Хората зад рекламите, без които „Каналето“ щеше да е невъзможно

Освен творческите фигури, имаше цяла кохорта личности зад кадър, без които „Каналето“ щеше да е невъзможно. Предаването тръгна и благодарение на един мой контакт. Най-великите пичове, за които наистина много направихме, но без които този проект не би бил мислим, са Николай Китов и Христо Кусев. Фирма „К & К“, вносителите на „Панасоник“. Те ни повярваха още в самото начало – съвсем на зелено, и станаха генерални рекламодатели за близо 2 години! Само на моята дума. После имаше много рекламодатели, но Китов и Кусев ни подкрепиха, когато никой не знаеше какво ще е това нещо „Каналето“. Наистина ние направихме много за тях – цялата хватка с алтернативната реклама беше измислена специално за битката за пазари, която те водеха срещу „Сони“. Не без чувство за гордост мога да кажа, че две години реклама в „Каналето“ на „Панасоник“, „Сони“ направо си затвориха офиса в София, а те разполагаха с много по-голям рекламен бюджет от „К & К“. Китов и Кусев можеха да вложат в реклама единствено на процент от продажбите…

Преди да почне да се занимава с бизнес, Китов е бил военен пилот. Даже май има някакъв рекорд за прихващане с изтребител. Смел човек. Как ни се довери тогава. Радвам се, че направихме всичко възможно, за да заслужим тяхното доверие. Китов е страхотен човек, има великолепно семейство – много ги обичам всичките – и жена му Петя, и сестра му Мина, и децата му.

Рекламодателите в „Каналето“ са огромна тема. Не защото рекламите в „Каналето“ осигуряваха нашата независимост, а просто защото самите хора, рекламиращи при нас са невероятни! От време на време ще се сещам за някой от тях и ще ти разказвам. Неизменно с всички установявах не само служебни, но и приятелски отношения. Извън преките връзки реклама – рекламоносител, някои от нашите рекламодатели ни стимулираха и насърчаваха да направим наистина революционни неща в телевизионната реклама. Не става дума само за жанра „алтернативна реклама“, който си остана патент на „Ку-ку“ и се превърна в истински хит в „Каналето“. Например Пламен Минчев и БББ, направиха така, щото да е възможен албумът „Рома TV“ – безспорно най-успешният ни аудиопродукт и вероятно най-продаваното българско заглавие в еднократен тираж за последните 15 години! Пламен беше спонсор на третото издание на „Националната Ку-ку академия“. Там за него направихме рекламен скеч, в който участваше цял симфоничен оркестър. Разказвам го за онези, които не са гледали „Ку-ку академията“, или не си я спомнят. В един момент, в драматична пауза, по средата на едно произведение, целият оркестър плюс „Ку-Ку бенд“, оставаше инструментите си и всеки оркестрант и музикант надигаше по една кутия сок БББ и отпиваше в ритъм три глътки. Мисля, че подобно нещо изобщо не е правено! С Пламен и до днес сме приятели и чудесно си партнираме, когато той води разни холивудски звезди – странно защо все от женски пол и все красиви?! – в България. Също така той се наложи и като един от най-добрите промоутъри на чуждестранни поп- и джазизпълнители в България.

Наистина рекламодателите бяха богатство за мен и „Каналето“. Съзнателно правя игрословицата – богатство, но не като пари, а като приятелство, като дух на предприемчивост, смелост и решителност. Парите така или иначе отиваха за производството на предаването. Инвестирахме ги без остатък в това, което правим. Парите заминаваха, но връзките с тези хора останаха и до днес. С повечето от тях и днес съм в отлични отношения. Може би, защото времето беше такова и всички правехме първи крачки. Те в бизнеса си, ние в шоуто и рекламите. Сред всички тях, обаче, особено се открояват двама души.

Неведнъж съм имал възможността и публично, и лично да благодаря на братята Красен и Жечко Кюркчиеви. Това се необикновени хора – не само са ни били рекламодатели и са ни помагали в много тежки моменти, но дори и бизнес сме правели заедно. Когато след време се разделихме, стана без караници, обиди или упреци нещо почти непознато по тези географски ширини. Братята Кюркчиеви от Шумен и тяхната фирма „Фикосота“ са много важни за мен – както в професионален, така и в личен план. Запознах се с тях на един коктейл на „Панасоник“, тогава те имаха и много магазини за бяла и черна техника, а и самите внасяха марката „Де Лонги“. Сприятелихме се много бързо и аз днес, от дълбочината на отминалото време бих се ангажирал с едно доста сериозно твърдение – в смисъл, че ако някога съм си представял по някакъв начин отговорния български държавник, който се занимава с икономика и изобщо управление, това е събирателен образ, разбира се, но в него много ярко доминира лицето на по-големия от братята – Жечко Кюркчиев. С тях заедно създадохме компанията БМК и в известен смисъл, заедно с нас, те са едни от първопроходците на легалния български аудиобизнес. В първата си година БМК влагаше огромни усилия не само в продуциране на оригинална българска музика, но и във война срещу аудиопиратите, които тогава владееха над 80% от пазара…

По едно време бях картотекиран в баскетболния им отбор – „Фикосота – Шумен“ и даже съм играл за около минута в мач срещу родния ми „Плама – Плевен“. Мачът беше в София, в зала „Универсиада“ и докараните от „Плама“ три автобуса плевенчани за тази среща, изреваха като ранена в сърцето пантера, когато се появих с екипа на „Фикосота“. Помня, че веднага си разменихме някакви остри реплики с Жоро Младенов – тогава звезда на „Плама“. Днес сме приятели, ама на онзи мач работата отиваше на бой. Тогава се и запознах с него. Представяш ли си Дилов, даже имам бронзов медал от републиканско първенство?! Беше много смешно да се гледат двете агитки – плевенчани, заели почти цялата зала, а агитката на Шумен бяха двамата братя, заедно с теб, Дилов, които си бяхте вързали флагчета на антените на мобифоните и ги размахвахте…

Все едно – с братята Кюркчиеви имам много приятни истории и изобщо – покрай тях имам чудесни впечатления от Шумен. По едно време той ми стана втори роден град. Там живее и в момента един от най-големите ми приятели. Антоанета. Рядко съм имал толкова пълноценна дружба с жена. Тя беше от първия ни балет, заедно с Вяра, която от години живее в Италия, в Модена и продължава да се занимава с балет… Ей, представяш ли си, по онова време сме имали само две балерини?! Какво по онова време, съвсем доскоро имахме две – например на турнето, когато подгряваща ни беше Мария Грънчарова пак имахме само две балерини – Зорница ‘ и Галя. Сега и двете са ръководителки, съответно на двата най-известни балета – Галя на „Сатен“, а Зорница на балет „Дива“. Знам, че ще прозвучи нескромно, но ние имаме огромна заслуга за популяризирането на тези два балета. Ти, Дилов, често им се присмиваш и ги наричаш „производствена гимнастика“, но ще мине време и ще разбереш, че те са доста голям напредък в шоубизнеса в България, както и повечето неща, които направихме. Все едно – а Тони и до ден днешен си живее в Шумен, а аз съм изпълнен с прекрасни чувства всеки път, когато влизам в града.

Някои случки от тези ми пътувания до Шумен са направо сюрреалистични. Веднъж с братята се връщахме от мач на „Фикосота“. Историята се развива някъде в покрайнините на Сунгурларе. Ние сме в предната кола с Красен Кюркчиев – по-малкият брат. Това е моята кола, за която специално ще произнеса по-нататък няколко думи, изпъдени с ярост и яд. Зад нас с един джип се движи Жечко. Въпреки че беше късно вечерта, ние карахме доста бързо, когато срещу нас излезе някакъв човек. Цялата му риза беше омазана в кръв и той ни махаше отчаяно. Докато с Красен се чудехме какво е това, видяхме, че Жечко зад нас спря. Дадохме назад и успяхме само да чуем, как Жечко ни извика: „Има проблем“, завъртя джипа и изчезна в някакво отклонение от пътя…

Жечко е особен човек. Най-малкото е да спре на пътя на някой, който му маха. Той е такъв – винаги ще се втурне да помага, да услужи, да направи нещо, което привидно изглежда не само съмнително, но и често – направо опасно. Този случай беше подобен. Жечко свърна наляво. Ние след него. И попаднахме в друг свят. Точно като в „Зоната на здрача“. Разбираш ли – карал си по някакъв път, който въпреки изостаналостта на българската пътна мрежа все пак има някакви белези на цивилизованост – асфалт, маркировка, тук-там пътни знаци, понякога дори светлоотражатели. Два метра вляво – добре дошли в Анадъруърлд. Попаднахме в мрак, дупки, миризма на късно средновековие… Абе, ако трябва да го кажа с една дума, попаднахме в някаква циганска махала. Моята кола е ниска и след двайсет метра установихме, че тя вече е потънала до праговете в кал и изобщо не може да продължи. Жечко, обаче, изчезна с неговия джип, а около нас започнаха да се появяват герои от филма „Властелина на пръстените“ – гноми, гремлини, джуджета, тролове и други митични създания… Ние, силно притеснени за Жечко, зарязахме колата, извадихме пистолети и се втурнахме в тъмното да го търсим. Изведнъж, както се движихме из този паралелен свят, край нас започнаха да подтичват хора със сопи, коси, нещо като търнокопи или брадви, факли… Заедно се озовахме на едно по-широко място, площад може би, въпреки че в пълния мрак не се виждаше да има много сгради наоколо. Заобиколи ни тълпа, която започна да ни притиска отвсякъде. Обградиха ни около двеста души – видимо гневни, говорещи някакъв странен език, а Жечко го няма никъде! Тези хора започнаха застрашително да се приближават, стискайки чукове, дръжки от лопати и всякакви предмети, предназначени за пробиване на дупки. Бяха точно като излезли от стихотворението на Гео Милев – „нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба…“ Ръката ми се изпоти, стиснал съм дръжката на пистолета в джоба си и се чудя дали изобщо да го извадя – дори да се уплашат на първо време, след това направо ще ни разкъсат… Поглеждам Красен и виждам, че той е в същото недоумение… „Къде сме бе, Краси?!“, изкрещях му аз, а той само сви рамене. Явно нямаше отговор на този въпрос. Две малки циганета се бяха лепнали на корема ми вече и гледат из отдолу. По едно време едно почна бързо да ломоти на другото „хасмуха… хахналето, бе“, а другото също нещо му отговаря, ама недоверчиво… „А, как хахналето, бе?!“ Така помляха си малко помежду си, след което нещо се развикаха… Думата „хахналето“ се затъркаля из тълпата и обръчът, който почти вече ни беше погълнал, изведнъж се люшна назад и се разшири… Косите, брадвите и чуковете се смъкнаха надолу и започнаха някакви весели подвиквания…

По-късно се разбра, че тези хора обвиняваха въпросната окървавена личност, на която Жечко се беше втурнал да помага, в отвличане на деца. Твърдяха, че той идвал често и им крадял децата. Все едно – намерихме Жечко и се измъкнахме. Два въпроса по пътя назад ни вълнуваха – какво е правил наистина онзи тип, който явно нямаше нищо общо с обитателите на махалата, посред нощ на онова място и най-вече – след като никъде нямаше ток наоколо, как тези хора ме познаваха. Нали нямат телевизори?! Трудно ми е да разкажа в детайли това преживяване, но наистина си беше страшно… Толкова беше необикновено онова място, че ми се струва, че ако сега се върна назад, няма да го открия. А може би се дължи на шибаната ми тъпа кола!

Тук му е мястото да разкажа за нея. Това ми беше една от първите коли на славата и тя беше удивително гадна, с проклет характер, безумна външност и противни навици. Мисля, че за себе си мога да направя едно обобщение – с колите, както и с жените или имаш късмет, или нямаш! Общо взето по онова време имах значително повече късмет с жените! За сметка на това бях попаднал на най-каръшката кола в света! Като младо, едва прохождащо парвеню си купих жълта, ниска, спортна кола. Американска, с японски двигател. Много мощна. С тази кола, ако си негър, можещ да се движиш много бавно по „Сънсет булевард“ в късния следобед и да слушаш много силно ДиЕмХикс или Тупак… С моя „Додж-стелт“, цвят жълта перла, аз обаче се движех много бързо и слушах по други парчета. Не се движих дълго, обаче, защото още на втората седмица се счупи скоростната кутия. Единственият хубав спомен от тази кола ми е от монтьорите. Коко Дългия – голям пич, и страхотен автомонтьор. При него нямаше „няма“ и „не може“. И въпреки уменията му, той с прискърбие ме увери, че тези кутии не се поправят, а се подменят целите… Не бих искал да кажа цената, която платих за ремонта. Кошмар! Тъкмо я поправих и се строши нещо друго, тъкмо оправих другото – трето. Някъде след петата и шестата поправка се разделих с тази своенравна кола по драматичен и жесток начин. Бях тръгнал през зимата на сватбата на нашия барабанист Венко. Венко е импулсивно и влюбчиво дете на поп-индустрията. Между две летни турнета се ожени, сдоби с наследник и разведе с една млада гражданка от норвежки произход. Значи на едното лятно турне се запозна с нея, а на другото се разведоха. През зимата между тези две лета му беше сватбата и точно за нея пътувах с моя „Додж-стелт“, който не само като цвят, но и като цялостно внушение, скромно може да бъде определен и с понятието „Някой да не ме е забелязал?!“

Пътят както винаги беше недобре почистен и при едно изпреварване мощният двигател превъртя гумите; понесох се като шейна и след като се праснах в две-три мантинели, известно време останах на волана дълбоко замислен. След това излязох, огледах щетите. Пресметнах точно колко минути са минали от последния ремонт, извадих красивия си „Браунинг“ и застрелях колата. На място я застрелях! По-късно се обадих на един приятел от Шумен, който дойде, натовари я на нещо и откара някъде! Не съм я виждал повече и нямам желание. Научих след време, че я е купил синът на някакво подкупно ченге за много пари. Това, обаче, е непроверена информация. Ако е истина – значи има Господ и твоята теория, Дилов, за световното взаимно заслужаване на нещата, е вярна!

Отклоних се. Говорех ти за Жечко и за Красен Кюркчиеви. Много ги обичам и двамата – по особен начин са различни и се допълват. Краси е по-импулсивният, по тариката, по-голям гъзар и луда глава. Жечко е обичлив, умен, спокоен, страхотно широко скроен човек… С Красен дивеехме по морето с мотори. Много обичахме, даже дълго време си държах мотора в Шумен и когато се затоплеше, отивах до там с кола, а после двамата с Красен пътувахме по цялото Черноморие… Няма да забравя веднъж с Красен и друг мой чудесен приятел – Виктор от Бургас, с моторите сме в Созопол. Там, както винаги, беше като в метрото. Почти цяла София се беше изсипала по главната улица на стария град.

Изведнъж срещаме Зуека и настава голямо веселие. То със Зуека няма как да не стане. Докато си лафихме, поне 30 души искаха да се снимат с нас. Аз по принцип – в настроение ли съм, никога не отказвам. Но по едно време забелязах, че сме, сериозна конкуренция на намиращите се наблизо Алф, магаренце и някакво извънземно, направено или от губер, или от стар китеник, който преди това е покривал седалките на москвич. Работата стана отегчителна, разделихме се, и ние с моторите поехме, а Зуека го оставихме в ръцете на жадните да се увековечат с него и други митични герои, гости на Созопол. Излизаме ние извън града и точно на завоя, на стария път, виждаме наш познат, също на мотор – известен в някои среди със скромния прякор Бизона. Паркираме моторите и започваме да се бъзикаме с Бизи – Бизона! Той ни се радва, ние му се радваме, пред нас е целият следобед, цялото време, и всичката свобода на света… И както си говорим, подпрени на моторите, спира фолксваген „Голф“ и от него изскачат момиче и момче с фотоапарат. Аз му викам на Красен: „Айде, пак се почна! Алф е тука – елате да се снимате!“

Момичето се приближи плахо право към мен и с неподражаем изговор разтресе въздуха със следния въпрос: „Моа ли ‘и попитам нещю?!“ Нямаше как – ангел небесен да си – нямаше как да не ѝ отговориш „Мое!“

Девойката, обаче, изобщо не се смути, а продължи със специфичния си изговор: „Мое ли ‘а ся цъкня на маторя?!“ „Какво да направите?!“, попитах аз. ,,’А са цъкня на маторя?!“ – беше отговорът. Приятелите ми се превиваха от смях, а аз с цялата галантност на света ѝ казах: „Мое разбира се, цъкнети ся!“ Девойката се възкачи на седлото, хвана дръжките, фотоапаратът „цъкна“, момчето си я качи обратно в „Голфа“ и отпрашиха… Не знам кое беше по-смешно – това, че аз очаквах да се снима с мен, а тя си хареса мотора и мен изобщо не ме позна или безумният ѝ диалект…

Откъс от книгата „За стърчането

Слави Трифонов

- Реклама -

Коментари