Велико, велико, колко да е велико едно народно събрание?!

Ако използваме формулата на Тери Пратчет, величието му би следвало да се измери, като разделим на IQ-то на най-глупавия участник на броя на всички, заети в начинанието.

Това може да ви се струва като подигравка с политиците – известно е, че 99% процента от тях развалят доброто име на всички останали – но не е подигравка! Това е факт, основаващ се на модела на развитие на системите. Фундаменталната грешка на всички реформистки сили в България неизменно се състои в това, че не се съобразяват с аксиоматични истини за обществото.

Тези, които днес се заявяват като реформисти, не правят изключение, въпреки цялата им претенция за начетеност, образованост и истина от последна инстанция. А принципът е прост: всяка система се развива със скоростта на своята най-бавна част.

Влакът е пристигнал на гарата, не когато дойде локомотива, а когато спре и последния вагон.

Скоростта на развитие на българското общество, не е нито скоростта на топката при сервиса на Гришо, нито скоростта, с която смята националния ни отбор по математика, а темповете, с които 76-годишна бивша звеноводка възприема идеята за дистанционно гласуване…

Да, тези, които се самоопределят като елит са изключително важни за общото добруване. Те са локомотивът, дърпащ композицията напред. Но, както машината е етап от развитието на общественото съзнание, така и една идея може да се появи по всяко време (Леонардо и хеликоптерите, например), но може да се превърне в част от живота само тогава, когато и най-бавната част на обществото е узряло – ако не да я разбере, то да я понесе и да живее с нея. Затова и много често реформаторите ни изглеждат като муха, кацнала върху движещ се локомотив, която си въобразява, че кара влака…

Разговорът за нова конституция опитва да се начене отдавна. И никога не успява да приеме форма и мащаб, който да засегне и бавната част от населението. Сега изглежда, че Борисов има по-голям шанс именно поради умението му да говори с „бавната“ част, да проектира нейните жизнени цели. Докато валят официалните отговори на партиите – впрочем нито един не е свързан с бъдещето, а са единствено рефлексия на моментната политическа обстановка – трудно е да се разберат обществените нагласи на по-бавната част от съгражданите ни към идеята за промяна на конституцията. Да не кажа, че тотално отсъстват.

Коментарът „Пиши конституция и да бегаме!“, общо-взето, точно отразява доминиращите подигравки, но – парадоксално – те не идват от „бавната“, а именно от „бързата“ част на обществото. От умните и красивите. Според тях Борисов нямал право да говори за нов правов ред, чунким генерал Наско от ДСБ има право да говори за ченгеджийски номера… Това е все едно да обявим цар Ирод за откривател на педиатрията.

Какво правят „бавните“? Докато гледат протестите по телевизията, мнозина вероятно си мислят: Защо е цялата тази нервност?! В крайна сметка надеждите им за добър живот се свързват с уреден бит, човешко общуване, вълнуващи пътувания, да заспиваш в прегръдките на любим човек, да отгледаш и изучиш децата си… Кое от тези неща ще им осигури новото правителство?!

Да очакваш щастие от правителството е наистина леко налудно, но пък в някои конституции – американската, например – търсенето на щастие е закрепено като основно човешко право. Дали пък в нашата да не запишем правото на задгробен живот? То се е видяло, че с този наш характер хаир приживе няма да имаме!

Основният закон, по който сме уредили общежитието си в момента, навлезе в 30-тата си годишнина. Само преди седмици, точно в тази рубрика, припомних, че тогава това беше една непочтена сделка, която осигури на младата опозиция усещането за власт, а на БКП – време, в което уж да се реформира.

Малко приличаше на най-старата сделка – секс срещу храна. И тогава имаше гладни стачки и палаткови лагери, при това в размери, несравнимо по-големи от сегашните. Александър Йорданов и Георги Марков бяха доста по-непримирими от сегашните протестиращи. И бяха…прави! Конституцията на прехода беше далеч от съвършенството, но осигури възможност за относително спокойни, макар и много мудни реформи. Нито е обещавала, нито е било възможно този преход да бъде справедлив.

Най-големият й недостатък, освен комичната фигура на президента, е че позволи да остане една сфера, почти недокосната от духа на новото време – съдебната система. От там и усещането за липса на справедливост, което периодично обзема цялото общество. А, когато едно общество усети, че държавата не му предлага сигурност и справедливост, логично започва да си мисли, защо изобщо плаща данъци.

Броят на депутатите изобщо не е важен! Важна е съдебната система, може би двукамарен парламент, или увеличена роля на конституционния съд почти до функцията на горна камара, правото на индивидуална конституционна жалба, преобразуването на самият институт Велико Народно Събрание в по-модерна, достатъчно консервативна форма… Има и други важни неща, но да ги оставим за дебата, ако въобще се състои…

Ще успеят ли да се съберат „бързата“ и „бавната“ част около разговора за новата конституция? Дано съм лош пророк, но ми се струва много възможно този разговор за пореден път да бъде провален. Eто и президентът Радев отказва да се включи в него, въпреки че имал работна група и почти готов проект за конституция. Няма доверие на този парламент. Изчерпан бил.

А какво го кара да мисли, че следващият ще е по-добър?

Може би Слави Трифонов ще вкара 40 конституционалисти в него? Провеждането на конституционна реформа зависи не само от волята на управляващите, но и от част от БСП (не Румен Гечев, чиято липса на срам е право пропорционална на обществената ни късопаметност). Зависи в огромна степен и от волята на – протестиращи, внимавайте! – Ахмед Доган. Във всеки случай в много по-голяма степен, отколкото зависеше преди 30 години!

А „бързата“ част на обществото – протестиращите, които чистосърдечно се стремят към промяна тук и сега, както обичайно, отправят послания единствено сами до себе си. За тях „бавните“ не са важни и това е огромната им грешка, която за пореден път ги отдалечава от мнозинството българи и обрича усилията им.

За 30 години реформистките движения в България рядко получаваха подкрепа, надхвърляща 30% от обществото и нито веднъж не успяха да я задържат достатъчно дълго, за да укрепят властта си за повече от мандат. Това обрече всичките им реформи да се постигат като сделка между тях и консервативните политици в България. Може би БКП не трябваше да се прекръщава на БСП, а само да смени „комунистическа“ с „консервативна“. Всяка реформа през тези 30 години (може би с изключение на плоския данък, а и те отдавна съжаляват за него) стана въпреки, а не благодарение на тях. И беше изтъргувана под масата.

Предложението за разговор за нова конституция на Борисов може да се струва на протестиращите в момента като негов стратегически ход, с който им отне предимството да се представят за реформисти. Може да го определят и като тактическо „тупкане на топката“. Но ако те наистина са такива, за каквито се представят, няма да могат да обяснят, че отказват разговора, само защото Борисов нямал право да участва в него. Няма да могат да го обяснят не само на „бавните“, но и на „бързите“ българи. Както трудно в момента можем да приемем думите на президента Радев за нова конституция за лишени от тактическа хитрина.

Предстоят им тежки дни, в които не само „бавните“ българи трябва да проумеят за какво протестират „бързите“, но и „бързите“ да се преборят със собствената си инерция. Задава се доста кафкиански сюжет. Освен традиционната екзистенциална криза на модернизаторите, към нея се добавя и съветът на Кафка: „В битката между себе си и света помагай на света“.

- Реклама -  

Кажете Вашето мнение