Алтернативните реклами

Един от най-големите ни успехи по времето на „Каналето“ беше начинът, по който развихме алтернативната реклама. Тя се роди в „Ку-ку“. Не мога да си спомня кой е бил първият алтернативен скеч с рекламен финал. Може би за KFC – беше някакъв архивен материал за баба Керачка, която гледа пилци – от времето на първите години на социализма. И после как тази баба вече не гледа пилци, а си ги купува готови от KFC… Заслужава си да отбележим имената и на първите, които се съгласиха на подобен тип рекламиране – това са Явор Кюртев и Йоланда Кюртева. Те бяха първите, които се престрашиха да правят този тип франчайз в България, въпреки че хората нямаха пари и въпреки доминацията на „Макдоналдс“. Може би днес на някои ще се стори съвсем естествено да се заложи на алтернативна реклама, но този някой сигурно си няма представа от уникалните ограничения, които тежат върху рекламирането на KFC. Това са томове с изписани инструкции, в които всичко е описано най-подробно – как се рекламира, къде, по какъв точно начин. В най-малки подробности: като се започне от това точно на каква височина се поставя табелата „отворено“ на вратата на ресторанта и се стигне до това на коя секунда влиза синият цвят в телевизионното лого и по какъв начин трябва да се разказва историята за откривателя на пържените пилета от Кентъки – полковник Сандърс. И ако в тези указатели имаше една страница „кое как се прави“ в рекламата, следваха още три страници с картинки „как не се прави“. Спомням си, че ти, Дилов, много обичаше да предлагаш слогани, които да влудят всеки представител на KFC. Примерно такъв слоган: „Ние в Кентъки пържим пилетата живи“, или „Всяка секунда в света се пържат 16 000 пилета по кентъкски, а полковник Сандърс се пържи в ада в сто процента растително масло“. Помня, че представители на KFC пищяха от възмущение и обясняваха, че не можем да проявяваме много творчество. Те предложиха стратегията си „Довърши изречението“. Централата от Кентъки беше създала наръчник. Примерно „Ние в Кентъки сме…“ и след това следва изреждане, според местната специфика. „Работливи, усмихнати, задружни“ и т. н. А Дилов им предложи: „Ние в Кентъки всички сме с лунички“. Рекламистите им се замислиха и казаха предпазливо: „Ооо?! Вери найс, ама защо с лунички!“, а Дилов със сатанинска физиономия им каза: „Защото като пържим пилетата живи, те се мятат в олиото, в 100-процентовото растително масло и ни оставят лунички по бузите…“ Все едно! Споменавам тази история, за да кажа, че Явор и Йоланда не само направиха жест към „Ку-ку“ тогава, но бяха и смели експериментатори в областта на рекламата.

В „Ку-ку“ много експериментирахме, но истинските върхове постигнахме в „Каналето“ и след това – в „Хъшове“ с не-рекламата и рекламата на правителството. От „Ку-ку“ си спомням онази реклама на „Бенетон“. Тъмен бланк, чуват се удари с камшици и сподавени стонове. Един глас тържествено рецитира:

 

„Колко дена го били, ни дума, ни вопъл, ни стон… Но устата сгрешила, сама промълвила Юнайтед колорс ъв Бенетон.“

След което излизаше логото и дикторски глас, който казва: „Бенетон! Дрехи, заради които могат и да ви набият!“

Това беше в годините, когато социалистите страшно ревностно се отнасяха към всяка гавра с темелни за революционното им минало стихове. Пародията беше супер – напълно в скандалния стил на „Бенетон“. Почитаемият читател трябва да знае нещо много важно: повечето неща, за които разказвам тук сега изглеждат като разбиращи се от само себе си. Като даденост едва ли не. Няма нищо по-естествено, може би, да се направи рекламен похват, при който върви някаква смешна история, изведнъж тя се прекъсва със знак реклама, след което историята продължава към своя видов финал, но вече интегрирала рекламно послание на предмет или услуга. Този съвсем естествен похват се налагаше години наред, развиваше, нагаждаше спрямо законодателство, състоящо се от писани и неписани правила, тълкувания на телевизионни шефове и членове на парламентарната комисия по медиите, по-късно Закон за радио и телевизия и т. н., и т. н.

Казвам го във връзка не с рекламата, а с нещо много по-важно, всички тези момичета и момчета, с които правехме „Ку-ку“, „Кана- лето“ и „Хъшове“, бяхме новатори в хиляди различни области. Човек трябва да проследи как са се развивали обществените отношения навсякъде другаде през първите години на демокрацията, за да разбере какво ни е било. Частните вестници, частните фирми… Самите думи „частник“ и „бизнес“ години наред бяха мръсни понятия… Изведнъж българинът се събуди в Кореком – всички забранени или труднодостъпни стоки му се появиха на тепсия. Не знам – но мисля, че през първите няколко години от демокрацията са изкупени милиони хладилници, телевизори, видеоплейъри, по-късно – мобилни телефони. Цялата тази модернизация нахлу върху едни немодернизирани обществени отношения. В продължение на цяло демократично десетилетие националният ефир беше държавен. БНТ беше монополист и диктуваше всичко – от рекламната политика и цената на спотовете до вкусовете и маниерите. Всички, които тръгнаха по частен път дублираха предаванията на телевизията – нейните новини, нейните филми, нейните публицистични предавания, нейната „Всяка неделя“, нейното „Ку-ку“. Същото беше и в първите години на частното радио – „Дарик“ беше копие на „Хоризонт“. От „Работническо дело“ и „Отечествен фронт“ се пръкнаха бащите основатели на съвременната свободна преса… България беше една откачена страна, в която ние правехме едно откачено предаване и изпитвайки всички възможни удари на собствения си гръб, бавно прокарвахме правилата на шоубизнеса. Най-вече като прецеденти. Щом „Каналето“ го правят, значи и ние можем. В момента няма забавно предаване, в която и да е телевизия, в което да не бъдат открити ясни похвати, цели сюжетни формули, режисьорски решения или актьорски маниери, които да не са били наложени от „Каналето“.

Спомням си как си мечтаехте с Курумбашев да правим сутрешен блок. Даже ти, и Нели Андреева имахте различни проекти, разписани на десетки страници. Тогава звучеше като фантастика, днес – телевизия без сутрешен блок, както обичаш да казваш, е като циганин без златен зъб!

Хиляди неща ни се случиха на нас за първи път – натискът на политиците, например. Още от първите знаменити думи на бай Стефан Савов – „Откъде се спира телевизията“ и въпросът му към постовия полицай на входа: „Ти защо не ми козируваш?!“ и се стигне до непрестанно указвания натиск нашето предаване неизменно да е залегнало в нечий политически окоп. Пълното нежелание да се приеме фактът, че може да има независимо предаване с такова влияние! На нас първи ни се случи изкушението да се използва влиянието за нуждите на търговската реклама, натиска на групировките и още много други неща, за които не знам дали ще дойде времето спокойно да се разказва…

Последен пример ще дам: знаят читателите, че в „Шоуто на Слави“ от времето на Новото време един от любимите ни персонажи беше председателят на комисията по хазарта, Гошо, с онзи прякор. Стотици смешки сме направили за него. След всяка неизменно се появяваше някаква силна фигура – политическа, бизнес, смесена… И казваше: „Абе, оставете Гошо! Човекът е свестен! Стига сте се ебавали с него, – той ще се отблагодари“. „Как ще се отблагодари, бе – казвах им, колкото да ги дразня, – ще ми даде казино ли? Или правото да си сложа в студиото покер-автомати! Чувате ли се какво говорите“, и сценаристите го емваха с нова сила.

Никога, ама абсолютно никога не съм допускал разговор по подобен начин – оставете този, или нападнете онзи. И се радвам, че хората се научиха. Приятелите на Камен Влахов, например даже и не си помислиха да ми образуват изречения по повод онази история със записа от паркинга. Дори го накараха да се извини и да си вземе думите назад, че сме били платени от кръга „Капитал“ да му скроим такъв номер! Като че ли аз съм го завел и съм го режисирал пред онази камера. На всичко отгоре из целия паркинг пише с огромни букви, че има камера, която записва кой влиза, кой излиза и като какъв се представя!

Обаче има неща, пред които капитулирам. Във връзка с един такъв – любим на сценаристите герои – един ден в офиса дойде момиче. Тийнейджърка. И ми каза простичко: „Слави, знаеш ли какво ми е в училище след всяка ваша смешка с баща ми?!“ Даже не се разплака, но ми скъса сърцето. Децата не трябва да плащат за греховете на родителите си. Може би звучи странно, ако щете – мислете си, че не съм искрен, но това е единственият начин, по който може да ми бъде повлияно. Да ме ударят в сърцето. Навсякъде другаде са ме удряли и съм хванал такива мазоли, че в натрошени стъкла мога да се въргалям и ще ми се сторят пухени възглавници…

 

Откъс от книгата „За стърчането

Слави Трифонов

- Реклама -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.