— Но вижте поне скицата! — едва не изплака Петър.

Председателят въздъхна:

— Ей, знаеш ли как ми губиш времето!

Сираков бързо разтвори скицата под носа му. Посочи откъде влизат хората в градинката, накъде ги принуждава алеята да се отклоняват, накъде те упорито продължават да вървят, въпреки препятствията, загрозявайки по този начин и самата градинка.

— Какво е разстоянието тука? — обезпокои се председателят, че може би ще му се наложи пак да отстъпи.

— Около трийсет метра.

— Е-е-е — засмя се облекчено той. — Ама ти наистина си почнал да откачаш! Па да заобикалят трийсет метра, дявол да го вземе, не е кой знае колко!

— Но не щат да заобикалят! И са прави! И няма защо да им късаме панталоните заради това — ядоса се съвсем непочтително Сираков. — Какво ще ви струва? Ей тука са точно десет метра, мерил съм ги. Десет метра асфалт! От джоба си ще го платя!…

Председателят, изглежда, наистина имаше слабост към младия квартален деятел, щом все още не го изгонваше, пък и жертвоготовността му бе подкупваща.

— Къде е всъщност тая градинка, защото аз никак не мога да си я спомня. — Той посегна към телефона, но се отказа и стана. — Я ела да идем в архитектурното, нали те са й одобрявали плана!

Архитектът, когото завариха в отдела, пъргаво разстла някаква карта на масата — в окачения на стената план на района я нямало. Смееше се малко смутено, защото още не знаеше за какво бе дошъл самият председател в отдела им.

— То изобщо не е никаква градинка, другарю председател. Просто едно временно петно до оформянето на площада. Другарят Сираков ни извади душата да им я направим. Нещо друго ли сега?…

— А какво е по плана там?

— Районният дом на културата.

Председателят засия като при внезапна щастлива вест. Отиде към една врата в дъното на стаята, отвори я със замах.

— Ела, ела! Да се убедиш, че наистина си дребнав!

В съседното помещение върху две грамадни маси лежаха гипсовите макети на бъдещите нови квартали и обществени сгради в района. Над всички стърчеше някаква могъща и в умаления си вид, необикновено красива сграда, един модерен дворец, заслепяващ с гипсовата си белота.

Петър Сираков побледня в отраженията на гипса. И не защото се почувствува разобличен или победен, а просто от радост. Той беше простодушен по характер и все още можеше да се възторгва чистосърдечно. Пък и въображението му беше младо, та веднага успя да постави великолепното бъдещо творение в действителните му размери точно пред входа на своя мил квартал.

Видя го и после, когато слезе от трамвая пред неугледната градинка. Минувачите, които го познаваха, се чудеха: вечно забързаният по обществени дела Петър Сираков сега стоеше и гледаше е вдъхновено лице ту по дължината на двете улици, ту към небето. И не го заговаряха, сметнали, че той пак замисля добро за квартала им. А той дълго стоя унесен пред бляскавите витрини на културния дом, пред импозантното му стълбище с двата реда скулптури. Така реално ги виждаше пред себе си, че тръгна покрай великолепната колонада, за да мине от другата му страна. И вървя, и вървя все така засмян, стотици метри извървя, докато го заобиколи, за да влезе най-после в квартала…

С това приключи и битката за нашата градинка. Обиденото градинарско войнство се оттегли завинаги от нея, заедно с колчетата, теловете и табелките. Тревата излиня, загуби се, двете лехички цветя погинаха и дъждовете отмиха пръстта им. Хората, улисани в своя устрем към дома си или към работните места, минаваха безпрепятствено по избрания от тях път и почти не я забелязваха. Само пенсионерите все още се надяваха, че Петър Сираков ще възстанови някой ден прежната й скромна хубост. Но и той, вече районен депутат, бе се отрекъл от нея. Озовеше ли се там, той отдалече тръгваше да я заобиколи с очаровани от някакво свое си видение очи, а лицето му омекваше и изсветляваше от една вътрешна извисеност над грозното и дребнавото в житейските дела.

* * *

Слушай, рекох му, след като изчетох разказа. Не така си представях образа на добрия наш съвременник. Вярно, Достоевски е казал, че след Дон Кихот добрият човек в литературата можел да съществува само като комична фигура, но той го е казал в друго, твърде мрачно време. А ти имам чувството, че направо се подиграваш. И схематичен си го направил, и недовършен е някак си… Добре, да приемем, че е разказ-анекдот — а такива имат право на съществувание. Но какво искаш да кажеш с тоя двусмислен край? „Обикаля градинката и гледа със замечтани очи“ — забравил изобщо за хората. Та той е вече районен депутат, нещо трябва да върши, нещо повече дори, отколкото по-рано, когато не е бил никакъв. Защото и възможностите му да прави добро ще са по-големи. С тия си качества той утре ще стане и градски депутат, може и в парламента да иде или да го изберат за кмет. Я дай, дай продължението! И за читателя ще е интересно да проследи развитието на такъв един човек. Дай го например как вече е избран за кмет на града и така нататък. Няма какво повече да ти разяснявам — характера и данните ги имаш, мечтата ми за положителния герой — също, имаш още средата, в която живее. Дай просто един втори разказ, който да е продължение, след години, на първия.

Стори ми се, че бухалските очи по-бавно и някак неуверено преминаха от жълто-зеления цвят на приемането към червения на работните блокове. И печатащият автомат не започна, както преди, веднага да ниже думите. Доста време мина, докато падне първият лист в кошчето. После като че ли потръгна в нормалното темпо и след около половин час, през който аз нервно се разхождах из стаята си, чух най-после заключителния звън. Обърнах се — бухалските очи отново бяха изгрели в жълто-зелено, сториха ми се едва ли не въодушевени, сякаш току-що бе завършил шедьовъра си. Но аз изобщо приписвам прекалено много човешки качества на тая машина — инстинктивно, за да ми е по-леко да си разговарям с нея, та рекох насилено равнодушно… Да видим какво е излязло!

Озадачено събрах страниците — пак бяха малко — седем ли бяха, осем ли, изглежда, щом опреше до съвременната тема, бъбривостта му секваше. Поседнах да ги изчета — любопитен като всеки читател, който иска да види едно продължение, — но още някъде към средата скочих.

— Хей, какви са тия идиотщини, дето ги съчиняваш! Прегря ли, какво става с теб? Мислиш ли, че ще се намери редактор, който да ти пусне такъв разказ? Ти нямаш ли чувство за самосъхранение, бе? Какво ми се пулиш? Ти ако нямаш, аз имам. И деца имам! На, виж, виж какво ще направя с тоя твой разказ! Хубаво гледай и да не си посмял втори път да ми напишеш нещо такова, глупак с глупак!

И накъсах разказа на ситни парченца пред очите на бухала. А те дори не трепнаха; продължиха да ме гледат все така възторжено самодоволни от несъществуващото вече постижение.

Пак ме жегна неубиваемото мое съчувствие:

— Лесно ти е на теб, съчиняваш си каквото ти скимне, па и оправдание си имаш — машина си, но мене питаш ли ме? Сигурно и не знаеш какви съвсем други очи ще се втренчат в мен, ако река да им покажа това, дето го скъсах! Хайде, стига ти толкова за днес! Почивай и както се казва на човешки език, опичай си акъла! Пък аз ще отскоча до кафенето да чуя как се оправят колегите с техните нови компютри. И повече такива работи да ги нямаме, разбрано, нали!

Той нито веднъж не се обади, с нищо не се защити. Не бяха ли му дали конструкторите такова право или дотолкова е обзет от самочувствието си, че се ръководеше от прастарото правило на мъдреците да не спорят с глупака?

Отново се ядосах и доста грубо го изключих. Очите бавно избеляха като на умиращ човек. Право да си кажа, уплаших се и побягнах към кафенето с нелепото разбира се, чувство, че бях извършил едва ли не убийство.

Част втора

В лошо настроение съм. Вчера не останахме само по на едно кафе. Някой предложи да пием за новите компютри — изглежда, бе доволен от своя. Пихме най-напред общо, после пихме за всеки поотделно, а когато вдигнахме чашите за моя компютър, аз почти бях забравил, че той твърде много ме разтревожи с последното си съчинение. Накрая някой въодушевено поръча още по един кръг за компютрите от следващото поколение. Така е устроен човекът: все не е напълно доволен, все търси упование в бъдещето.

В лошо настроение съм, но когато то е предизвикано от алкохола, не ставам зъл, а поради собственото си чувство за вина съм склонен към всеопрощения. Затова, сядайки в тоя ранен утринен час пред своя жълто-зеленоок мъдрец, му казвам:

— Каквото било — било! Дай сега като за начало нещо по-весело, та да ми просветне пред очите. Вчера и без повод все те избиваше да си правиш майтапи с доста сериозни неща…

Още не съм чул гласа му, но знам, че ей-сега ще ми напомни как да оформя поръчката. Бедата, е че нищо весело не ми хрумва или поне — безобидно весело. Затова опитвам с налучкване:

— Снощи пихме и за твое здраве, и за здравето на бъдещото поколение компютри. Както виждаш, признателни сме ви. И наистина, закъде сме без вас! Закъде сме и без бъдещето, от което все очакваме да направи онова, което ние самите от мързел или от глупост не сме успели да свършим. Нека се обърнем към бъдещето, а! Днешният читател си умира за фантастика, и то научна да се нарича, та повече да вярва в нея. Защото човекът — и поотделно, и целокупно — така и не се отказва да си внушава разни глупости, за да вярва в тях.

— Чакай — казвам, защото не успях да го изпреваря и той ме прекъсва със своето „идея, тема, сюжет“. — Не ме разбирай погрешно. Аз не смятам, че бъдещето и вярата в него са глупости, по-специално вярата явно ни е необходима. Но тука има нещо трагически парадоксално. Какво представлява бъдещето? Нищо! Докато не е настъпило, то не е никакво: ни добро, ни лошо, ни тъмно, ни светло и прочее епитети, с които го кичим. А настъпи ли, престава пък да бъде бъдеще. Ще си позволя, в стила на настроението си, едно още по-жестоко сравнение: бъдещето е като смъртта — докато не е настъпила, за отделния човек тя не съществува; настъпи ли, той пък престава да я усеща. Така за него бъдещето винаги си остава чиста абстракция. И ако все пак съществува като някаква конкретност, то е вероятно само за целокупното човечество. Но на̀, дори стогодишният индивид отказва да си го представя за себе си като смъртта. А и човечеството открай време се държи точно така, както се държа сега аз, карайки те да се обърнем към идните времена. То като че ли се намира в постоянен махмурлук от своето вчера, когато е омешало в стомаха и в мозъка си всякакви опиатни гадости и чака утрешният ден да му избистри главата. И с такава телешка сериозност чака това целително бъдеще, че да се спукаш от смях! Но не се смее! И можеш ли да ми кажеш ти, бухале мъдри, защо ние с такава лекота се смеем над миналото си, защо, макар и доста кисело, смогваме да се смеем и над своето настояще, а бъдещето го чакаме зяпнали — да влезе като манна небесна в устата ни?

Ти вчера не правеше ли същото? Подиграваше се и с миналото, и с настоящето. Ха да те видя сега, можеш ли да се надсмееш и над нашето общо с тебе бъдеще! Защото, драги ми компютре, знаеш ли какво си мисля понякога? Мисля си, че положително днешният човек би живял по-разумно, ако не се захласваше в тая своя наивна вяра, ако се научеше да се присмива и на собствените си простодушни мечти, в които са решени вече всичките му проблеми, техниката действува безотказно и изобщо всичко е безотказно хубаво. Като че ли щом настъпи бъдещето, човекът ще престане да бъде нещастен и смешен. А той е нещастен и смешен тъкмо защото забравя, че то ще е точно такова, каквото го създаде той самият, негова рожбица ще си е и на него ще си прилича…

Идея, тема, сюжет? Дай го на някоя по-далечна планета, не може да не идем някой ден и там, то и сега вече не ни свърта на Земята. Мъдри изследователи на Космоса, могъща техника, роботи от което там решиш поколение, проблема машина-човек, изобщо нека има всички атрибути на онази научна фантастика, дето допълнително развращава мозъка на дечурлигата със собствените си наивни представи за бъдещето. Но ти ги дай реалистично, а в реалния живот, няма що да ти го казвам, трагичното и смешното вървят заедно. Нека действието се развива по Нова година, защото човекът и специален празник си е създал за тази своя трогателна вяра. Нова година — нов късмет! Съгласен съм, но нека този път тя започне с една отрезвителна трагедия. Хайде, поразмърдай си там съчиняващите електрони! Нов разказ — нов късмет!

- Реклама -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.