„България търси талант” – лагерният огън на нацията

Талантът е преди всичко толерантност

Автор: Любен Дилов-син

Нямах намерение да пиша нищо специално за шоуто „България търси талант”, което стартира на 6 март по БиТиВи.

Петото му, юбилейно издание, е достатъчно красноречиво и зрителите ще се смеят, трогват и изнендавта от изключително разнообразните  и  талантливи участници. При това не само българи.  Но се случи нещо, което ме кара да напиша няколко думи.

Случи се срещата с Бойко Борисов в Лондон, където нашенци успяха да се държат по-арогантно и невъзпитано дори от властта. А това е доста трудно.

За много неща мога да бъда хвален или упрекнат, но сред тях не е погаждането ми с властниците. Все едно кога и все едно кои. Но няма как да не сравня това, което виждам на сцената на „България  търси талант”, с видяното от срещата на премиера в Лондон.

Често съм твърдял, особено по отношение на шоуто „България търси талант”, че българите сякаш имаме нужда повече от добра колективна психотерапия, отколкото от добра политика. И срещата в Лондон, и „България търси талант” доказват тезата ми.

В шоуто ни се появяват хора от почти всички социални ,възрастови, национални и професионални категории. Това, което ги обединява – и тях, и нас – като жури, екип и публика, е толерантността. Ние сме седнали около нещо като голям телевизионен, национален лагерен огън и всеки показва какво може, от какво си мисли, че разбира.

Имаше трогателни послания, имаше обяснения в любов, случи се дори нещо безпрецедентно – за пръв път в световната история на шоуто,  участник получи пет пъти „Не” (при четири възможни). Няма да издавам – ще го видите.

Но това ,което не се случи нито веднъж е някой да бъде обиден преднамерено. Напротив – въпреки конкуренцията през цялото време има усещането за общност.  За разлика от срещата в Лондон, която беше обидна за всички участници. Не ми  се говори за нея. Ще ми се, разказвайки ви за шоуто, което ще стартира през март, да  кажа как ми се иска да живеем.

На първо място с уважение към личността на човека срещу нас, все едно какво ни събира или разделя.

На второ място, с прозрението, че колкото и да не се харесваме взаимно, други, по-добри българи няма как да си внесем. Сиреч – обречени сме да живеем един с друг и – нещо повече.

Твърде често човекът срещу нас е огледало на нашето отношение към него.

В този план отдавна нацията прилича на онзи анекдотичен абориген, който непрестанно се опитвал да си изхвърли стария бумеранг, понеже му били подарили нов. И ходел непрекъснато бинтован.

Ние се раняваме ежедневно със собственото си отношение към другите.  Днешният ни премиер не ми е нито любимият герой, нито предпочитаният  национален или социален типаж, но безспорно има талант. Печели 13 избори по ред и два пъти го избираме да ръководи държавата.

Нашенци в Лондон не може да не допускат поне за миг, че Борисов не е избран от жителите на графство Съсекс или в Сохо, а именно от българите.

Най-вероятно и от много от седящите в онази зала. Обиждайки го (дори да е заслужено) обиждат собствения си избор, обиждат себе си.

С Асен Белтечки, Михаела Филева и Ицо Хазарта (журито на петото издание на „Талантите”) твърде често се усещаме, че колкото и да са високи претенциите ни към участниците в шоуто, виждаме срещу нас, на сцената, наистина симпатичния творчески дух на нацията. И нему е присъща , преди всичко останало,  нережисираната  добронамереност. Не просто търпимост, а симпатия и разбиране към различния и към неговия стремеж да се изрази, изкаже или просто изпрати послание.

Може би и за това петото издание на „България търси талант” се очертава да е рекордьор по допуснати до полуфиналите участници.

Обратното – на срещата в Лондон, поне от направения запис, се видя прекалено малко толерантност, да не говорим за желание за някакъв контакт.

Дори в полицията като те викат, те разпитват по-добронамерено, или поне се правят, че отговорите ги интересуват.

Вероятно това правителство сърба в момента, каквото си е надробило, но ще дойде друго, после трето – и то все съставено от хора измежду нас.

В политиката, по дефиниция, няма щастлив край, но през последните години изобщо няма и начало на някакъв смислен разговор за това кои сме, какво сме и накъде искаме да вървим.

Има дюдюкане и свиркане, посрещани с дебелокожие и дебелоочие. И колкото повече има от едното, толкова повече нараства другото.

Обратното – вече пет сезона „България търси талант” е едно шоу с привидно състезание (трудно се състезават танцьор, срещу певец, срещу комик или рапър), където, в крайна сметка, побеждава добронамереността, състраданието към трогателната история и възхищението към таланта, успяващ да блесне въпреки трудностите. И четиримата спечелелили го до сега участници, както и осмината  им подгласници бяха много талантливи, много симпатични, но на първо място, добри съграждани.

Момичета и момчета, българчета и ромчета, малки и големи – хора, с които да ти е приятно да поседиш около лагерния огън.

С никого от участниците на срещата в Лондон – поне видяните на разпространения запис – не би ми било приятно да ходя по един тротоар, дори. Мисля, че усещането ми се споделя от доста хора – не че това ще направи тезите ми по-правилни.

И понеже действието се развива на територията на прочутото английско възпитание, да припомня едно определение за „джентълмен” : това е човек, който никога няма да те обиди, без да иска.

Не ми се ще най-големият ни национален талант да е умението да се обиждаме един друг, така естествено, както дишаме. 

- Реклама -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.