Любен Дилов-син: „Не са много подобни места“

Дилов info
-
0
Любен Дилов-син: „Не са много подобни места“

Интервю за „Литературен вестник“

Кой е кварталът на вашето детство?

Това е горната част на „Лозенец“. Когато са ме донесли като вързоп там – в сърцето на една гора, простираща се от Славейковите дъбове до Драгалевци – наоколо е имало основно дървета, тук-там някой самотен четириетажен „нов“ блок и старите къщи на лозенчани. Донесли ме с колата на Серафим Северняк (тогава по софийските улици имало повече писатели, отколкото коли). Серо слязъл от колата, огледал се и рекъл на майка ми: „Милке, тук с лайняно въже да ме вържат, ще го прегриза и ще избягам“. Сиреч – било джунгла, спомен от времето, когато местността се наричала Корубаглар, била османско гробище в долната си част – при Римската стена, която изобщо не е римска, и нерегламентирано градско сметище – в горната. Затова и тази бурна растителност до ден днешен – по онова време сметта е основно с органичен характер. Имало е и лозя (името означава лозя в гората).  С две думи поетично място. Йозеф Обербауер го рисувал, Пенчо и Петко Славейкови са му посвещавали стихове, Вазов го описва с възторг: „Рътлината Курубаглар въпреки варваризма на името си е едничкото място в околността на София, дето человек може да намери зелен шумалак, сянка и да чуе как шушне гората“. Днес има все още сянка тук-таме и може да се чуе как шушне зеленият шумалък, но основно го посещават, за да си направят селфи в тоалетната на хотел „Маринела“…

С какво пътувахте? Кои бяха вашите маршрути?

Бях завършен уличник още в трети клас и кръстосвах цяла София, което водеше родителите ми до постоянни нервни кризи. Примерно не беше проблем да мина с трамвая „Деветка“  повече от  10 километра – от „Кръста“ до  гарата – за да мога, сгушен с братя и сестри от ромски произход, да смесвам сълзи и сополи на „Слонът моя приятел“ в тъмнината на кино „Цанко Церковски“. Любим трамвай ми беше „Двойката“ с нейните стари мотриси. Ръкохватките бяха едни пиринчени тръби с идеален цолаж за игра на фунийки. Мисля, че ги спряха, защото откраднахме толкова много, че останаха изобщо без дръжки накрая. По едно време ги заменяха с халки от изкуствена кожа, но пътниците залитаха смешно, защото халките все се усукваха… Любимо превозно средство бяха тези трамваи, защото вратите им се отваряха отвътре – не само от ватмана – и можеше да скочиш когато и където си поискаш. Бяхме едно немалко племе от скитници – пеша и на колела –  кръстосвахме цялата тази огромна гора, преди да изчезне, а и целия град.

Кои бяха градинките, в които ви водеха като дете? А тези от ученическите и студентските ви години?

Никой не можеше да ме води, защото „ни се водех, ни се карах“. Но цялата гора на Южния парк ми беше по-позната от собствения ни хол. Баща ми се подиграваше – в невръстна възраст се бях влюбил в щерка от писателските среди, обитаваща знаменития писателски блок на улица „Незабравка“. По едно време всеки ден пресичах цялата горна част на Южния парк – от „Кошарите“ до гара „Пионер“, и баща ми ехидно питаше: „Мина цялата гора, за да видиш същите муцуни, дето ги гледаш по цяло лято?!!“. По онова време, следвайки повелята на Живков („по-близо до народа, повече сред народа“), писателите имаха собствен блок, ходела на собствени зъболекари и лекари и летуваха в обособени почивни станции само за тях…

Кои сладкарници си спомняте? Какво се продаваше в тях?

Много си спомням. Но от ранна възраст помня повече местните кръчми, защо ли… „Орлово гнездо“ например. И все пак имаше една сладкарница – точно срещу читалище „Пенчо Славейков“, което все още си стои. Освен тригуни, тулумби, мармаладени кифли, „негърчета“ (представете си имаше такъв десерт), сладкарницата разполагаше с истински месингови бозаджийски кранове, от които – според големината на чашите – се точеше  боза от 6, 8, 10 и 12 стотинки. Тази от 12 беше точно половин литър… Малкият проклет народ от мои връстници си беше набелязал за тормоз една удивително грозна баба – баба Яга направо – с разкривени от артрит пръсти и едно напълно затворено от перде око. Тя събираше използваната посуда в сладкарницата и често я забелязвахме как краде недоядените кифли. Правехме ѝ следния номер: масите в сладкарницата бяха неподвижни, със стъклени плотове. Ние обръщахме сръчно една голяма боза (от 12 стотинки), като предварително запушвахме гърлото на чашата с тънка амбалажна хартия, използвана от народната власт за най-груби салфетки. След това внимателно го издърпвахме и така в средата на масата оставаше пълна чаша с половин литър боза, обърната на обратно. Без капка наоколо! Бабата всеки път се колебаеше как да постъпи и всеки път решаваше да заложи на бързината. Рязко обръщаше чашата, с което поливаше поне две съседни маси и – за наша огромна радост – предизвикваше чутовни скандали. По-късно, когато започнах да съобразявам разни неща, доста ме досрамя от този тормоз. Бог знае каква отвратителна съдба е имала тази болна жена, за да се докара да преживява от остатъците от детските ни кифли и боза… Децата бяха жизнерадостно жестоки и по мое време, а дори още нямаше нито пъзели с над 3000 детайла, нито Тик-Ток!

Кои бяха заведенията, които посещавахте?

Тази тема, викам да я прескочим елегантно. По-скоро едва ли има някое, което да не съм посещавал. Израснах, воден от родителите си по клубове и кръчми („Журналистите“, „Писателите“, „Преводачите“, „Петлите“, „Волга-Волга“, Унгарския, Чешкия, Руския клуб, „Тенекиите“, бар „Луна“, „Бракоразводното“…), защото нямаха на кого да ме оставят. След това сам започнах да ги обикалям, а още малко по-нататък направо станах съдружник в някои от най-легендарните клубове до 2003 година.

От кои и какви магазини се пазаруваше?

Нямахме любими. То нямаше и какво да се купи. В детските ми спомени е кварталната бакалница „При Рашо“, която още съществува, но е част от верига супермаркети. Имаше и един плод-зеленчук, от който доста крадяхме. Не заради изгода, а за да се радваме, когато ни подгони Стефчо Двутактовия. Това беше мъж, работещ в магазина, чийто ляв крак беше с поне 10 сантиметра по-къс от десния. Оттам и специфичната, двутактова походка. Въпреки това този тичаше доста бързо и зверски биеше, когато успееше да ни сгащи. При Рашо обичахме да дразним месаря. Заставахме пред щанда му и питахме „Имате ли мозък“ (разбира се, че нямаше, къде такива екзотични вкусотии по онова време) и когато получавахме неизменния отговор: „Нямаме!“, ние се провиквахме „Личи си!“ и заливайки се от смях, търчахме през вратата

Помните ли някакви конкретни книжарници?

Разбира се. Любима ми беше антикварната на площад „Славейков“ и още незавършил 8 клас се включих в алъш-вериша със стари книги. По едно време от това се изкарваше повече от продажбата на списания с голи жени, а еротиката се харчеше по 50 стотинки за кадър (дори тъпите реклами на сутиени от „Бурда“ и „Квеле“). Правех доста добри кинти, които влагах основно в кино, цигари (пуша от 15-годишен сигурно и не съм спирал никога) и книги – разбира се. По едно време собствената ми библиотека успешно конкурираше бащината ми, а тя е на две поколения. От търговията със стари книги, от която винаги припечелвах по малко, имам и чудесни познанства до ден днешен. Примерно със създателя и собственик на „Бард“ – д-р Антов, който е и създател на прочутата агенция „Находка“ още от късния соц… По-късно Светльо Желев, от сергиите на „Славейков“. Изобщо площадът е домът на софийската книга и заради Градската библиотека, и заради всичко останало. Аз лично съжалявам, че натириха от там букинистите и по този начин го детронираха. Трябваше да ги оставят при ясен регламент да продават само стари книги.

Какви бяха вашите занимания в детството? Ходехте ли на някакви школи, на алианс?

Ожесточено се съпротивлявах на всякакви подобни занимания. Но вкъщи идваше учителка по немски, по която вехнех като младия Вертер. Напълно безперспективна връзка, предвид разликата от повече от 20 години и моите пуберски 12 лета… Цялото ми семейство не просто говореше немски, дишаше го. Още от бащата на баща ми, който е издател на първия български гастарбайтерски вестник в Берлин през 40-те години на миналия век. Заниманията ми бяха основно разбойнически – малко спорт, много скитане по улицата, много четене и свирепи побоища с банди от други части на „Лозенец“. С някои от тогавашните квартални невръстни „главорези“ съм близък приятел и до ден днешен. Бащата на майка ми – универсален струнен музикант, научил стотици деца на китара, цигулка или виолончело, страдаше, че само аз отказвам да се уча при него, но аз, по горкиевски, твърдо бях решил първо да завърша „моите университети“.

Кои са училищата, които завършихте? Има ли учители, които са ви белязали?

122-ро, т.нар. Стъкленото. Експериментално, по десугестивната система на доктор Лозанов, вследствие на която завърших 7-ми клас с тройки по всичко и за ужас на майка ми – самата тя прочута столична даскалка по литература – не можах да кандидатствам ни в Класическата, ни в Немската, никъде. После 32-ра гимназия, откъдето майка ми светкавично избяга в Немската, защото трудно понасяше срама да сме под един покрив – тя като учителка, аз като ученик. Бях, доста меко казано, проблемен младеж. Има учители, които наистина обичах и смятам, че ме научиха на много неща. За всяка от тях мога дълго да разказвам, защото от малък съм журналист и проучвам внимателно всеки, с когото си имам работа. Знаех изключително много за тях. За роднините, за историите, за проблемите им. Ще кажа имената само на три велики дами, защото го заслужават повече от всички останали: Соловьова по физика (беше ми и класна) и литераторките Невена Донева и Соня Чачановска. Наистина бяха жени от други планети и цивилизации и въпреки ядовете, които съм им причинил, вярвам, че и те ме обичаха и не се срамуват много от мен, където и да са в момента.

Имахте ли любими градски места?

Много в различните периоди. Ще започна от „Монтето“ – имаше един малък летен театър на мястото на сегашното НДК (появява се  в епизод от филма „Всичко е любов“), после „Кравай“, „Магура“, „Синьото“, дискотеките на 14-а поликлиника и 21-ва гимназия, „Паницата“. За щастие, повечето места още съществуват, дори и да не са със същите функции, което е истинско чудо! Друго такова чудо е „Хамбара“ – място, където времето е щастливо спряло. Понякога си представям София като опустяло кино „Витоша“. Онова кино за студийни филми, което посещавахме почти всички познаващи се помежду си софиянци… Които не емигрираха, починаха. Много тъжна представа е това опустяло кино – поне на негово място направиха хубава книжарница. Но „Хамбара“ връща надеждата, че не всичко е загубено. И до днес поне два-три пъти месечно го посещавам, а има и периоди, когато съм всяка вечер там. Даже съм навикнал и в други градове откривам аналозите на „Хамбара“. Например „Найлона“ в Пловдив или „Тен фингърс“ в Бургас…

Кой е най-яркият Ви спомен от детството, свързан със София / със случка в София?

Не знам кой е най-яркият. Обичам със смях да си спомням уплаха и суматохата около Вранчанското земетресение. Когато софиянци бягат по стълбите на операта и крещят „Пазете се от Стамболийски!!!“, не е ли куул?!!! В още по-невръстни години разходките в старата Зоологическа градина с единия от дядовците ми бяха голямо откровение. В 11-и клас, заради една несръчна любовна история, прекосих пеш, посред нощ целия град – от края на „Люлин“ до „Лозенец“. Имах усещането, че минавам поне през четири различни града. Ако някой днес повтори това пътешествие, усещането ще е за още повече различни градове.

Какво се е променило в София? Каква е тя днес?

София е столица. Нима можете да свързвате един град с повече от сто лица? В този смисъл всички градове са столици. София живее с лудостта на новото време – поне последните 30 години. С добрите и лошите неща. Добрите са много повече. Който поради някаква политическа злоба на деня не го вижда, просто не заслужава София. Не че няма за какво да се мечтае и какво да се поправя, но мисля, че е един чудесен европейски град с уютен и красив център и удобни квартали. И все още е място, където децата могат до късно да играят на улицата… Повярвайте, обикалям непрекъснато света заради страстта си по гмуркането – не са много подобни места! Не съм някакъв надъхан носталгик. Откривам прекрасни места и днес и онази невинност не ми липсва. Май ще се окаже, че вината е много по-сложно и запълващо чувство от невинността. А и аз със сигурност имам някаква вина за днешна София – все пак два мандата бях общински съветникJ))

Кое литературно произведение свързвате най-силно със София?

Спомените на Кирил Христов на първо място. „Улици, хора, събития“ на Димо Казасов, „Балада за Георг Хених“. Чудесна София има в много и от другите текстове на Виктор Пасков… Не знам… Имам чувството, че „истинският“ софийски роман още не е написан. Не говоря за многото документални и мемоарни текстове. Говоря за софийски роман, в който истински да живее София, все едно от кое време.

 

За Литературен вестник

бр. 23/2023

За функционалния имунитет и неговото предназначение

Дилов info
-
0
За функционалния имунитет и неговото предназначение

България е парламентарна република. Носител на суверенитета са депутатите. Суверенитета на Република България като парламентарна република. Не Президента, не Премиера, не Главния прокурор, а депутатите.

В този смисъл всички ние, депутатите, имаме функционален имунитет.

Функционалния имунитет означава, че ние, депутатите, сме предпазени от злонамерени атаки от граждани, от други организации, включително и от съдебната система, които биха ни попречили да вършим своята работа като носители на суверенитета.

Комисията, която трябва да създадем, трябва да прецени това – не дали някой е извършил нещо. Това не е нейна работа. А дали това искане за сваляне на имунитети е атака срещу суверенитета, който представляваме.

Това е смисълът на комисията. Да установи това атака срещу суверенитета на Република България ли е в лицето на депутатите, на които се иска имунитета или просто си продължават едни разследвания, на които евентуално този функционален  имунитет би им пречил.

И тогава всеки един от вас би могъл да гласува  по съвест или по партийно решение, както прецени.

Ако нямаме имунитет, почти всички изказвания от тази трибуна могат да бъдат използвани за дело за обиждане и наклеветяване. Визирам поредицата от обиди и намеци, които депутатите си отправят в последните дни.

Единствените, които „перат“ българските политици са избирателите

Дилов info
-
0
Единствените, които „перат“ българските политици са избирателите

Служебното правителство е лошо измислено от бащите на конституцията. Тоя бил изпран, оня щял да се изпере… Къде се перат българските политици? На едно единствено място – на избори. Борисов няма нужда да бъде изпран след 20 спечелени избори, заключи той и предизвика овациите на първата политическа сила.

От 2 г. България е в контролиран хаос, мога да посоча и архитекта, но да говорим принципно. Кой би спечелил от друг сценарий?“, атакува той държавният глава, макар да не го спомена. „Ние направихме огромен експеримент с българската политика, оставяйки я 2 г. в служебни правителства. Сякаш не се убедихме още първите 3 месеца, че служебното правителство не е добре измислено от бащите основатели на последната ни конституция.

Не приемам за упрек, че някой говори с ДПС за конституционно мнозинство. Трябва ни ВНС, за което говорим от 95-та г. Не виждам как хора, които трудно се разбират за комисии, ще се разберат за ВНС.

Кой би спечелил от друг сценарий днес като ще правим политически сметки. Някой има ли съмнение, че ГЕРБ няма да има същия или по-добър резултат? Имам големи съмнения какво ще се случи с избирателите на БСП и ИТН. Никой няма да спечели от предсрочни избори.

Любен Дилов-син: ГЕРБ и ПП нямат драстични различия в законодателните и управленските си програми

Дилов info
-
0
Любен Дилов-син: ГЕРБ и ПП нямат драстични различия в законодателните и управленските си програми

Интелигентният изход е ГЕРБ-СДС и ПП да направят общо управление, смята той

Няма драстични различия по програмите на ПП и ГЕРБ – законодателната и управленската. Почти всичко е еднакво, може би изречено с различни думи. В момента се обсъжда управленска програма между ГЕРБ и ПП, дори получихме преди малко поредната чернова на техните виждания в една таблица. Това каза за „На фокус“ депутатът от ГЕРБ – СДС Любен Дилов – син.

„Преговорите между ГЕРБ и ПП вървят много добре. От една ситуация има поне три изхода – два очевидни и един интелигентен. Ситуацията, в която се намираме, има повече от два очевидни изхода – предсрочни избори, кабинет на малцинство, с трети мандат… но интелигентният сочи ГЕРБ-СДС и ПП да направят общо управление, не казвам коалиция“, коментира депутатът.

По думите му първите две политически сили носят отговорност кашата, в която се намираме през последните 2 години. „Сблъсъкът помежду им доведе до тази странна ситуация, която става все по-лоша. Доброто управление на кметовете помага да не се усети колко е зле държавата. Има цели министерства, които от година и половина не работят изобщо. Нямат правни и международни отдели“, посочи той. И допълни, че е добре да има хора като „Възраждане“, за да получи гласност и една различна позиция.

Според него има усилена размяна на мнения между ГЕРБ и ПП. „В Министерство на културата няма разминавания. Дори що се отнася до лицата няма такова. Коалиция на ГЕРБ с ПП ще ги прати в криза на идентичността. Трябва да се направи кабинет без ярки политически фигури и с авторитетни хора, които могат да се справят в тази ситуация. Вероятно на нови предсрочни избори ГЕРБ отново ще е първа политическа сила, какво ще промени това? Кабинет на малцинството е обречен да бъде конфронтационен. Тогава е лесно и сладко да бъдеш опозиция“, отбеляза Дилов.

Любен Дилов: Срещнах иронични коментари относно получения „Рицар на книгата“

Дилов info
-
0
Любен Дилов: Срещнах иронични коментари относно получения „Рицар на книгата“
Срещнах иронични коментари относно получения „Рицар на книгата“ от депутати от 48-то ОНС. Основанието на организаторите беше превръщането на 9% ДДС върху печатните издания в постоянна бюджетна мярка…
Понеже предстои нова парламентарна битка за запазване на това положение, необходимо е да направя два коментара. Първият ще е ироничен. Защо депутати получават награда за книги? Ако направите анкета с един въпрос: „Коя е книгата променила живота на най-много хора“, вероятно ще получите милион отговори: Библията, Коранът, „Малкият принц“, „Мечо пух“, „Престъпление и наказание“… Истината е, че живота на най-много хора е променила друга книга. Тя се казва „Наказателен кодекс“ и се пише именно в съответните национални парламенти:-)))
Сега сериозно: от 40-то Обикновено народно събрание полагам огромни усилия, за въвеждането на по-нисък ДДС за книгите и периодичните печатни издания. Без успех до появата на Ковид 19.
Тогава 9% ДДС за книгите беше въведено като временна мярка за подпомагане на издателската индустрия.
В 48-я парламент тази мярка стана постоянна, а с не малко усилия към нея бяха добавени и почти изчезналите вече периодични печатни издания – вестниците и списанията.
Това второто стана възможно най-вече, защото успях да убедя колегите си от парламентарната група на ГЕРБ-СДС колко е важно.
И – разбира се – да получим подкрепата на още близо 120 депутати от другите парламентарни сили.

Защо е важно?

На първо място, защото облагането с Данък добавена стойност на книгите и печатните медии е практически данък върху знанието и информацията. Нещо, което според мен, нито една организация, претендираща да е национална отговорна държава не трябва да си позволява. Няма нужда да ви заливам с информация как е в другите страни от ЕС и по света. По-важното е, че диференцираните ставки по ДДС всъщност представляват политика в най-чист вид. Дълги години държавниците отказваха изобщо да дискутират този въпрос.
Данъкът беше еднакъв за всички стоки и услуги.
Първият пробив направи туристическата индустрия с 9% ДДС върху пакетните туристически услуги…
Защо е чиста политика?
Защото една управляваща политическа сила се изправя пред гражданите си и казва коя сфера от общественото функциониране е най-важна за нея и тя я подпомага с намаляване или премахване на всякакви данъци. Нужна е известна политическа смелост, за да кажеш, че знанието и свободната информация са по-важни за теб от хляба и млякото. И то в държава, която има ужасната поговорка „никой не е по-висок от хляба“.
И последно: атаките, които търпяхме, че намаленото ДДС върху книгите не намалява крайната им цена за потребителите издава пълно неразбиране на това как работи тази индустрия. Мярката е за подпомагане на издателите – да не изчезнат, пометени от икономическите сътресения, настъплението на новите информационни технологии, масовото преминаване на населението към състояние на постоянно развеселен идиот, предизвикано от доминацията на социалните мрежи.
По-ниската или нулева ставка по ДДС е пряка подкрепа за писатели, преводачи, художници и илюстратори, редактори, журналисти в печатните медии. Много по-важна подкрепа от тази, те или читателите им, да си купуват с 11% по-евтин кашкавал, например. Сега, когато след 2 години волни експерименти публичните финанси са пред колапс, не се съмнявам, че ще се направи опит това положение отново да бъде променено.
Вече се чуват и предложения общ ДДС без изключения и за общо увеличение отново на 22 процента, че и повече…
Не знам дали е рицарско, но знам, че ще бъде много трудно! Но – от друга страна – никой не е обещавал да бъде лесно. Четете повече. Така е малко по-лесно.

 

За „Рицар на книгата“

На 23 април – Световният ден на книгата и авторското право, Асоциация „Българска книга“ връчи годишните награди „Рицар на книгата“ за 2022 г. на официална церемония. Този празник е провеждан от ЮНЕСКО, за да насърчи четенето, издателската дейност и защитата на интелектуалната собственост. Церемонията бе финалната част от кампанията на АБК „Походът на книгите“, която започна на 2 април – Международният ден на детската книга. Популярни личности посетиха класните стаи и детските градини в цялата страна, за да мотивират децата да обичат книгите и четенето.

Това е дванадесетата година, в която инициативата се реализира под патронажа на вицепрезидента г-жа Илияна Йотова, като част от Календара на културните събития на Столична община и в партньорство с Министерството на образованието и науката, Регионалното управление на образованието София-град, Българската библиотечно-информационна асоциация, Фондация „Глобални библиотеки“ – България, Националното сдружение на общините в Република България, Дома на културата „Искър“, Фондация „Детски книги“, национални и регионални медии.

Десислава Алексиева, председател на Управителния съвет на Асоциация „Българска книга“, благодари на всички, които през изминалата година подкрепиха каузите за достъп до книги и за намаляване на ДДС върху книгите. Тя посочи, че тази мярка е спасила сектора на книгоиздаването и се радва, че книгата стана мост, по който партиите в Народното събрание намериха общ път за доброто на страната. Голямата награда „Рицар на книгата“ тази година отиде при 178 депутати от 48-ото Народно събрание, които приеха 9% ДДС като постоянна мярка за подкрепа на книгоиздаването. С почетни знаци бяха удостоени и народните представители от всички партии, които допринесоха за приемането на спасителната мярка.

Наградите „Рицар на книгата“ са израз на благодарност от Асоциация „Българска книга“ към хората, които с помощта на своя труд и идеи помагат на издателите да представят на българските читатели най-доброто от българската и световната литература. Тези награди са насочени към съвременните пробудители, които допринасят за развитието на книгите и насърчават четенето. Наградите „Рицар на книгата“ се присъждат от Асоциация „Българска книга“ – най-голямото обединение на книгоиздателите и книготърговците в страната, в което има над 130 юридически лица, които произвеждат повече от 90% от книжната продукция в България.

ИВАНКО НА СЕБЕ СИ, ИВАНКО НА ПУБЛИКАТА

Дилов info
-
0
ИВАНКО НА СЕБЕ СИ, ИВАНКО НА ПУБЛИКАТА

Предупреждение!!!

Дълъг, но смешен (и малко тъжен) текст по случай Световния ден на театъра, проследяващ вътрешния монолог на актьора още от времето на Васил Друмев до наши дни. Заглавието му идва от прочутата пиеса „Иванко, убиецът на Асеня“ на същия този Друмев, където в ремарките винаги акуратно е отбелязано кога актьорът произнася вътрешен монолог и кога говори на публиката…

 

 

ИВАНКО НА СЕБЕ СИ, ИВАНКО НА ПУБЛИКАТА

(на публиката) Добър вечер, добър вечер…

(на себе си) Даааа бе, добра вечер!… я си еееее майката….тук шъ ви се прая на маймуна за сто лева…

(на публиката) Много се радвам, че съм сред толкова много полковници…простете, поклонници на театъра!

(на себе си) Поклонници!!!! Гледали Иванка Курвоазие в Сфумато и Ножица-трепач в Армията и вече – пооооклонници на театъра!

(на публиката) Все пак да ви кажа, че в театъра най-важни са ремарките. Още в една от първите ни драми „Иванко, убиецът на Асеня” репликите са подредени така – Иванко на публиката, Иванко на себе си… За да стане ясно кога репликите се отнасят към действиието и кога към вътрешния свят на героя

(на себе си) Абе, кво им обяснявам на тия бе, аз добре ли съм?! Кажи ми нещо от Хорхе Букай и да си бегам да си пия в КЕВА… Погледни как гледат… като Тодор Живков на десети ноември…

(на публиката) Тази нощ искам да ви поговоря за магията на театъра… Ще разберете, че актьорите са светли, добронамерени и любеобвилни хора…Преди това, за разчупване на атмосферата, една гатанка. Можете ли да познаете откъде е този откъс

(на себе си) ше познаят те!!! Те баща си не познават, ще познаят откъс…

(на публиката)

Рибица от блатен смок,
остро жило на слепок,
мъх от прилеп, клюн на сова,
от усойница отрова,
кълка на дъждовник гаден,
пух от бухал кръвожаден,
рог на охлюв, кост на пес,
в общото вариво влез!

Сетихте ли се откъде е?! Не, не е рецепта за кренвирши… Пише с „н” – кренвирш. Идва от немски, не е от крем…Кой каза Макбет? Каза ли някой Макбет?! Даааа… Макбет! Браво! Знаете, че никой не знае кой е бил Шекспир всъщност, нали?! Сигурни сме, че не бил КОЙ само….

(на себе си) Абе тия и за Пеевски не са чували сигурно… Виж, Цветелина Янева, ако им кажа – ще знаят…

(на публиката) Ха-ха, това беше шега. Ние, актьорите много обичаме да се шегуваме, защото иначе животът ни е тежък… Когато бях в Москва на турне, например, падна ми една тежка буква от хотел на главата… Не ме уби само защото беше мяхкий знак… Ха-ха… Да не говоря какви заплати получаваме…

(на себе си) Абе спри се, бе! Я малко по-достойно… Какво им се обясняваш на тия. Телефоните им само струват колкото бюджета на едно детско представление…

(на публиката) Така, де! Днес е световния ден на театрите и трябва да вдишаме с пълни гърди магичния прах на кулисите! Да се качим за малко на балкона на Жулиета, да страдаме с Отело и да се смеем с Арлекин и Пулчинела… Знаете какво казват руснаците за театралната сцена…

(на себе си) Абе откъде ще знаят, бе?! Те като чуят Чехов викат наздраве, а за Гогол си мислят, че е интернет търсачка…

(на публиката) Казват, че ако на стената в първо действие има пушка, в трето действие тя ще гръмне. Така е в руския театър. В индийския – още в първо действие пушката ще попее и потанцува. В изрелския, във второ действие ще стане доктор на науките и ще се влюби в психоаналитика си. А в турския театър, ако в първо действие на стената има пушка… абе още от първо действие си е рязана пушка! Ха-ха… Нали? Смешничко така да стане… публиката обича комедии…

(на себе си) Ти им кажи, че в българския театър, ако в първо действие на стената има пушка, в антракта някой ще я открадне…

(на публиката) Днес в театъра се поставят най-вече комедии… Нищо, че той някога е започнал с гръцките трагедии. Никой не ходи да се натъжава в театъра. В театъра се ходи най-вече за да се смеят хората…

(на себе си) И да кашлят най-вече… Аз просто не знам как са кашляли хората, преди да бъде измислен театъра… Онзи ден в Народния, абе това не е народен театър бе… това е пулмология!!! Какво беше това кашяне, какво беше това чудо… Добре, че по-модерните ходят в антракта да шмъркат… Спират да кашлят, ама пък почват да подсмърчат и кихат…

(на публиката)

Колегите, които поставят сериозни пиеси… губят. Ето, поставяха „Три сестри” и в началото беше пълно. Защото хората, научени от телешопа си викат – супер далавера! Плащаме за едно представление, а получаваме цели три сестри… Ама после разбраха, че нито е смешно, нито е докторски сериал и се върнаха отново към представленията по текстове на Сиромахов… Трябва да е смешен театъра… И актрисите, ако може да са голи….

(на себе си) ама и те колежките за нищо не стават, ама като са голи ги гледат… Органично им е някак, естествено… все едно гледат ю порн… в смисъл познато им е… така домашничко…

(на публиката) Понякога театралите не се съобразяват с вкуса на публиката… Ето, например във виетнамския театър е много трудно да бъде поставена „Дамата с кученцето”, а на Бродуей не поставят Отело… понеже всички актьори са коректно епидермално вариативни, не можеш да разбереш кой е Отело, и кой Яго…

(на себе си) Абе… вкуса на публиката! Какъв вкус има публиката, бе?!!! Виж има мирис със сигурност… Къпете се преди да идете на театър, бе! Няма да настинете… Министърът на културата дава пари за парно поне….

(на публиката) Ама… вие… вие май чувате това ,дето го говоря не на публиката, а на себе си?! Чувате ли?! Добре, край вече! Няма „Иванко на публиката, Иванко на себе си”. Само на публиката и същевременно мъъъничко на себе си:

Противно на българската поговорка за дрехите и ума, на този свят ни посрещат без дрехи, а ни изпращат без ум… На този свят, където всички сме актьори. Прахът на сцената е по-пристрастяващ от кокаина, а всяко кихане е едно прескачане на сърцето, което – ако не отдалечава смъртта – поне създава илюзията за безсмъртие.

Искам да ви кажа едни думи на Елин Пелин, които със сигурност не знаете. Написани са преди повече от сто години. Ето ги:

„По всички пътища на земята, по стъгдите на големите градове, по тесните улички на малките, откак свят светува, се мярка като блуждаещ пламък бледен младеж с горящи очи, с изтрити дрешки, гузен, неловък, срамежлив и гладен. Той спи по масите из крайните мръсни кръчмички или в сламите край чифлиците, той се храни вън от града, скрит от хората, срамувайки се от оскъдната провизийка, която носи увита в кърпичка при неговите три-четири книжки от Молиера или някой неизвестен писател, или собствени негови съчинения, които съставляват скъпоценната му библиотека.

Той върви като блуждаещ пламък. Той мълчи. Той се срамува, той се страхува, но в душата му гори вдъхновението, мечтата за величие и слава. Той сънува театрални блясъци, пищна публика, богата любовница, която полудява за него, и шум от нескончаеми ръкопляскания стряскат сиромашния му сън. Когато чуе и когато произнесе думата изкуство, очите му заискрят и овлажняват от скрити сълзи, дъхът му се спира. Изкуство! Идеал! Какво небе! Какво опиянение! На изкуството е посветен целия му живот и на него ще го даде той. Бедният симпатичен комик Аркашка – великият страдалец и мечтател!”

Много ви благодаря! Сега пляскайте на Елин Пелин… Аз не съм свикнал на ръкопляскания. За мен може да покашляте малко…

За още подобни текстове, очаквайте през май „Български антинародни приказки, том 2“.

2 април 2023

Дилов info
-
0
2 април 2023

Археологът Дилен Дилов: Земята е като книга, археологът трябва да я разлиства внимателно, лист по лист

Дилов info
-
0
Археологът Дилен Дилов: Земята е като книга, археологът трябва да я разлиства внимателно, лист по лист

Земята е като книга, археологът трябва да я разлиства внимателно, лист по лист, каза за БТА археологът Дилен Дилов. Той работи в Регионалния исторически музей в Разград. Участва като заместник-ръководител на проучванията на най-голямата фабрика за кремък на Балканите, открита в с. Каменово. Миналата година заедно с археолога Силвия Анастасова за втори път се включи в екипа за теренен обход по археологическата карта на териториите на общините Кубрат и Разград, като работата им по археологическата карта ще продължи и през настоящата година. Дилов е сред авторите на третия том на сборника „Известия на Регионален исторически музей – Разград“. Публикацията му е за една каменна правоъгълна антропоморфна стела от бронзовата епоха, открита случайно в лапидариума на музея в Разград. Има статии също в другите сборници на Разградския музей, както и в много други издания.

Дилен Дилов сподели, че да си археолог означава да се посветиш изцяло на археологията. По думите му това е професия, която не се избира, а тя избира теб. „Обикновено това се случва още в детските ти години, като една детска мечта. Първо те запалват за това книгите, после филмите. Когато отидеш някъде на екскурзия, първото, което виждаш, е музеите или местните руини на крепости и древни сгради. И знаеш, че това е постигнато от хората, които неуморно работят не само с лопатите, но и с това, което се е натрупало с хилядолетия култура и трябва да го пресъздадеш отново“, разказа археологът. Той добави, че основната цел на археолога не е да открива съкровища, а да преоткрие миналото, да съхрани и пресъздаде постиженията, и знанията на хората за бъдещите поколения.

Дилов заяви, че работата, която върши археологът е доста разнообразна. По думите му често денят започва в най-ранни зори и при всякакви атмосферни условия. Дейностите включват часове копаене в калта или на силното слънце, рисуване и документиране на място, после обработване на открития материал. „Като приключат разкопките за деня, работата на археолога продължава със сортиране и разпределяне на материала, реставриране, документиране. После следват научните публикации, участия в конференции и др.“, обясни археологът.

Относно разкопките на обекта в с. Каменово Дилен Дилов посочи, че проучванията през последните години там са дали редица интересни резултати. „Екипът, с който работя започна проучване на некропола в центъра на селото, но се оказа, че тук е най-голямата известна концентрация на кремъци, открита досега на Балканите. Установи се обитаване на района още от ранния халколит. Налице е редуване в използването на един и същи терен както за производствена, така и за обредна дейност: работилница – некропол – работилница“, каза археологът. Той отбеляза, че подобна ситуация не е позната досега през халколитната епоха. Според Дилов проучванията показват, че има ясно изразено развитие в процеса на обработка на кремъчната суровина – от традиционния начин до много тясна специализация, когато един човек извършва само точно определена дейност, организация, напомняща на възникналата хилядолетие по-късно манифактура.

Археологът обясни, че продукцията на производствения център в с. Каменово се е изнасяла на стотици километри, из целия Балкански полуостров, а и извън него. „Бойните брадви, задължителен атрибут на мъжките погребения, открити при проучванията в с. Каменово, свидетелстват за твърде неспокойната военна обстановка, свързана евентуално с необходимостта от защита на този толкова важен производствен център“, каза Дилов. Той посочи, че находките, открити при разкопките се съхраняват в Регионалния исторически музей в Разград. Там може да бъде видян и наскоро изложеният в експозицията гроб на воин, погребан с каменна бойна брадва в ръцете.

В днешния Ден на българския археолог съветът на Дилен Дилов към децата, които биха искали да се занимават с археология е да не се отказват от мечтата си. „Чрез археологията младите хора ще възпитат в себе си здрав дух в здраво тяло, приключенски дух, умения за работа в екип, творчество в научните издания и уважението на поколенията“, добави археологът.

ИЗТОЧНИК https://www.bta.bg/bg/news/lik/406627-arheologat-dilen-dilov-zemyata-e-kato-kniga-arheologat-tryabva-da-ya-razlistva

От L` EUROPEO: Батман от Злин

Дилов info
-
0
От L` EUROPEO: Батман от Злин

Чехът, който измечта, построи и …обу своята утопия

От Любен Дилов-син

През 1927 година, в центъра на Злин, Томаш Бата е построил най-голямото кино в Централна Европа, с три хиляди места и символична цена на билета от една крона. Направил го е не от любов към киното и дори не от любов към своите работници. Направил го е, защото е безразсъдно и отчаяно влюбен в прогреса, нововъведенията и своята утопия: да създаде съвършената работна среда във фабриките си, с която да покори и обуе целия свят.

Човечеството се нуждае от около 5 милиарда чифта обувки годишно и Томаш, едно от дванайсетте деца на Злинския обущар Антонин Бата смята да му ги осигури. За целта освен къщи, столова, собствено училище и научен институт, той въвежда за първата си фабрика и задължителната двучасова работна почивка от 12.00 до 14.00. Жените могат да си идат до вкъщи и да сготвят, въпреки че няма нужда. Бата е построил огромен стол и един от първите универсални магазини с дотирани цени за работниците.

„Дами, не затваряйте буркани със зимнина. Бата ще го направи вместо вас!“ – твърди един от лозунгите, но има и още: на мъжете и жените се препоръчва при хубаво време да си лежат на тревните площи на Площада на труда, а при лошо време да ходят на кино, но най-вече да четат.

Бата смята, че човек е длъжен да бъде образован, да се развива непрекъснато, а да работят трябва машините. Работниците са приканвани да четат всичко и по всяко време, с изключение на руски романи. Друг популярен бата-лозунг, висял в цеха за филцоване гласи: „Не четете руски романи! Руските романи убиват радостта от живота!“, а на стената на поточната линия за гумиране, с букви в човешки ръст е изписано: „Хората да мислят, машините – да работят!“

Историята на фамилията Бата е просто невероятна. Обущарчето, син на обущар от Моравия мисли и действа с размах, който за 30 години го прави не просто най-големият производител на обувки в света, но и създател на една от най-странните реализирани утопии. Ненавиждайки профсъюзи, комунисти, фашисти и всякакви -исти, Томаш Бата създава съвършеното общество на работниците, в което от раждането до смъртта си те са поети от масираната грижа на собственика за всяка тяхна нужда. Нещо повече: когато намеренията на Хитлер става ясни на цяла Европа, Томаш Бата се опитва да реализира план, с който да пренесе всички чехи в Бразилия и Патагония. Там те ще живеят свободни от предразсъдъците на стария свят и свободно ще могат да работят и умрат в неговите фабрики. През март 1938 година той пише в собствения си вестник „Злин“: „Бразилия е с територия, колкото цяла Европа, а има едва 44 млн. жители. В Европа има 480 милиона. Защо да търсим терен за развитие в претъпкана Европа? Защо не се изнесем там?!“

По нататък в статията Бата разсъждава, че последната война е струвала на света 8 трилиона чехословашки крони, а за пренасянето на цяла една нация от 10 милиона души в Бразилия и Патагония ще са нужни едва 14 милиарда крони. При това в сметките му са включени и изграждането на модерни стопанства и фабрики по образец на неговото производство. Бата смята, че и немците ще са доволни, ако чехите се разкарат от Централна Европа. Не друг, а Хитлер е казвал неведнъж, че от всички славяни, чехите са най-опасни, защото са прилежни. Бата прави сам това, което предлага на чехите: изнася огромна част от производството си в Бразилия и създава три града по подобие на утопичните работнически селища в Злин – Бататуба, Батайпора и Батагуасу… По-късно ще съзoаде и подобен град в Канада – Батава.

Селянчето от Злин за две световни войни е станало световен човек, който свободно говори, мечтае и предлага на господарите на света революционни идеи свързани с производството. В Бразилия дори правят опит да увеличат площта на кравешките кожи (поредната батманска идея) чрез лаврите на специални мухи, които да се инжектират в кожата на живите крави. Експериментът катастрофира с малко жертви, но Бата е превзел въображението и на южноамериканците. През 1957-а година именно Бразилия предлага 60-годишния Ян Бата за нобелова награда за мир, заради революционните му идеи, свързани с трудовата миграция. Уви, няма шанс – печели канадецът Пиърсън за ролята му в уреждането на Суецката криза, предотвратила нова световна война…

Трябва да уточним, че става дума за двама Бата – Томаш и Ян. Първият е братът, социален мечтател, безумно влюбен в прогреса и технологиите. Те му струват и живота, когато се разбива с един от новозакупените си шест самолета Юнкерс в комина на собствената си фабрика. Вторият брат: Ян Антонин Бата е този, който увеличава десетократно боря на работниците и продължава започнатото от брат си на още два континента. При Томаш предприятията са 24, при Ян – 120. Томаш притежава 1045 магазина, Ян – 5810, Томаш има 16 560 служители, Ян 105 700… Но Томаш Антонин Бата е този, който започва всичко, след едно посещение в САЩ.

Изключително впечатлен от поточните линии на Форд, той краде всичко видяно до степен, че години по-късно да бъде обявен от историците за един от първите индустриални шпиони и практически човекът, пренесъл поточната линия в Европа. Но минава далеч по-напред, прехвърляйки индустриалните иновации в живота на работниците и извън фабриката. Освен бата-къщите, бата-столовете за хранене, универсалните магазини за работници, бата-парковете, бата-улиците, Томаш създава и първоначално училище за 600 момчета на 14 годишна възраст, а по-късно и висша школа за млади господа. Там се преподава всичко най-напредничаво (без руска литература, както стана ясно) за времето си. Точни науки, философия, чужди езици, обноски.

В школата за млади господа момчетата носят фракове, говорят само френски и английски, учат салонни танци и етикет… След последния звънец, обаче, се преобличат и отиват на работа във фабриката. Идеята на Бата за деня им е проста: 8 часа работа във фабриката, 4 часа учене. С два часа почивка на обед. На седмица ученикът получава сто и двайсет крони, харчи седемдесет, а останалите му се събират в сметка. Планирано е така, че когато на 24 години младият мъж се върне във фабриката, след като е отбил военната си служба, да има 100 хиляди крони на сметка. С тях да създаде семейство, да закупи или наеме бата-къща на някоя от бата-улиците в Злин и да продължи човешкия кръговрат в името на великата цел: обуване на цялото човечество. А тази цел никога не е изоставяна от Томаш.

Когато праща проучвателна мисия в Северна Африка, докладът е обезкуражаващ: „Тук всички ходят боси и никой не носи обувки. Няма смисъл да разкриваме производство“. Коментарът на Бата: „Милиони боси хора?!!! Трябва веднага да разкрием производство!“

Когато говори за училищата на Бата, писателят Мариуш Шчигел припомня, за ред знаменитости, завършили школата за млади господа в Злин: най-добрият спортист на света за 1952 – Емил Затопек, писателят Лудвик Вацулик, режисьорът от новата чешка вълна Карел Кахиня и много други… Именно Кахиня казва за пръв път: „В Злин се научих да се изправям срещу страха. В училището на Бата разбрах, че мога всичко. В училището на Бата разбрах, че съм Батман!“

Ако комунистите в Чехия не бяха национализирали заводите на Бата, в неговата сметка можехме да впишем и дори Ивана Тръмп. Тя е родена през 1949-а година в семейството на един от старите служители на Бата, господин Зелничков и явно е прихванала от духа на Злин, защото – когато се развежда с нея – Доналд Тръмп ще каже: „най-голямата ми грешка е, че я допуснах до бизнеса си. Аз нямах съпруга, аз имах за партньор неуморен бизнес-демон“.

Бата не произвежда просто обувки. Той не е само човекът, създал индустрията с платнени обувки, Бата не създава просто организация на труда. Той води „битка за подобряване на хората“. Изнася вдъхновена лекция по темата на организирания от него през юни 1936 година в Злин пищен писателски конгрес. 120 чешки, словашки и полски писатели, водени от авторът на декадентска проза Карел Шайнпфлуг разсъждават над темата „промишленост и литература“. Битката за подобряване на хората не признава прегради.

В началото на Първата световна война, ужасен от перспективата всичките му работници да идат на фронта, Бата се изстрелва във Виена и предлага на австро-унгарската армия евтини и здрави войнишки обувки с невероятни срокове за производство. Офертата му е без алтернатива и той получава поръчка позволяваща му не само да запази работниците си, но и да ги увеличи десетократно. Спасява хиляди от фронтовете, поглъщайки ги във фабриката си. Същото се случва и при Третия райх. Твърди се, че лично Хитлер бил впечатлен от „системата на работа в Злин“, но това са твърдения. Знае се със сигурност, че Томаш Бата има в края на 1938 или през пролетта на 1939 среща с райхсмаршала Херман Гьоринг. Неговите работници отново ще бъдат пощадени, но обувките вече ще излизат с щемпел „произведено в Германия“. Което си е и историческа истина – Чехия и Словакия са анексирани от Райха.

Способността на Бата да се разбира със силните на деня, да запазва хората си и да получава нови огромни поръчки са и в основата на ненавистта срещу него. И на всички обвинения в колаборационизъм. През април 1947 година никой от фамилията Бата не живее в Чехословакия, но народният съд в Прага осъжда Ян Бата на пълна конфискация на имуществото му, петнайсет години затвор и десет години принудителен труд. Не му позволяват да застане пред съда, не му предоставят дори обвинителния акт. Ян е бразилски гражданин вече и Бразилското правителство с основание твърди, че този процес няма нищо общо с международното право. Без резултат.

Нещо повече, в началото на 90-те години, подробно разследване доказва, че непосредствено след войната ФБР е имало доказателства, че Бата не е колаборационист, а че е бил принуден, както всички индустриални производители в завладените от Хитлер територии, да предостави производствените си мощности на Райха. Даже, че е успял да измами системата и да изнесе голяма част от производството извън властта на Хитлер. Но точно чешките комунисти се възпротивяват Бата да бъде изваден от „черния списък“. Човекът, доближил се най-много до техните идеи за работническа държава е и най-мразеният в Чехословакия. Фабриките му са конфискувани и обувките излизат с маракат „Svit“ (изгрев), дори самия Злин е преименуван на Готвалдов, на името на Клемент Готвалд, верния ученик на Сталин.

Въпреки всички репресии, наследството на Бата вече е на 4 континента. От 1929-а година, на Вацлавския площад в Прага може да се види един от шедьоврите на архитектурния функционализъм – универсалният магазин Бата, проектират от Лудвик Кисела. Този магазин е част от утопията на Бата. Както и забележителният контролен асансьор. Бата го нарича „подвижен кабинет“ – стъклена кабина 5х5 метра, с климатизация, умивалник с топла вода, бюро и радио. Движи се на горе-надолу из многоетажната му фабрика и следи процесите. „И за работниците е добре – казва Бата – ще могат винаги, когато поискат веднага да влязат при сменния шеф, без да се налага да го търсят по етажите“.

Цялото устройство на Злин и фабриките на Бата впечатлява крайно и човекът, известен като автор на „нечовешките машини за обитаване“ – Льо Корбюзие. Ян Бата го кани в града през 1935 година с идеята да направи проект за урабнистични световни центрове по модела на Злин, с които да завладее света. Льо Корбюзие е вдъхновен: „Самовъзпроизвеждащи се градове! Това е бъдещето!“ Твърди се, че до развитие на сътрудничеството не се стига, заради близките отношения на Корбюзие със Съветска Русия.

Той тъкмо е проектирал сградата на Центросъюз в Москва, а Ян Бата ненавижда всичко руско, не само романите. Ако срещата се е била случила няколко години по-късно, когато Льо Корбюзие е получил вече поръчката за сградата на ООН в Ню Йорк, вероятно днес Чехия щеше да се гордее със световен архитектурен шедьовър. Защото Бата обожава всичко американско, има идеите и – най-важното парите – а архитектът неповторим размах на въобръжението. Но, случва се така, че първият функционалистичен град в света е създаден от Владимир Карфик, в съратничество с Франтишек Гахура. Карфик е ученик и на Корбюзие, и на Франк Лойд Райт…

До къде щеше да стигне утопията на Бата, ако американската авиация не беше разрушила фабриките и града в края на Втората световна война, а останалото не беше национализирано от чешките комунисти през 1948-а? Трудно е да се каже. През 1944-а 63-те фабрики на Бата по света продават над 60 милиона обувки годишно в повече от 30 страни. Войната погребва идеите му за световни бата-университети, за 70-етажни небостъргачи, за функционални, самовъзпроизвеждащи се градове…

Синът на Томаш Бата, също Томаш, който наследява делото от чичо си Ян не започва съвсем от нулата отново в Канада през 60-те години. Бразилското производство съществува, но е отдалечено от Европа. Томаш младши с много труд и въображение възстановява империята, но без социалните утопии. Умира на 93 годишна възраст в Торонто през 2008-а година, притежавайки над 5000 магазина в повече от 50 страни по света. Впечатляващо, но далеч от мечтата да обуе света, да „подобри хората“ или да премести всички чехи на друг континент…

Само един въпрос няма отговор в цялата тази история. Подобрените хора, работниците на Томаш и Ян Бата били ли са щастливи? Комунистическата пропаганда в Чехословакия повече от 40 години твърди, че старият Томаш Бата и доведеният му брат Ян са психопати и експлоататори, че са измъчвали хората и практически са заробвали работниците. Че съвършената им образователна, социална и пенсионна система не е облагодетелствала никого, а е била прикритие за експлоатацията.

След 1990 година, когато Томик (Томаш, синът на Томаш Бата) се завръща за пръв път в Прага, за да получи от ордена „Масарик“ лично от Хавел, десетки хиляди екзалтирани чехи го посрещат с викове: „Експлоатирай ни, Бата!“

*

За списание ЛЕУРОПЕО,

leuropeo.online

Разноликият ДИЛОВ

Дилов info
-
0
Разноликият ДИЛОВ

Любен Дилов-син и издателство „Ентусиаст“ представят седем тома от

събраните съчинения на Любен Дилов

Фантастика, тийнейджърски романи, сатирична мемоаристика – ще видите многото лица на един от най-обичаните български и най-превеждани европейски фантасти.

Бургас, Регионална Библиотека „Пейо Яворов“, 5 февруари, 18.00 часа.
Вход: с лакти.

 

С пълната колекция

или липсващите ви книги,

може да се сдобиете и онлайн:

 

Любен Дилов син книги Любен Дилов син Любен Дилов син
Любен Дилов Дилов Любен

Напред, човечество!

 

123...71Page 2 of 71