Биография Любен Дилов баща

Любен Дилов Иванов е български писател, преводач и публицист, основоположник на родната научна фантастика в литературата. Автор на над 40 романа, повести и сборници с разкази издадени на повече от 15 езика.

Любен Дилов е роден на 22 декември 1927 г. в Червен бряг. В регистъра на общината обаче е записан под името Иван три дни по-късно, на 25 декември. Тази дата става и негова официална рожденна. По-късно пък при църковното му кръщение, името му е променено на Любен. По думите му, родът му произхожда от село Осеновлак, а дедите му са основали манастира „Седемте престола”.

Юношеството си Любен Дилов изкарва в Германия. Там посреща началото и края и на Втората Световна война. През 1939 година заминава със семейството си за Германия, където баща му е назначен на работа като коректор в българската секция на немската телеграфна агенция, а по-късно е и главен редактор на единствения вестник на български език в Германия „Родина”. По време на съюзническите удари над Третия Райх, семейството е евакуирано в германския град Райхенбах. Там по време на бомбардировките е разрушено имението в което са настанени. И докато германските войници и останалите евакуирани семйства търсят сред руините храна, Любен Дилов изнася книгите от опожарената библиотека. Някой от тях, като първите печатни произведения на Шекспир и Шилер на немски, стават част от фамилната му библиотека.

След края на войната семейството се прибира в България, а баща му е изпратен в лагера в Белене. Благодарение на рода на майка му, сред който има изявени партизани, Любен Дилов успява да завърши гимназия в Луковит и Българска филология в Софийски университет. Като студент публикува и първите си разкази във в. „Народна младеж” през 1951 г. Това са истории за граничари и войници, които му разказва негов приятел, той ги пресъздава като разкази. По препоръка и със съдействието на Ангел Каралийчев през 1953 г. Любен Дилов издава и първата си книга „Гълъби на Берлин”. Повестта робува на „модата” в социалистическия реализъм, „добрите хора” да се борят за мир, а „лошите” да им пречат. Години по-късно, самият писател изповядва за нея, че не би искал да я е писал.

Втората му книга „Атомният човек” е първият български научно-фантастичен роман и престоява в издателството три години. Редакторите търсят аналог в съветската литература преди да решат да я публикуват. Романът разказва за американски журналист, който в средата на ХХ век попада в ледовете на Антарктида и остава замразен 200 години и попада в бъдещето, когато е открит от международна експедиция. Книгата излиза през 1958 г., а двадесет години по-късно през 1979 г. излиза второто й издание, но главният герой вече е българин.

Вторият му фантастичен роман „Многото имена на страха” излиза през 1967 г., а две години по-късно и третият „Тежестта на скафандъра”. Истинско световно признание в жанра му носи „Пътят на Икар” през 1974 година.
Успоредно с писането, Любен Дилов работи и в Съюза на българските писатели, в редакциите на литературния седмичник „Родни простори” и списанията „Септември” и „Картинна галерия”.

След 10 ноември 1989 г. публикува нефантастичните книги “За мъртвите добро или смешно” и “Сексуалният живот при тоталитаризма”, които са част от т. нар. от „ръкописи в чекмедже”, творби за които се е смятало, че е невъзможно да бъдат публикувани в годините на тоталитаризма.

През 1976 г. получава наградата на европейските-писатели фантасти „Еурокон за романа му „Пътят на Икар”. През 1991 г. му е въчена наградата „Карел Чапек” за културен принос. Носител е на орден „Кирил и Методий”.
През 1989 г. Любен Дилов основава литературната награда за българска фантастика „Гравикон”.

Класиците в жанра на научната фантастика Аркадий Стругацки, Станислав Лем и Фредерик Пол определят Любен Дилов като „един от десетте най-ярки представители на философската научна фантастика“.
Любен Дилов ни напуска на 10 юни 2008 г. в София.

Библиография:

Атомният човек“ (1958, 1979)
„Коко и Кики“ (1961)
„Кладенецът на Таласъмите“ (1963)
„Многото имена на страха“ (1967, 1988)
„Тръстиките“ (1968)
„Тежестта на скафандъра“ (1969, 1977, 1988)
„Моят странен приятел – астрономът“ (1971)
„Вълшебната гривна“ (1972)
„Пътят на Икар“ (1974, 1984)
„Весело и тъжно“ (1975)
„Да нахраниш орела“ (1977)
„Двойната звезда“ (1979)
„Звездните приключения на Нуми и Ники“ (1980, 1995)
“Пропуснатият шанс” (1981)
„Не пушете, затегнете коланите“ (1982)
“Незавършеният роман на една студентка” (1983)
„До Райската планета и назад. Другите приключения на Нуми и Ники“ (1983)
“Впечатления от една планета” (1990)
“Сексуалният живот при тоталитаризма” (1993, 2015)
„Хоминиана и времето“ (1995)
Да избереш себе си ” (1996)
„Зеленото ухо“ (1997)
„Наше доказателство за летящите чинии“ (1997)
“За мъртвите добро или смешно” (1997, 2015)
“Библията на Лилит. Голямата стъпка” (1999, 2005)
„Демонът на Максуел“ (2001)

Баща ми в мен
Любен Дилов – син за бащата Любен Дилов

Да редиш думите като тухли. Да ги печеш като хляб. Да ги продаваш като проститутки, да ги хвърляш като камъни. Да трошиш стъклата на действителността. С парчетата не да си режеш вените, а да направиш мозайка. На въглищаря въглища да продаваш, на краставичаря – илюзии. Да духаш горещо стъкло на битието и да не ти капе по краката. Да оцеляваш без да си предател, да си достоен без да ставаш смешен. Да се гордееш, че си българин ( и да се гордееш, и да не се гордееш – все си българин, така че по-добре да се гордееш), да си патриот в странство и космополитен у дома. Да отстрелваш патици, скрит сред мислеща тръстика, да плащаш алименти на държавата.Да знаеш точно коя част от челюстта е открил Гьоте, полицията да бъде твоя Екерман. Да вярваш, че Господ ни обича, защото има чувство за хумор. Господ да вярва в теб.

Да си добре подстриган и с ново бельо, когато дойдат извънземните. Да спориш с глупака, без да му цитираш Пушкин. Да надхитряш пъстървата с любов, да я ловиш с хайвер, а не с червей. Да пиеш шампанско от дамска обувка, дори да е произведена във фабрика “Сърп и чук”. Да си галантен без да си досаден.

Да знаеш, че бисерите се раждат от лайната на мидите, така че е все едно дали ще ги даваш на свинете, или не. Да не убеждаваш евреите и арабите да се разберат като добри християни. Да подариш на малката кибритопродавачка запалка “Зипо”, а на Мартин Лутер – пишеща машина (как ли щеше да изглежда Дявола, ако Мартин Лутер имаше пишеща машина, а не мастилница?!). Да мислиш позитивно в света на серопозитивността. Да си крачка след модата, и две крачки встрани от “две напред, една назад”. Да не вярваш на идеологии и формалин. Да си правиш богове и да им се кланяш, само ако могат да изпият повече от теб. Да не пожелаваш жената на ближния, ако не си заслужава. Да не обичаш живото така, че да не оглупееш. Да обясняваш на Пикасо, че по отношение на заразите, гълъбите са летящи плъхове. Да знаеш, че тайната на усмивката на Джоконда крие нейния стоматолог…

Най-вероятно ще се окаже, че човек живее само веднъж. На сцената на живота всички сме дебютанти – който се взема на сериозно, става смешен. С критиците е по-подходящо да се напиваш, отколкото да ги четеш. Тайната на близостта е в ироничната дистанция.

Да носиш всичко свое със себе си. Да могат да ти го вземат, само ако вземат теб. Да си винаги при себе си, защото това е единствената ти къща. Да си толкова близко до нещата, че да могат да те погалят, и да те ударят. Очакването и изненадата ни крепят да не паднем. Да си толкова далеч от нещата, че само с една достойна крачка, да си там, където вече не участваш. Да си си там. Да си.

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close