Безсмъртният анекдот и смъртта

Национални или социални явления  са корона-вирусът, Бай Ганьо и Бойко Борисов?

Dilov.info

Надявам се да не ви е много фатално на днешния петък 13, прелюбезни. В крайна сметка всички ще умрем, независимо с какво сме запасили от супермаркета. Да, смъртта идва за всички, важното е да ни завари живи!  Две са темите на седмицата, които лично мен ме подържат жив: заплахата от пандемия и разговорите за Бай Ганьо, породени от гръцкото издание, което сбъркало Калоянчев с Борисов и сложило на корицата си колаж с премиера като прочутия Алеков герой.

И понеже, макар и водолаз, съм си книжен плъх, при всяка заплаха търся подходяща книга. Ето:  „И тъй, казвам ви, че от времето на благодатното въплъщение на сина господен бяха изминали 1348 лета, когато в славния град Флоренция, най-великолепният от всички италиански градове, избухна смъртоносна чума, може би под влиянието на небесните светила, а може би и да беше изпратена върху нас, смъртните, от справедливия Божи гняв, за да ни накаже за греховете и да ни накара да се пооправим“. Така започва великолепният „Декамерон“ (Десетоднев) на Джовани Бокачо, който събира седем благочестиви флорентински дами и трима млади, ренесансови господа, във вила край града, в опит с веселие и песни да преживеят чумата. За да не скучаят, десет вечери по ред, те си разказват истории.

“Декамерон” на Бокачо. Титул на първото издание

Разкази пъстри, весели, скандални понякога, най-често любовни, но – забележете удивителната подробност – в нито един от тях няма и грам упрек за невъзможността на правителството, или градската управа на Флоренция да се справи с чумата. Разликата с нашенския вирус е голяма. Разтушителните, или поучителните истории отстъпват на вопли и проклятия по адрес на властта, а в социалните мрежи се появи невероятното количество епидемиолози-любители, напълно компетентни да преценят, че правителството, лекарите, кметството и медиите са… некомпетентни.

От това на всички се очаква да им стане по-леко.

Броят на специалистите по пандемия сред фейсбук-приятелите ми внезапно надхвърли с порядък броя на специалистите по различните управленски дефицити. Единственото, което още не са се сетили да предложат е Гешев веднага да арестува всички приносители на вируса, а прокуратурата да открие и обвини т.нар. „нулев пациент“. Помислете сериозно – посетителите на молове, фитнеси, стадиони, кина и театри в условията на грипна епидемия не изпълват ли смисъла на определението „организирана престъпна група“?!

Сигурен съм, че човечеството ще преживее този вирус. Паниката е не само голяма, но и лицемерна. Особено на фона на това, че близо 16 хиляди деца дневно умират от глад по света… Това, в което не съм сигурен е, че ще излезе по-мъдро от кризата.  Защото всяка криза  е възможност, както казват нулевите пациенти – китайците. Добавям: на първо място е възможност за разширяване полето на смисъла.

Чудесна възможност да се завърнем в полето на смисъла се появи в лицето, по-скоро в корицата, на гръцкия „Барба Ганьос“. Първият превод на знаменитата Алекова повест на гръцки е повод да отидем отвъд шегата с колажа на Борисов като Бай Ганьо на фона на парламента и отново да изтупаме от нафталина любимия от близкото минало спор – национален, или социален герой е Бойко Бори… простете, бай Ганьо. Премиерът посрещна с усмивка случилото се. В крайна сметка да се превърнеш в национален герой приживе, а и докато управляваш, това си е забележително постижение, несравнимо с която и да е магистрала, или важна международна среща. И ето – полето на смисъла внезапно става необятно – социални, или национални герои са Борисов и Бай Ганьо? Не трябва да се страхуваме да задаваме този въпрос.

Първо за господин Балкански да кажа. Това е не само пълнокръвен образ, но и удивителен символ на българската модернизация, несъразмерим с несръчните по-ранни опити като „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников. Точно определянето му от марксистката критика като социален герой осакатява несправедливо блестящият Алеков замисъл – първата писмена национална психоанализа и терапия. Социалното е очевидно: онези весели студентчета, които, изпълнили купето на трена, сипят истории за Ганьо Балкански, всъщност следват в Лайпциг, Прага и Ница точно с неговите, трудно изкарани пари. Те са първото поколение, нулевите пациенти на българската модернизация, станали „европейци“ благодарение на спастреното от техните бащи – старите балкански чорбаджии.

 Впрочем, любителите на социални присъди от миналото съсипаха и тази дума – „чорбаджия“, натоварвайки я с единствено отрицателен смисъл. А произходът и е прост и категоричен: това са малко по-заможните и предприемчиви съселяни от турско време, които през зимата са варели големи казани с чорба, за да изхранват селските бедняци, докато дойде пролет и последните се хванат за зелено, или за работа най-после.

Та осмиваният бай Ганьо – замислите се – е един от първите ЕТ, едноличен търговец, сам обикалящ с мострите (мускалите) си Европа, за да завърти така нужния на Млада България износ. Бай Ганьовият алъш-вериш е примитивен, точно като него. Хитър, силно комплексиран, но находчив, жизнен и оцеляващ. И весел. Бай Ганьо може да е ядосан, може да е все нащрек да не се мине, но никъде в Алековия разказ няма да го срещнете отчаян, или дори тъжен. Той ще успее. Не само да продаде розовото масло. Ще успее да изучи и тези маскари, синовете му. Ще успее да ги направи европци, та после да му се присмиват…

Една рядка, но изключителна книга на живеещия в Медвен Любомир Котев – “Оптимистична теория за Бай Ганьо”

Страшното идва по-късно. Мрачната метафора на тази велика българска двойка Алеко и Ганьо е, че и двамата ги убива политиката. Единият физически, другият – морално.  Политиката ги убива, но и политиката ги обезсмъртява. Спирам с анализа на г-н Балкански – няма как да го направя по-добре от блестящата книга на Любомир Котев „Оптимистична теория за Бай Ганьо“ – горещо я препоръчвам.

Да кажем за Борисов. Вън от съмнение е национален герой. Дори, ако щете само по отношение на анекдотите за него, които далеч надминаха анекдотите за Бай Ганьо от детството ми.  Анекдотът, прелюбезни, е най-ефективната естествена национална стратегия за десакрализация, но и за героизация на даден образ, или явление. Не случайно анекдотите за Борисов изпълват целия спектър на знанието – от това че имал два члена, всеки един по-голям от другия (космогония, митология) до това, че само Борисов може да изчете цялото число Пи и лично той е хващал котката на Шрьодингер два пъти (квантова физика, трансцедентни числа). Вечният спор за един образ – дали е социален, или национален се решава много лесно. От анекдотите. Ако доминира социалното (например вицове за адвокати, мутри, плеймейтки) ясно и образът се възприема най-вече като социална характеристика. Ако доминира националното, общочовешки смешното – образът е национален. Тази забавна гръцка корица, всъщност открива голям разговор, който само започва със страшния въпрос: ще го ли сполети същата съдба и Борисов, както Алеко и Ганьо Балкански. Политиката ще го убие ли, ще го обезсмърти ли?

Същият въпрос можем да си зададем и за коронавируса. Разбира се, очевидния отговор надминава и социалното, и националното. Вирусът е медицинско, сиреч природно, явление. Но начинът, по който го посрещаме има и социални, и национални особености. Изречението „Как па не съобщиха некой богат и известен да умрел от грипа?!“ отдавна шета из социалните мрежи, написано на най-различни езици. И като отделен социален възглас, и като част от конспиративни теории. При сравними величини на разпространение, по един начин грипа посрещат италианците, по друг германците, а по съвсем трети ние, българите…

Смъртта. За всички е еднаква, и за всички е толкова различна. Помните ли вица за гъзара, който бил навестен една вечер от чудно хубава девойка. Той отворил врата на шикарния си апартамент след кратко позвъняване и се стъписал от непознатата красавица.

– Коя сте вие? – попитал – Какво искате?

– Аз смъртта – приветливо отговорила красавицата – Идвам за теб…

– Ама…как смъртта. Не трябва ли…скелет, таковата…коса…?! Каква смърт сте вие?

– Нелепа! – все така приветливо казала девойката.

А ето и един съвсем истински анекдот – вие преценете национален ли е, или социален  – който ми разказа преди дни Гого Лозанов. Бил нещо настинал, преди време, имал съмнение за грип, а му се наложило да се вози в метрото. Като изключително съвестен  гражданин, доцент Лозанов влязал в аптеката и обяснил: „Налага ми се да ползвам метрото, може ли да ми продадете една маска?“. Аптекарката му подала една за 60 стотинки – тогава още имало маски – изгледала го скептично и казала: Ето ви, но да знаете, че пак ще ви разпознаят…

Да. Хубаво би било всичко, което ни се случва да е „за да ни накаже за греховете и да ни накара да се пооправим“, както пише Бокачо, ама … едва ли. Каквито и маски да си сложим заради грипа, пак ще ни разпознаят. Важното е ние да се познаваме.

- Реклама -  

Кажете Вашето мнение