Атомният човек

Любен Дилов

може да прочетете цялата книга тук 

Петте слънца

— Това небе страшно ми действува на нервите. Истински кошмар! Имам чувството, че някой ме е затиснал с нещо тежко и не мога да си поема дъх. Кога най-после ще се свърши?

Двамата мъже, които току-що бяха излезли от високата и необикновено широка кръгла сграда, вървяха с лениви крачки по бетонната пътека, натрапена от ората на тази гола и камениста островна земя. Гъсти вълма от белезникава пара и мръсносиви облаци се кълбяха над главите им, преливаха се едно в друго, разстилаха се по небето на дебел, плътен килим, скучен и подтискащ със своето багрово еднообразие. Глухият прибой на разгневеното море и калножълтите скали, които го скриваха от погледите, правеха картината още по-тъжна и мрачна.

— Същото изпитвах отначало и аз — отвърна по-старият. — Ще свикнеш. Още
няколко месеца и облаците, вярвам…
— Виж! Виж! Ето там! — прекъсна го другият — Какъв прекрасен екземпляр!
Двамата спряха и почти едновременно сложиха длани над очите си, за да ги
запазят от една странно сребриста светлина, която успяваше тук и там да
пробие пухкавата облачна пелена. Някаква огромна бяла птица се откъсна от
небето и заописва безшумни кръгове из прогизналия от влага въздух. Имаше
нещо необичайно и чуждо в нейния полет.
— Ех, защо нямам оръжие! Дали да изтичичам?
— Станал си кръвожаден като канибал, Светозаре — усмихна се приятелят му.
— Тия изследвания върху нравите на капитализма очевидно ти вредят. Какво ти
е направила птицата? Не виждаш ли, едва се държи на крилете си? Търси място
да кацне.

Албатросът наистина слизаше все по-ниско и по-ниско и дългите му тесни криле
уморено провисваха надолу. Изведнъж той се отпусна, полетя към близките скали, ала не можа да се задържи и тупна като камък на твърдата земя. Двамата приятели хукнаха към него. Птицата потрепера. Дългата жълтеникава човка се отвори, но не успя да поеме въздух. В очите й припламна безмълвен ужас. Припламва като звездица в буреносна нощ и потулена от черен облак, угасна завинаги…

Какво беше се случило?

Всяка година в края на ноември или в началото на декември, когато арктическата пролет пристъпяше плахо с топлата си усмивка над океана и над безкрайните снежни простори на Антарктида, албатросът напускаше бреговете на Огнена земя и заедно с хиляди свои събратя отлиташе към оня континент, който и лете, и зиме спеше под вечната покривка на ледовете. И само през дватри месеца от годината слънцето слизаше на тази земя, за да прогони за кратко страшната бяла нощ. Тогава кресливите чайки се спускаха на ята по голите крайбрежни камъни, където важно се разхождаха пингвини. Тюлените джавкаха оглушително и дори мрачните морски лъвове излизаха да се попекат лениво на оскъдните слънчеви лъчи.

И тази пролет албатросите и буревестниците тръгнаха на своето дълго пътешествие през океана, който нервно мяташе гребести вълни. Ала неизминали и половината път, те почувствуваха, че е станало нещо необикновено. Една нова светлина сияеше оттам, откъдето се раждаха снежните бури, и вместо ледения полъх на Антарктида гърдите им срещнаха топли мъгли, които с мъка влизаха в задъханите дробове. Насреща им с
пронизителни крясъци се връщаха чайките и повечето албатроси и буревестници се върнаха с тях, изплашени до смърт от огнедишащата неизвестност.

Какво беше станало?

Старият албатрос не се уплаши. Неговите двуметрови криле бяха силни. И найпродължителните бури на Великата вода не успяваха да ги сломят, и найсвирепите
виелици не разколебаваха храброто му сърце. Той смело продължи своя полет към бреговете на заледената земя. Но този път тя не му изпращаше отдалеч своя студен поздрав, а го посрещаше с гъсти облаци от сивобяла пара, изливаше върху него тежки парливи дъждове, мъчеше се да го спре с горещи урагани.
Много дни наред той мълчаливо и упорито се бори с мъглите и видя през тях как някакво жарко слънце плуваше ниско над ледения континент, от който се издигаше бялата пара. После видя още едно такова слънце и още едно. А старото добро слънце, което се показваше от време на време встрани на замъгления небосклон, гледаше пребледняло на странните свои съперници и бързаше да се скрие, задушено навярно от тази необичайно топла мъгла.

Албатросът видя, още когато слизаше да почине върху гребена на някоя вълна, как ужасени, на цели стада бягаха от тези слънца китовете и кашелотите, и морските лъвове, и рибите. Видя да плуват в крайбрежните води умрели от горещината тюлени, а между скалите, там дето започваха преди безкрайните ледници, ту тук, ту там рукваха мътни порои вода, които помитаха пред себе си обезумелите тромави пингвини и с шум се изливаха в океана. Дори той, великият и всевечен океан, беше безпомощен да угаси тези нови слънца и след като много седмици наред напразно хвърля своите водни планини към тях, притихна под тежките облаци и само в размразените заливи и по бреговете вълните му все още гневно биеха земята, сякаш тя беше виновна за тези страшни промени.

Какви бяха тези нови слънца, които така безмилостно изгаряха хилядолетните ледове и ги превръщаха в бяла пара и черни облаци? Гордият обитател на антарктическите висини не можа да научи това. Техните лъчи опърлиха крилата му, задушните изпарения сковаха несвикналите му гърди, а умората го хвърли върху скалите, където свърши неговият бурен живот…

Когато двамата спряха до него, той беше вече мъртъв.
— Още една жертва на нашите слънца — рече по-старият. — Жалко. Хубава
птица!
— Наистина жалко! Ако беше останал жив, щях да го подаря на зоологическата
градина в София. Мисля, че нямат такъв голям албатрос.
— Сега положително имат десетина такива. От всички страни са плъзнали
експедиции за ловене на полярни животни. В тая горещина дори кашелоти
можеш да хванеш живи. Но хайде да закусим, че ни чака работа!
Те отново се отправиха по бетонната пътека към трапезарията, където мнозина
от техните колеги бяха заели местата си и сред шеги и смях очакваха
следобедната закуска.
— Аз ще изям само един сладолед — каза Светозар. — Тия слънца ми убиха
апетита.
Седнаха до една свободна маса. Висока тъмнозелена палма беше надвесила
чадърестите си листа над главите им.
— Палми зад полярния кръг! Седиш под палми и ядеш сладолед, там където
преди хората не са могли без риск за живота да свалят кожусите от гърбовете
си дори само за минутка. На това, братко мой, трудно се свиква. Все ми се
струва, че сънувам…
— Почакай, скоро и на самия полюс ще има палми! — отвърна Бентам. — Какви
чудеса ти предстоят да видиш още! Възможно е дори и на шах да бъдеш бит,
макар да си ми гост.
— Виж, такова чудо не мога да си представя!
Очите им се срещнаха и двамата едновременно се засмяха. Единият звънко, по
младежки, другият — по-сдържано, но със същата веселост в гласа.

През време на една партия шах беше се родило тяхното приятелство. Това стана преди няколко години, когато в Нюйорк се срещнаха на турнир отборите на София и Нюйорк. Тогава Едуард Бентам за пръв път видя мургавото лице на Светозар Лазов пред себе си. Стори му се твърде млад и неопитен и той, един от фаворитите на американския отбор, започна партията си със смели и рисковани ходове. Ала българинът дори не трепна. Спокойно провали всички атаки на белите, после сам премина в настъпление и с удивително точна игра застави американеца да се предаде.
Бентам ахна от изненада, когато изведнъж разбра, че е изправен пред неизбежен мат. Той бързо осъзна всички допуснати грешки, но беше късно и не му остана нищо друго освен да се възхити на красивите и оригинални комбинации на българина. След турнира той го покани да му погостува. Играха още много приятелски партии, но в тях неизменно победител излизаше Светозар. Стремежът на американеца да изучи играта му и да намери победни варианти се разбиваше в чудната комбинативна способност на този весел, надарен с остър ум и богато въображение младеж.

В дългите съвместни разходки, в разговорите над шахматната дъска те сидопаднаха и по характер. И двамата освен привързаността към шахмата носеха в душите си една безкрайна любознателност, която разкри у тях много общи вкусове и в литературата, и в музиката, и в науката. А различията в основнит им професии (Едуард Бентам беше геофизик, а Светозар Лазов асистент при катедрата по история на капитализма) ги допълваше, тъй като и двамата проявяваха живо любопитство към научните занимания на другия. Така сеустанови тяхната дружба, въпреки че американецът беше точно двадесет години по-стар от своя приятел. Но тази разлика във възрастта почти не личеше. Те бяха еднакво високи, едри и силни. Лицето на Бентам беше помъжествено и разбира се, той показваше навсякъде в практиката на ежедневието по-голяма житейска опитност от своя млад приятел, който обичаше цветистите изрази и народните поговорки, взети от страниците на старите книги, и не винаги можеше да се опази от чисто младежките лудории.

Но в шахмата Светозар си остана непобеден.

 

може да прочетете цялата книга тук 

- Реклама -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.