Любен Дилов-син: Войната за тоалетната чиния приключи

Любен Дилов-син в момента ври и кипи в сериала за TV7 „Sex, лъжи&ТV: Осем дни в седмицата“. Известният журналист, който нахъсано води предаването с любимата си свиня „Пуснете водата“, е главен сценарист на комично-тъжноватата сага за два враждуващи телевизионни канала.

– Любо, убеден ли си, че светът в телевизиите е толкова комичен, абсурден и често жалък, колкото го разкривате с твоя екип в сериала?

– Този свят не е по-комичен и по-абсурден от всеки друг, който сами си създаваме. Просто този претендира повече за действителност. Ако отидеш на цирк, никой няма да ти каже „и в живота е така“. Докато тук започват с анонса: „Това е животът“. Иначе в известна степен съм живата история на телевизионните промени през последните 23 години. Няма форма на продуциране, която да не е изпробвана върху „ку-ку“ поколението. Имам известни наблюдения. Героите на „Sex, лъжи &TV“ и в момента са основните „правячи“ на общественото мнение.

– Един от героите казва, че няма нищо по-гадно от новините. Защо добрата новина вече не е интересна почти за никого?

– „Добрата новина е лошата новина“ е максима, която отбелязва разцвета на постмодерната епоха. В нея животът е пъзел от трагикомични опити да бъде самосглобен от парченца счупени телевизионни екрани. Телевизията така категорично се самопостави отвъд категориите „добро-зло“, че вече няма връщане назад.

Превърна се в Господ, определящ границите. Само Той може да създаде толкова тежък камък, че сам да не може да го вдигне. Това казваме със сериала.

– Кога телевизията изяжда децата си?

– На първо място, когато започнат да си мислят, че са и бащи. Че те са измислили всичко, че преди тях е нямало нищо. Много такива случаи видях за последните 20 години. Телевизията е ненаситно чудовище, което се храни със съдби пред и зад камерата. Всеки миг, всяка секунда. Тя никого няма да чака и ничия загуба няма да е непрежалима за нея. „Ку-ку“ поколението имахме проклятието и уникалния късмет да се случим само в една медия – БНТ. Тя ни даде всичко – старите си опитни кадри, невротичните си кризи, страха от властта, възможността да се упражняваме на гърба на „драгия зрител“. Включително да спекулираме с неговото търпение до крайност – например атомното „Ку-ку“. Ние, от „ку-ку“ поколението трябва всеки ден да ходим и да оставяме по едно цвете на „Сан Стефано“ 29. Идващите след нас са освободени от този сантимент. За щастие те никога няма да познаят гибелната сладост на абсолютния монополизъм. Много са забавни сега, като страдат за монопола на пазара. Ще ми се да ги върна някак в 1992-ра. Да видят монопол какво значи.

– Искрено ли е вълнението на обществото към това, което се случва в медиите – покрай двата сериала, вашия и „Четвърта власт“ на БНТ, или това е поредната мода?

– Искрено е. И в основата на това вълнение е азбукарската телевизионна максима, че „съобщителят е съобщението“. Този, който говори, е това, което се говори. Потребителите на електронни медии въстават срещу интерпретацията на публичния живот, която те намират за фалшива и подменена. Целият български преход страдаше от затваряне в личното, в патриархалното – с много малки избухвания на заинтересованост от общия ни, публичен живот. Постепенно именно тази публичност бе заменена с медийна действителност и сега – по-будните граждани – въстават срещу нейната фалшивост. Те и затова са толкова малко. Останалите си живеят по предишному – под юргана, топлени от жълтите светлинки на хладилника и сините на телевизорите.

– А каква е модата в политиката ни – тук и сега?

– Тя също се диктува основно от медиите. Преходът е период на самопровъзгласяване. „Аз съм демократ“ – казва един. „Аз съм социалист“, твърди друг. „Аз съм бизнесмен, аз съм шоумен“. В обществото липсват потомствени обущари, камо ли потомствени политици.

Ето защо тяхното самонаричане, самоопределяне и категоризиране се случва именно в медиите. Бойко Борисов например до такава степен се самоубеди през медиите, че е демократ, че дори стана член на ЕНП. Политическото всъщност се случва в няколко акта – избори, съставяне на колективен орган (парламент, общински съвет), избор на изпълнителен орган – министерски съвет, приемане на програма и бюджет, изпълнение на бюджета. Това е. Всичко останало се случва в медиите. Съвсем естествено е те да диктуват модата.

– Войната между Мъжа и Жената се води с променлив успех според вашия сериала – каква е истината за нея в живота?

– Изобщо не е променлив. Жените категорично печелят, докато мъжете се самозаблуждават, че ги притежават. На много места в сериала може да звучим фалшиво – поради неопитност на младите ни герои или заради многото непрофесионални актьори, които играят себе си. Но сме абсолютно прави, че жените побеждават. Дъската на тоалетната чиния окончателно се спуска – заедно с последната завеса!

– С какво може да те изкуши една дама?

– На първо място с чувство за хумор. Особено ако то е покачено върху дълги крака.

– Мислиш ли да правиш кино за големия екран, иска ли ти се да бъдеш режисьор?

– Не. Винаги се разочаровам. Киното – и за голям екран, и за телевизия, е прекалено колективен труд. Единствено слабо звено може да взриви усилията на всички останали. Предпочитам по-камерни форми – книгата например. Или малко предаване – като „Пуснете водата“.

– Какво би казал Любен Дилов-баща за любимия ти напоследък герой – Свинята?

– О, би се смял много. Не забравяй, че той се случи като писател във времената на езоповския език. Фантастиката за него беше удобният начин да говори за неща, които в соцреализма не биха му били простени. Дремещата в мен свиня е много удобна в това отношение. Не съм го казал аз. Казва го Свинята. Също като вестникарското съобщение: „Загубен е папагал. Собственикът декларира, че не споделя политическите му възгледи!“.

– Задава се Коледа – има ли риск за Свинята?

– С наближаването на светлите празници тя започва да се държи странно – гони котките и лае по хората. Мисля, че е имунизирана от коледни трапези. Първо е от латекс. И второ – очевидно – зад нея има кукловод. А българите обожават кукловодите и се страхуват от тях.

– Освен че излизаш син след всяко гмуркане в Червено море, какво е характерно за теб през последните години?

– За жалост имам все по-малко време за гмуркане. Заради многото работа и постоянното колебание дали вече не е време да се оттегля окончателно при книгите. Но неизменно излиза предизвикателство, на което не мога да устоя. Така беше с „l’Europeo“, после „Седем часа разлика“, сега – „Sex, лъжи &TV“. Имам и един много шантав проект, който също искам да видя на екран – фентъзи прочит на „Под игото“.

Остана неразбран на една от сесиите в БНТ, но не съм се отказал от него. Може би първо ще го направя на книга или на комикс. Доста редактирам книги на начинаещи автори. Ще ми се да продължа да го правя.

– Помниш ли кога за първи път прочете свой текст пред публика?

– Споменът е от четвърти клас и е много смешен. Трябваше през лятото да си водя читателски дневник, което – разбира се – не съм направил. Но имах дебела тетрадка, пълна с някакви си мои драсканици. И ето че точно мен ме вдигнаха да чета пред класа какво съм написал през голямата ваканция. Отворих тетрадката и започнах изключително гладко да импровизирам, все едно вътре има написани впечатления. Не помня вече – или беше „Том Сойер“, или „Мамино детенце“. Прекалено гладкото „четене“ ми изяде главата. Хората се запъват, докато четат дори собствените си писаници. Даскалката се приближи зад мен и видя, че листовете са пълни с драсканици и рисунки. Писа ми двойка. Оттогава ми е обеца, че прекалената импровизация води до провал.

– В костюма за дайвинг изглеждаш истински щастлив – каква е магията на подводния свят?

– Там всичко е по-леко. Дори тежките наследства от изминалите управления. „Леко път се ходи и леки са световните несгоди“, ако трябва да перифразирам Славейков. Под водата е по-хубаво от подполковник, както ще ви каже всяка сестра от Военномедицинска академия. Няма място за страх, защото страхът ражда паника, а тя е единственото, което може да те убие. Ако те е страх и най-малко, не влизаш. Това не е адреналинов спорт – това е нирвана, състояние на хармония с околната среда. Трябва да си напълно спокоен, за да се слееш с природата. Тогава виждаш много повече неща.

Подводните същества сами идват при теб. Не е нужно да ги търсиш и гониш. Знаеш ли, че в света не е известен случай на добър, спокоен водолаз, който да е бил нападнат от акула или каквото и да е морско създание? Има и друго, магическо преживяване – в момента, в който преминеш границата от две и половина атмосфери налягане, самият ти организъм изведнъж се преражда. Ако имаш някаква болка – изчезва, ако ти е лошо от снощно препиване, по вълшебен начин всичко идва на мястото си. Сякаш си някакво разбъркано кубче рубик, което невидима ръка светкавично е подредила. Всичко, което изпитваш, ти припомня, че си произлязъл оттук. Че някога си бил неразделна част от могъщия разум на световния океан. На клетъчно ниво, вероятно се връща споменът за околоплодните води. Всяко гмуркане за мен е завръщане. Няма друга дума, с която да го нарека.

– Каква е цената на оживелите и несъстоялите се докрай приятелствата през годините?

– О, няма някаква тежка цена, която трябва да платиш. Просто срещаш важните хора в определен момент. После се разделяте. Ако след време можете все още да се усмихвате един на друг, това е повече от щастие. Претендирам, че без проблем се усмихвам на всеки, с когото съм кръстосал пътя си.

– Кой момент от общуването си с Радой Ралин няма да забравиш?

– Радой беше извънмерен човек. Поне така ни се струваше на всички джуджета около него. Днес, от разстоянието на годините, си давам сметка, че той беше просто много почтен, с невероятно ясни лични представи за добро и зло, с които не си и помисляше да прави компромиси. Няма да забравя – Радой вече беше на смъртно легло и не помня сам ли бях, с Кин ли, или с Ива Николова – как той, внезапно, в полуунес от лекарствата започна да ми разказва безумна история за някакъв мъж. Много обичал жена си, но не можел да спи с нея. Бил напълно импотентен. И така си живеели в платонична любов двамата, докато веднъж…

Тук Радой каза точна дата и ден. Имаше невероятна памет – става дума, примерно, за 76-а, не знам си кой март. Та въпросният човек пътувал с автобуса за Троян. До него имало една рускиня – грозна, пъпчива, но човекът, като се възбудил от нея… Правили секс още в тоалетната на автогарата… В болничната стая настъпи мълчание. „И?“, запитах го аз, немного сигурен, че изобщо трябва да го заговарям. Защото Радой си отиваше. А той – още по-гъгнещ под кислородната маска, която му бяха сложили, избоботи. „Еми…развали си семейството. Какво „и“?“ И започна да се смее. Притча някаква, в типичния „Радой стил“.

– Защо не носиш вратовръзка, а само папийонки?

– Не обичам вратовръзки. Не разбирам смисъла им. Докато папийонката съдържа маниерност, карнавалност, която ми харесва. Тя е хоризонтален знак на разделение на главата от тялото. На горницата от долницата в по-общ – Раблезиански и Бахтинов – смисъл. В нея откривам и етика, и естетика. Но това е телевизионен образ. В бита по-рядко слагам папийонки. Иначе имам доста.

– Какво може все още да те изненада?

– Всичко. Дори най-тривиалното. В търсенето на смешната новина съм се научил да откривам изненадващ смисъл. Ето например съм убеден, че социалистите спряха пенсионната реформа заради избирателите си, но отмениха циганското лято заради подкрепата на „Атака“. Затова имаме толкова студен октомври.

Интервю на Албена Атанасова

standartnews.com

12.10.2013

Коментари

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close