В един от италианските синонимни речници, срещу „булгаро” стои определението „тъп, сив и суров”…
Нищо лошо не казвам за италианците. Страната им изобщо не прилича на ботуш, както е на картата. Искам да кажа малко лоши неща за ужасната безпътица, която срещаме всяка сутрин в огледалото в банята.
Какво има там? Какво искаме да ни погледне отсреща – Криско, Кристо или Христо Стоичков… А може би Христо Сираков? Бойко Борисов?
И добре – да речем, че сме си избрали едно лице като идентичност, към която искаме да принадлежим, жизнен пример, или просто да го „лайкнем у фейсо”. Защо след това изпитваме спешна необходимост да нахлуем в публичното, или дори в личното пространство на някой друг несретник като нас и яростно да заоспорваме неговия избор?
Вярно, че по тези земи се „силно люби и мрази”, както ни е завещал поетът. Вярно, че българите казваме „мразя аспержи”, а не „не ям” или „не обичам”. Не ни е достатъчно, трябва и да ги мразим аспержите. Вярно, че тук е правило, ако направиш на някой забележка, че е паркирал на място за инвалиди, да ти каже „ти па си много убав!!!”.
Всичко това е така, но защо толкова ни дразнят изборите на другите. По-щастливи ли щяхте да се чувствате, ако всички харесват Кристо или ако никой не харесва Криско?
Защо толкова държим да унизим изборите на другите – от сексуалните им предпочитания, през политиката, до роклята на Поли Генова, с която се яви на Евровизия? По-велики ли ставаме в собствените си очи, ако принизим отсреща стоящия? И в българската политика е така – толкова години не можаха да разберат, че недостатъците на противника не са твои собствени добродетели…
Гого Лозанов говори за сблъсък на две идентичности – преживяна и приписана. „Аз съм това, което ми се е случило” и „Аз съм това, което си самопреписвам, че ми се е случило”. Мнозинството българи живеем с приписана идентичност, поради което и най-честите основания за горда самоидентификация вадим от историята си. Забравяйки, че тя е преживяна от друг, че това са били изборите на нашите предци – и добри, и лоши – и доста малко общо имат с нас, днес, тук и сега. Цяло щастие е, че предците не са живи, за да заоспорваме и техния избор.
Един ученик написа скоро в съчинение: „Ако Левски беше жив днес, сам щеше да се обеси…”. Честно, разлюля ме. Историческата гордост, освен че ни служи да обясняваме патетично защо живеем толкова лошо днес, е прекалено удобно основание да не се опитваме нищо да постигнем самите ние. Не! Казвал съм го и друг път: за това, че не си си измазал къщата не е виновно турското робство! И точно това отношение към всичко наоколо се прехвърля дори върху Левски – гледаме на него като на попикона, или просто икона, а не като преживяна колективна трагедия, която да ни пречисти, възвиси и ентусиазира за постигането на по-добър общ живот.
Криско, Кристо и Христо Стоичков, дори Борисов са български образи. Неприписани. Самосъздали се . Напълно различни вселени, които могат да бъдат обитавани от други българи. По своемо национални и по категоричен начин космополитни. Айде, поне двама от тях.
Гледам последните дни какво се случва из фейса по повод инсталацията в Изео и наистина не проумявам саморазрушителните ни национални нагони. Да оспорваш личността и делата на всеки един от тях е толкова глупаво, колкото и да оспорваш избора на харесващите ги.
Как пък не прочетох някой честно да напише: „Не разбирам какво прави Кристо, някой може ли да ми обясни, така че да го харесам и аз?” Не, по-лесно е да противопаставим Кристо на Стоичков, или да се пошегуваме с Криско. Така ние ставаме по-велики… не знам в чии, вероятно в собствените си, очи. И нашата интерпретация служи за самоидентификация на стотици други, които се надпреварват да лайкват един или друг коментар.
Забавният колаж от последните часове, в който Бойко Борисов прерязва лентата върху инсталацията Christo’s Floating Piers прехвърля кризата със самоидентичността ни от личното върху цялата държава. Да.
Днес по света българската идентичност е много повече Бойко Борисов и много по-малко Кристо, въпреки че във всяка публична изява той подчертава българския си произход. В миналото беше много повече Христо Стоичков, отколкото Кристо. В бъдещето – може би – ще е Криско…
В момента Борисов е самоидентификационният избор на моите сънародници – те вече 13 години го избират за премиер. Преживян, не приписан. И аз не им се сърдя, въпреки че на всеки избор съм им предлагал алтернативи – кога по-добри, кога по-лоши. Не им се сърдя и не ги съдя. Само не приемам да обругават моя избор, ако той случайно е Кристо…
Позволявам си да свия, без да го питам, една снимка от профила на друго изключително артистично световно българско присъствие – Недко Солаков.
Повярвайте, лицето ни като българи е удивително богато за толкова малък народ.
Гордейте се с това вместо да обиждате избора на другите. Има за всички и – честно – много повече, отколкото заслужаваме.
Отговорът на въпроса със самоидентификацията е прост. С кого, според теб, би изглеждал добре на една и съща снимка. Както и да си отговорите, ще е правилно.
С кого?
Коментари