Днес изпращаме бай Петко. Да, ама не

Хорациевото „Не ще умра напълно“, не е просто красива фраза на изпроводяк на една интересна, вълнуваща и вдъхновяваща личност. И този израз, и бай Петковото „Да, ама не“ за мен не са епитафия, а метафора. На личността и на професията. На журналиста и журналистиката.

    Когато се запознах с него, можеше да скочи трупешката от земята на бюрото си. Над метър! Вярно, че беше само на младежките…70 години. За мен тогава беше най-вече великолепният преводач на „Приказки за страната Алабашия“ – една парадоксална, абусрдна и не съвсем детска книга. Подобно на „Алиса в страната на чудесата“ и невинните детски разкази на Сандбърг, бяха изпълнени със скрити значения, метафори и невероятна игра на думи, които Петко Бочаров беше съумял по неповторим начин да преведе на български и да открои енигматичния им смисъл.

Когато го опознах, под преводача изплува геополитическият мислител. Човек, не просто допуснат до знание (заради работата му в БТА), което на нас беше отказвано, но съумяващ да построи целия пъзел на политически, културни и геостратегически влияния, оплели не една, а три Българии. И понеже беше много сложно, бай Петко имаше невероятната способност да го опростява до ясни фронтове, точни определения, нетърпящи възражение отсъждания. Точно като знаменитата му телевизионна фраза, твърде често твърденията му бяха объркващи и вадещи от равновесие събеседниците му. Подобно на източни коани. Умееше да го прави и искрено се забавляваше с това.
На 95 години, по време на наградите за телевизионна журналистика Свети Влас, дръпна една реч, която вбеси всичките ми колеги. За пристрастността. „Защо непременно се чувствате длъжни да сте опозиционно настроени? Да журналистът трябва да е критичен, но бъдете критични и към себе си? Не мислите ли прекалено много какво ще си помислят останалите за вас, вместо да посочвате и пишете очевидното. Казвайте какво мислите наистина.
Най-позорното е да излъжеш, заради мнението на околните. По-добре гладувай, но не лъжи“

    Видял и осмислил толкова много време, той нямаше часове или дори минути за излишни разговори. Цепеше направо в центъра на проблема, без да се съобразява наранява ли нечии чувства, погазва ли лицемерната тактичност. И за това го обичахме.
С две-три фрази-шамари съумяваше да ни свали на земята от конете на злободневните ни илюзии, като един кавалерист, какъвто е бил в младостта си.

    Мислеха го за сухар и лишен от чувство за хумор, но подобно на телеграфната си лаконичност, той предпочиташе да създава комичните ситуации, вместо да ги разказва. В края на 90-те организирахме в Созопол, на 9-и септември, един смешен празник. С художниците Владо Тодоров, Чочо Гюзелев и местната легенда Савко Калата го бяхме кръстили „Работническата класа отива в рая“. Това беше знак не към политическото събитие 9-и септември, а към смешната празнична обредност, налагана повече от 40 десетилетия. Доста груба подигравка с партизанската символика. Струпвахме на определено място кашкавал, кебапчета, пържена цаца, салата, задължително подредена в три легена – бял, зелен и червен. Салам, нарязан на вестник „работническо дело“. Пиеше се мечка – вино, разредено с лимонада. Довличахме каквито хранителни реликви от времето на соц-а можеха да се намерят – бисквити „Златна есен“, лимонови резенки, бонбони „Черноморец“, салам „Бургас“… Лепяхме плакати и канехме гражданството да се черпи. Не се плащаше. Също като в стихотворението на Пеньо Пенев имаше една кутия – ако някой остави пари в нея – добре. Ако не остави – пак добре. И внезапно бай Петко цъфва на едно такова събиране и започва да разказва спомени за 9-и септември и посрещането на Червената армия.

    „Тъкмо бях изкарал книжка“ – казва – „и взех под наем един буик с гюрук. Викат им кабриолет сега. Поканих две дами с лековато поведение и тръгнахме на излет извън София. Изведнъж насреща ни – войска. Камиони, мотори, оръдия. Всичко лъщи – каските, хромираните части. Стегнато, чисто, подредено, всички маршируват в крак. Желязна дисциплина – да ти е драго да ги гледаш“ Бай Петко прави пауза, блестящо изиграва объркване и внезапно изръсва: „Чакай…чакай… това не беше 44-а. По-рано беше и бяха германците…“

    Докато беше редовен колумнист на „Новинар“, минал 85 години, през лятото ни пращаше текстовете си от едно село.

Знам от него, че в ниското нямало сигнал и затова, като си завърши текста, нарамвал лаптопа, минавал близо два километра до един хълм, където се хващала мрежа и пращаше мейла до редакцията си. „Бай Петко е на баира в момента“, казвах на колегите, щом мейлът се появеше в инбокса на редакционната поща.

   Още хиляда истории мога да разкажа с него и за него, но най-важното е, че Бай Петко винаги беше на баира. Смисълът на понятието „журналист“ за него беше категоричен, ясен и лишен от всякакви хитрувания. Истината. Без украшения. Баир, който трябва да изкачваш всеки ден. Без драматизъм, спокойно местейки крака един след друг. Не е нужно да го драматизираме като сизифовски труд. Това е призвание, сиреч – не може да е неприятно.

И така. Изпращаме днес бай Петко, но – надявам се – не изпращаме журналистиката, такава, каквато той я разбираше. Особено днес, когато „Репортери без граници“ ни отреждат почетното 106-о място по свобода на словото.

На последните награди Свети Влас умувахме наистина ли е най-старият работещ журналист в света. Чудехме се къде и как да проверим. Аз твърдях, че това малко умива срама от лошото положение на журналистиката изобщо. Верно – 106-о място, ама пък най-старият работещ журналист е при нас. А той припомни как попитали радио Ереван: „Къде живеят най-мустакатите жени в света?“. След кратко замисляне, радиото отговорило: Да, ама пък какъв коняк правим?!!!”

Бай Петко кавалеристът, разказвачът, преводачът, БеТеАнецът, сто-годишният коняк на българската журналистика го няма вече. Да, ама не.

- Реклама -