Носталгия ли? Не. Тъга по неслучилото се.
Много ми се щеше не днес да чета как сме отказали на руски самолети да прелетят през България на път за Сирия, а как преди 71 години сме отказали на Трети Украински фронт да мине Дунава. Ама, на!
Човек не си избира какво да чете, противно на наложенето мнение.
Каквито и интерпретации да чуете, фактът е един – станалото на 9 септември 1944 година е преврат, извършен в България – държавата, която от дни е практически във война с целия свят. И не заради някаква горда кауза, а – традиционно – заради нефелността на управляващите я и поради липсата на вътрешнообщностна солидарност и разбирателство.
Тоталната идиотия и оглупяване идват по-късно – с налагането на модели, чужди на историята на нашите души.
Днес някой може да се умилява от индустриализацията на 45-те години – “неспирен възход”, от профсъюзните карти за море, спокойствието и чушкопека, но фактът, че едно и също време, една и съща духовна територия е обитавана едновременно от Никола Фурнаджиев и Цветан Ангелов не е утеха.
Драмата е, че 45-години децата не рецетириха Фурнаджиев, а ето това стихотворение:
„Девети септември ми купи палтенце
И каза: Честито, честито, момченце!
Девети септември ми купи сандалки.
– Да припкат – заръча – краченцата малки!
А после ми сложи в ръката геврече
-Хапни си! – Девети септември ми рече.
…
Той дава на всинца дрешки, закуски
и розово слага по детските бузки.“
Розовото по детските бузки е заменено от кафяви старчески петна. И това е разбираемо и простимо.
Непростими са белите петна в паметта.
Около 35 хиляди българи загиват във Втората фаза на войната, наричана Отечествена.
Около 137 хиляди са жертвите на червения терор.
Не знам дали са много или малко в исторически план.
Знам, че тяхната липса ужасно си личи не само през следващите десетилетия, но и днес. Липсата на Сашо Сладура, на Райко Алексиев, на Трифон Кунев…
Разбира се, липсата на Гео Милев и Йосиф Хербст също се усеща, но не е ли белият терор просто обратната страна на червения?!
Деветосептемвриийска България убива повече висши военни и генерали, отколкото са загинали във всички водени от нея войни!
Две цифри, които говорят повече от всякакви размишления – Нюрнбергския съд постановява 14 смъртни присъди. Народният съд в България – 2730!!!
Днес липсват не само потомците, които избитите от политическия терор не създадоха и не възпитаха. Липсват още около милион и половина емигранти, избягали през последните 25 години. И тяхната липса е присъда не само за онези, които допуснаха 9 септември 1944, но и за нас – тези, които повече от две десетилетия не успяваме да се справим с наследството на тази дата.
Носталгия ли? Не. Тъга по неслучилото се.
