Любен Дилов-син
Да, прелюбезни, повечето български политици са хейтъросексуални. Това си е напълно нормално състояние по тези географски и душевни ширини, което намалява темповете на демографски растеж, но не пречи на възпроизводството на вида. Просто поетичният завет на Ботев силно да любим и мразим е сублимирал в днешния политически и социален живот до откровена омраза, която поглъща цялата сексуална енергия на българския политик, независимо от биологичния му пол. При мъжете омразата е равномерна и се усилва основно в деня след изборите, докато при жените, средно на всеки 28 дни, добива известна истеричност, която после заглъхва.
Омразата и разделението са двигателя на политиката. Колкото по-силни са обществените разделения по дадена тема, толкова повече енергия черпи политиката от тях. Колкото по-голям разлом в мненията, толкова по-ярки политици. За и против абортите, русофили-русофоби, гейбракове, Левски-ЦСКА, могат ли жените да паркират, Македония… – все едно от темата, важно е да генерира разделение, а от там и несекваща политическа енергия. И не само политическа. Преди десетилетия, за да минеш за културен, трябваше да знаеш кои са Карл Орф и Густав Малер, колко точно души са Ортега-и-Гасет и Илф и Петров, какво е брутализъм в архитектурата и додекафония в музиката. Днес, за да си интелектуалец е достатъчно да кажеш: „мразя чалгата“.
Хейтъросексуалността обяснява много неща, включително и неприязнеността към Истанбулската конвенция. Като чуят за социална роля на пола, политиците стават подозрителни. Защото за тях „социално“ ще рече пенсии, помощи и други такива добрини, което е в противоречие с хейтъросексуалността.
Изобщо мразенето е повсеместна политическа черта. Борисов трябва да бъде мразен и това е напълно достатъчно, за да си политически субект. Няма никакво значение какви ги вършиш, имаш ли програма и какво смяташ за войната в Украйна или влизането в Еврозоната. Достатъчно е да кажеш „мразя Борисов“ и вече си политически ситуиран в розово и леко вляво от паметника на Патриарх Евтимий в София.
Възгласът „Гешев е радост“ и омразата към главния прокурор си е готова цяла съдебна реформа, какво ще му умуваш къде се дянаха делата от закритите спец-съдилища и какво се случва с всички доскорошни герои от Божков до Банев. Всъщност, има ли някой да е неясно какво точно е „съдебна реформа“?! Реформа на банята горе-долу сме наясно какво е, но съдебна? Кога точно започва, къде свършва, с какво? И тук, както навсякъде се въртим около омразата. Най-вероятно и ремонтът на банята започва с изречението, процедено от благоверната: „мразя тези плочки!“…
Това не е само в политиката, прелюбезни, дори на езиково ниво никой не казва „не харесвам аспержи“. Казва се “мразя аспержи“. Даже „много мразя аспержи“! Съвсем закономерно и националното ни летище се нарича „Враждебна“. Просто трябва да го преведем на Хейтърово, за да разбират и кацащите от Хийтроу къде точно са кацнали.
Българската хейтъросексуалност, особено видима по време за избори, днес е направо обществено перпетум мобиле. Най-ярко се проявява при зелено-розовите наследници на Иван Костов, поради сложните им душевни състояния и постоянно съмнение дали са заявили достатъчно силно омразата си към едно или друго явление, което е част от собствената им идентичност. Например, омразата към мъжките чанти-диагоналки вече те прави почти жител на Долни Лозенец, към чалгата – чистокръвен жълтопаветник, а омразата към Волгин, или агенция „ПИК“ вече добавя и щипка аристократизъм.
Най-интересна и пълна с нега е омразата към вечно неразбиращият ги избирател. Той, представяте ли, гласува отново за Борисов, преди това за Слави Трифонов… Днес зелено-розовите, обявяващи се за наследници на градската десница таят свирепа омраза към Киро и Асен, които въпреки откровеното си левичарство им отмъкнаха голяма част от избирателите. Защо им я отмъкнаха ли? Ами – просто е. Защото по-ярко дефинират омразата си към Борисов. Разбира се, след брака с БСП все по-трудно е да определяме тези хора, като десница…
Аз наистина се отнасям с огромно съчувствие към сложния им душевен мир и дори ги обичам такива, каквито са. Проявявам разбиране към настояването им Борисов да се извини за 9-те години на своето управление, а в същото време липсата на настояване БСП да се извини за наследството на БКП. Да си коалиционен партньор с партия, чиято идеология сам си забранил със закон е сложно душевно състояние! В крайна сметка по времето на комунизма се мразеше по-сладко, отколкото по времето на Борисов, не ли?!
Еротиката на това особено състояние е, че мразещият обича мразеният понякога повече от самото мразене. Помните ли върволицата от чернокожи към космодрума в един от разказите от „Марсиански хроники“ на Бредбъри? „Кого ще мразите сега?!“ – тъжно попита един старец, наблюдаващите колоната, бели каубои…
Тази смутена политическа сексуалност на българския елит е и основната причина днес да няма не нормален, а никакъв диалог. И Борисов отлично го усети и срита кошера там, където най-много жужи. Очаквано – шумът е колосален, несъразмерно голям за едно просто предложение: „мразете ме, колкото искате, но обстоятелствата и избирателите ни налагат нещо да се разберем“. Това е офретата. Защо се приема толкова трудно, ще попитате? Може би, защото застрашава идентичността на поканените, ерозира представата им за самите себе и ги задължава спешно да търсят нов враг, нов обект за мразене.
Имам предложение за тях: спешно намразете „Продължаваме промяната“. Вие и в момента ги мразите, но още не си го признавате дори пред себе си. В крайна сметка нито вие взимате от гласовете на Борисов, нито той от вашите. Докато Промяната…
Освен предложение, имам и стихотворение. Подписано е от безсмъртния колективен псевдоним Трендафил Акациев, точно преди 60 години и гласи:
„Мразя те, мразя, врагольо,
мразя твойта мръсна врагиня
и твоите малки врагчета“
