За кого ще гласуват занзибарци?
Dilov.info
През изминалата седмица, прелюбезни, останах ни луков марш ял, ни луков марш мирисал по ред животрептящи теми на съвремието. И разбира се бях обвинен в абдикация от гражданския ми дълг, в апатия, дори в етатизъм и ми бяха припомнени собствените ми думи, че колкото повече са отвратените от политиката, толкова повече стават отвратителните в политиката. Натякванията продължиха цяла седмица все така с припомняне на собствените ми проникновения, че свиня в зеле и свиня със зеле са две напълно различни съдби, или че историята не се пише от победителите, а от тези, които пишат историята…
Факт е, че най-често именно победителите поръчват на тези, които пишат историята какво да напишат, но нямам никакво желание да споря. Още повече, че съм дошъл да се гмуркам на място, където мързелът е универсална религия и местните нрави – живописни и екзотични – са нещо като кръстоска между гепард и ленивец. В смисъл, биха могли да развият 140 км/час, но не им и хрумва.
Не случайно мястото се слави с най-късата война в писаната история на човечеството. Писалите историята твърдят, че краткостта на войната се дължи на опустошаващата военна сила на Британската империя, която успяла за 37 минути да разруши основните султански сгради на острова и да убие 500 местни войници.
Но това е версията на победителите. Според победените, след 30 минути вяла престрелка, занзибарците ужасно се уморили и отегчили от войната, и напуснали двореца, който трябвало да отбраняват, барабар със султан Халид ибн Баргаш, когото трябвало да охраняват. Свръхактивните англичани още 8 минути обстрелвали двореца, докато разберат, че там няма никой и войната, всъщност, е свършила… След това британската пропаганда представила тази типична проява на местното „pole-pole“ и “hakuna matata”, като велика военна победа, за да позамете конуфза от факта, че дори и мързеливият султан успял да им се измъкне в немска лодка (водела се дипломатическа територия на германското посолство), пренесена на ръце по брега пред смаяните им погледи от немските матроси.
Но да оставим занзибарците да обитават едно от малкото, все още райски места на земята и да се радват искрено на стотиците заливащи ги българи, които със завидни темпове превръщат острова им в новото Банско. Обмислях да им обещая, че ще им построим метро като в София. Мисля, че веднага ще ме изберат за президент – няма да се налага да ходят по жегата – вън от съмнение предизборно обещание, което никой до сега не им е отправял. Късно е за това, обаче, защото тук изборите вече минаха в края на миналата година – на 28 октомври, когато и ние правим, обикновено местни, избори.
Въпреки че бяха съпроводени с яростни сблъсъци изборите в Танзания доведоха до същата „хакуна матата“, която цареше и преди тях. Опозицията, която обвинява управляващите в корупция (каква изненада!!!) е малко по-оригинална от нашата: тя настоява за отделяне на Занзибар от Танзания, наричайки танганайците колонизатори. Нашата опозиция още не е припознала властта като колонизаторска, а и не дава кой знае какви сигнали, че смята да се разделя или отделя от нея. Мисля, че това е втората й голяма грешка, за която ще поговорим след изборите.
Сега отиваме към първата. Въпреки всички прогнози за намалена изборна активност, страх от Ковид 19 или безразличие поради предрешените избори – занзибарските българи се готвят активно да гласуват. Не случайно туроператорите вече направиха запитване към ЦИК за възможността на острова да се отвори избирателна урна, защото се очаква на 4 април тук да има близо 800 българи, основно във фертилна и гласоподавателна възраст.
Не само в Занзибар, но дори в социалните мрежи сякаш започва да си проправя път разбирането, че всичко, което ни се случва, случва ни се заради нас самите и никой друг не ни е виновен. От кабела-убиец в уличната шахта, през размишленията на Добчев за Мария Бакалова, до качествата на управляваща политическа класа. В крайна сметка и тази класа, и Добчев, и фирмата, пуснала незаконния електрически кабел в шахтата, нито са минали Дунава с Трети украински фронт, нито са дошли в Търново с ордите на Баязид Йълдъръм – ние сме си ги избрали.
Това прозрение, парадоксално, не се отразява положително на заканващите се да приключат хегемонията на ГЕРБ на тези избори. Факт е, че голяма част от местните свободни души в Занзибар – кайтисти, водолази и обикновени хайлази – се припознават в политическите разновидностите на т. нар. градска десница. Факт е също така, че са силно объркани от нея и от неполагането на никакви опити тя да разшири електоралната си подкрепа извън твърдите ядра на ДСБ и „Да, България“. Да припомним, че разноликата опозиция влезе в летните протести заедно, а на изборите излиза подчертано поотделно. Левицата се явява с поне три лица на тези избори – Мая, БСП, АБВ…, а „това, което имаме като десница“ (Господ здраве да дава на Цветан Цветанов) – се явява с неясно колко, включително и самия Цветанов.
Сякаш има някаква трагична вина, прелюбезни, изначален родилен грях в българската десница. Още от прочутите Желю Желеви „Боянски ливади“, тя не е спирала да се цепи и люспи и да се разпада като прокажен на въртележка. СДС, от Надежда Михайлова насам (когато бяха двете големи изоставяния – от Софиянски, и от Костов) полага някакви усилия да събира т. нар. десен вот, но те няма как да са толкова атрактивни, колкото кресливите разделяния. Струва ми се, прелюбезни, че цялото това цепене и делене се дължи на едно проста причина: т. нар. градска десница има толкова нерешим проблем със самоидентификацията си, че единственият начин да се самоопредели е като все по-шумно се разграничава от колкото се може повече от други, подобни на нея политически субекти, или личности. Това и поведение я обрича на такава самота, че напоследък и спам за увеличаване на пениса не получават в пощите си…
Да вземем само шумът, който се вдигна около това, че Борисов е харесал предложението на „Гергьовден“ Ивайло Нойзи Цветков да влезе в гражданската квота за тези избори. Ама… чакайте! Някой друг предложи ли му?! Подобна „драма“ изживя и най-яркото градско и дясно момче на поп-културата ни – Ицо Хазарта. Пял бил веднъж преди митинг на ГЕРБ… Слави изхвърли от партията си Росица от Видин, защото се била срещала с премиера, заради пътя, за който тя се бори от десет години!!! Аз ли нещо се обърквам, мислейки, че смисълът на всеки един обществен конфликт – от обсадата на крепост, до изборите е да събереш колкото се може повече съюзници, за да победиш?!
Още по-драстична е историята с Движение Гергьовден, което през 1997 година, при давани му твърди над 14% от социолозите се отказа с нарочна декларация от участие в парламентарните избори, за да не разпилява вота на реформаторското мнозинство на Костов. Какво им се случи, помните ли? Още през март 1998-а те бяха нарочени за основните врагове на същата тази десница (не БСП, а Гергьовден!!!), на която подариха гражданските бунтове срещу Виденов, започнали на 17 ноември, след прочутото предаване „Пътнико виден, пътнико off“. И така до ден днешен – въпреки, че винаги са подкрепяли СДС и са се явявали в десноцентристки формации (с едно изключение – подкрепата за Калфин на последните президентски избори, който – както се и оказа впоследствие – си остана и най-добрият и най-подготвеният кандидат). Ако не ви се вярва на тази история, можете да я проследите детайлно на gergiovden.eu, а и в мрежата може лесно да се открие едно видео, където Слави Трифонов, хванат за ръка с Йордан Соколов и Евгени Михайлов пеят „Къде си вярна ти любов народна“…
Народната любов никога не е била вярна, но пък е по-шаячно просто устроена. И категоричната ѝ присъда е: ако можеше да управляваш, щеше да управляваш. Щом не управляваш, щом не събираш подкрепа, значи не можеш. Всичко останало е софистика.
И какво показва софистиката, а и статистиката към днешна дата, с така нареченото дясно (ако приемем тезата, че ГЕРБ не е дясна партия): От една страна поне 15 формации винаги самоидентифицирали се като десни и десноцентристки, а от друга страна – най-чистият символ на десницата в България – генерал Атанасов! Ако не беше тъжно, щеше да е много смешно! Не е нужно да сте интелектуалец, за да се обидите от това положение.
И Светльо Витков да сте, имате пълно основание да се обидите. Защото на градските десни пуристи, не им и хрумва да потърсят обединение в името на някаква общ цел. Това е, прелюбезни, както би казал Нойзи „Аmicus Plato, sed magis amica veritas“. Платон ми е скъп, но истината ми е по-скъпа. И трябва да си кажем честно, че това е модел на поведение, наложен от Иван Костов и оказал се по-жизнен дори от социалистическите РМД-та, които той използва за приватизацията!
Разбира се, на всички тези мои разсъждения трябва да се гледа снизходително. Първо защото са мои разсъждения. Второ защото се правят на плажа на новото Банско – Занзибар (т.е. далеч от действителността, където температурите са минусови) и трето, защото дори и теорията за относителността ще капитулира пред невъзможността да бъде обяснено какво е „дясно“ в България. Това последното е точно толкова неясно, колкото и дали ГЕРБ е народна партия. Но пък и от лаиците е видно, че Борисов може да направи народна партия, каквото и да е това, точно както Атанасов не може да направи дясна партия, каквото и да означава дясна партия в България.
Знам, че тези редове ще ядосат много мои приятели, но – вече се изяснихме какво би казал Нойзи и какво е казал Аристотел за Платон и истината. А истината е по народному обидно проста – ако искате да управлявате, направете така, че да управлявате. Ако искате да промените нещо, ами… променете нещо!
