Задава се най-горещата пролет на България

Борисов, Царя, Станишев…С какво друго разполагаме, за да я посрещнем?!

Ако на 22 март сте погледнали в огледалото в банята и през прозореца, установили сте, че това отсреща, нито е първа, нито е пролет. Последното, което ще ви хрумне е „гореща”. Но в навечерието на срещата във Варна, можем наистина да твърдим, че се задава най-горещата пролет на България от десетилетия насам. Геополитическа. Дори по време на ударите срещу Югославия не е имало толкова много застрашителни въпросителни. И толкова малко ресурс, с които да ги посрещнем.

Ердоган идва уж да си настоява за трите милиарда от ЕС, обещани му за задържането на мигрантите. По-вероятната  му цел е да постави Европа между себе си и САЩ по отношение на Сирия и плановете за евентуална кюрдска държава. Вече успя с Русия. Три милиарда са си три милиарда, но войната, която води Турция е много по-скъпа. А последиците от загубването й – невъобразими. Вече и за първолаците не е тайна, че последното, за което се бият в Сирия САЩ, Русия и Турция е разгромяването на ИДИЛ. Войната за нов световен ред е започнала. И въобще не е студена, за жалост…Войната с Русия не е спирала, а и Путин се нуждаеше от нея, за да получи тази смазваща подкрепа на изборите. Европейският съюз постигна някакъв задоволителен резултат относно БРЕКЗИТ-а, Германия сглоби някакво правителство, Франция дори Саркози арестува, но вътрешните проблеми на Старата госпожа са толкова много, че моторът Франция-Германия отдавна се задъхва. За Сирия няма нито гориво, нито тяга.  „Я, по-добре да си поговорим за Русия и Западните Балкани” – казва Старата Госпожа, белким неприятният разговор я отмине. Няма да я отмине. И новия кръг от този разговор е във Варна на 26-и. Да се надяваме, че няма да е на висок тон.

Къде сме ние, както питаше всяка събота, едно време Гарелов? Както обичайно, ние сме на онова място, за което Васил Чертовенски казваше „хората на кръстопът не пикаят, ние държава сме направили”. Ролята на българската дипломация на посредник в диалога ЕС-Турция-Русия не само е тежка, но и непрестанно атакувана. Както от нелепата ни вътрешна опозиция, така и от още по-нелепия руски патриарх, например. А най-големият ни враг са собствените ни, макар и скромни, разпилени ресурси.

Да видим с какво разполагаме: Външнополитическата експертиза на начинаещия ни президент е равна на международния му авторитет. Т.е. почти никаква. При цялата симпатия, която някои изпитват към президента Радев, дипломатическата му принадена стойност е повече от скромна. Дори да се обърне към всичките си съвипускници от всички авиационни училища, които е завършил, приносът ще е равен на средносрочна метеорологична прогноза.  Какво друго? Имаме Царя и неговите стари връзки, и в Персийския залив, и по света, но без актуална сводка за менталното му състояние. Имаме Станишев, уж начело на ПЕС. Но ПЕС, освен по Истанбулската конвенция не сме чули да се изказва по нещо друго, свързано с Истанбул напоследък. Имаме и  някакви неясни задокеански симпатии към Цветанов, както се твърди. Имаме и силно уронени позиции в ООН и ЮНЕСКО след казуса“Бокова“, за които и самите ние щедро допринесохме. новата песен за „Евровизия“ да не я броим, викам…

 И, разбира се, Борисов и  ЕНП, плюс всички лични контакти на премиера ни из Европейската върхушка. Да се надяваме, че – ако не друго – е много добре информиран. И донякъде подготвен за това, което му предстои.

Но, всичко това да струпаме пред  Ердоган и да го помолим да извади Кърджали от „душевните си граници”, едва ли ще го трогнем. А и проблемът с Кърджали все още  е метафоричен и за вътрешно-турско ползване. На дневен ред е Сирия, съществуването на евентуална кюрдска държава и дали Европа, може да вземе поне малко страната на Ердоган, упражнявайки някакъв натиск върху САЩ да намали военните доставки за въстническите групировки. Никак не е случайно, че руските издания,  излизащи на английски език, точно преди срещата във Варна, публикуваха подробна сводка, колко българско оръжие, през САЩ, попада в ръцете на противниците на Ердоган и Путин в Сирия. Изключително подробна – количества, маршрути, точни дати на доставките. Дори предстоящите доставки. Ердоган, освен това, иска да не бъде сочен като касапина на кюрдите. Поне в Европа.  И, разбира се, иска си и трите милиарда, обещани му за бежанската вълна.

Във Варна ще се говори уж за бежанци, за компенсации, може би за  Южен поток, дори. Но през цялото време ще става дума за Турция и Сирия. И българският премиер изобщо не плаши гаргите, като казва, че сме в навечерието на война. Задачата на дипломацията ни, до колкото я имаме, е да държи мечката, колкото се може по-далеч. Не само от нас, но и от комшийския  двор, както е в поговорката. И усещането, че във Варна ще бъдем по-сами от всякога се засилва с всеки изминал ден и с всяка новина от Сирия.  В същото време вътрешната ни консолидация е повече от никаква. Патриотите, които при Варненската среща трябва да са по-тихи от тревата, със сигурност ще използват възможността нещо да се изрепчат за Кърджали. Жълтопаветната десница ще даде поне една пресконференция с настояване за оставка на Борисов, понеже последните две години хич не ги е чесал зад ушите. Волен ще пее песента от филма „Москва не вярва на сълзи”, а Корнелия ще спретне някакво парламентарно циркче, за да увери възрастния си електорат, че е още жива. Щото той, електоратът й, за себе си не е много сигурен, но тя поне да е добре. Най-вероятната тема ще е ЧЕЗ. Щото като заговорим на чешки и ни изЧЕЗват всички други грижи. Не че нямаме вътрешнополитически проблеми, но обстановката силно напомня вътрешнополитическата консолидация на България в навечерието на 1393-та.

Задава се наистина гореща пролет. И тя започва не на 22-и, а на 26 март. Във Варна. Градът на „яката дупара“. Да ни е яка, дето има един израз!

- Реклама -

Коментари