А при нас циркът не си е тръгвал…

Една чудесна седмица отмина, любезни ми читателю. Неочаквано стана толкова топло, че дори дърветата подтичваха след уличните кучета, да ги молят да се изпишкат върху тях.

Вероятно внезапното слънчасване доведе и до невероятното събитие: Младежки европейски лидери се възмутиха от полуголите танцьорки и безплатния алкохол, с който ги посрещнали от младежкия ГЕРБ в София. Ама, това европейците, прекалявате вече! Млади хора, които се възмущават от безплатно къркане и голи момичета не могат да бъдат никакви лидери. Най-много управители на вегански ресторант да станат. Модата на политкоректността и веганството вече взима повсеместни жертви. Мой познат се раздели с гаджето си, защото й звъннал с въпроса „Какво правиш?“, а тя му отвърнала „Режа лук и плача“… „Вие, веганите, съвсем се побъркахте – треснал слушалката моят познат и повече не й се обадил!

Но да не се закачам с веганите. Те са много отмъстителни. Толкова вицове съм написал за тях, че съм сигурен: когато умра, ще дойдат на гроба ми и ще изядат всички цветя! За политкоректността ми е думата. След #metoo някак свикнахме, че гражданите на САЩ от женски пол трябва да бъдат наричани „ваджайнамерикан“, но изречението „епидермално вариативна, хоризонтално предизвикана гражданка манипулира клиентите в средствата на градската мобилност за собствена материална изгода, добивайки нетрудови доходи“ буди недоумение, съгласете се! Ако не сте разбрали, става дума за дежбчийка, циганка-джуде в трамвая…

Ако я имаше политическата коректност в миналото, сега просто нямаше да има литература. Тя, самата литература, и без това е склонна към суицидно поведение. Иначе как да си обясним факта, че международният ден на книгата и авторското право е 23 април. Черен ден, в който през 1616 година едновременно умират Мигел де Сервантес, Уилям Шекспир и Гарсиласо Де Ла Вега. Литературата е големият постоянен разговор за живота. Един въобръжаем диалог между титаните би следвало да изглежда така:

Шекспир: To be, or not to be…
Сервантес: В затворената уста не влизат мухи.

Но и в нашата история присъстват умилителни разговори за литература. Съвсем истински е диалогът, състоял се между професор Александър Балабанов и балерина от театъра, представена му на прием през март 1943 година в посолството в Берлин. Дядо ми бил там и разказва, че чул как балерината пита:
– Професоре, с какво се занимавате в момента?!
– Пиша книга – отговорил професор Балабанов
– Какво съвпадение! – възкликнала балерината – Вие пишете книга, а аз чета книга…?!

Като рекох история, не мога да премълча едно събитие, съвсем незаслужено премълчано от родната журналистика. През седмицата се навършиха пет години от епохалното спасяване на бременнната скарида. Ето документалното свидетелство от страницата на телевизия Би Ти Ви: „…заедно с лидера на ГЕРБ-Варна Иван Портних, бившият регионален министър била на лов за скариди. Още с първото хвърляне Павлова уловила „скарида, която по мнението на рибарите беше бременна“… „След кратък диспут между двамата благородството надделя и те върнаха морския дар обратно в морето. Според рибарите, да хванеш бременна скарида било на късмет…“

Никой не отбеляза събитието! Нито една телевизия не направи разследване за радостния живот на скаридата след Спасението… Не казаха детенцето й тръгна ли вече в новопостроена детска градина?! Лили подари ли му фалшива училищна чанта от известна световна марка? Мълчание! Срам, колеги! Срам!

А и самата Лили, поради вродена скромност, също си мълчи. Тя, покрай председателството, е много заета. Ето – новонаредените плочи пред НДК се надигнаха и надиплиха като юфка. То, Лили не е виновна за това, а общината, ама нали тя надзирава цялото Председателство? Да вземе да им се скара малко. Стига е била толкова добра… От общината успокоили гражданите, че това просто са зимни плочи, сега щели да слагат летни, както гумите на колите. Демек: вие си плащайте общински данъци и такси и не се безпокойте за плочите. Ние ще си ги сменяме тука…

Понякога наистина му се чудя на Борисов как оцелява в тази среда! Не му стига, че трябва да усмирява всички – от Корнелия до Сирия и Западните Балкани, да посредничи на Путин и Ердоган, ами и на връх средата на седмицата му се изтърси Мишел Барние да му обяснява как точно англичаните щели да напускат Европейския съюз. Те не трябваше ли да си тръгнат безмълвно, по английски? Както се косумира телешко по английски. Взимате телешкото и с тръгвате, без да обелите дума. И това е за предпочитане. Защото помним и друго тръгване. От Дойран… Седем дивизии гърци, французи и англичани, изпратени по живо, по здраво само от една българска девизия. Тази на генерал Вазов. Абе, не е много по живо, по здраво, защото 60 хиляди убити, нали, срещу 500 от наша страна…
Но да зарежем тези неща, щото малко тъпо звучат, малко патриотарски. По—важното, което трябва да знаем за Брекзит-а е, че ако си купите чехли, на които пише „Made in Velikobritania“, няма да ви изкарат много дълго.
И накрая, вече сериозно, винаги през април отбелязвам една дата – 24 – с едни думи, които няма да спра да повтарям, докато официална България не започне да уважава собствената си история:

Убийството на един човек е трагедия. Убийството на сто – ужас.

Убийството на сто хиляди – статистика. Убийството на един милион – езиков спор.

24 април е денят на големия езиков спор – дали изтребването и прогонването на милион и половина арменци през 1915 години трябва да се нарича геноцид или не. Един от най-срамните езикови спорове, достоен за великия езиковед Сталин. И Хитлер участва задочно в него със знаменитата си реплика „Някой спомня ли си избиването на арменците“. Тъжното е, че българската политическа класа продължава да води този спор, отричайки по този начин съдбата и на собствения си народ, съдбата на тракийските и беломорските българи. Вероятно се страхуваме да не обидим могъщите си съседи –турците. Аз предлагам на този ден да им припомняме думите на онзи, когото те наричат Иса, а ние Иисус: „Истината ще ни направи свободни“. И нас, и тях. Свободни от греховете на бащите ни…

Топла седмица, в която да почетем един от най-топлите и сърдечни народи – арменците. Древен, талантлив и любопитен народ. Знаете нали, че когато Ной акостирал на върха на Арарат с прочутия си ковчег, посрещнали го стотици малки арменчета с радостни писъци: „Циркът дойде! Циркът дойде!“

А при нас циркът не си е тръгвал – ама да сме живи и здрави!

- Реклама -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.