9 септември – сандалките на липсващите българи

Любен Дилов синНосталгия ли? Не. Тъга по неслучилото се.

Много ми се щеше не днес да чета как сме отказали на руски самолети да прелетят през България на път за Сирия, а как преди 71 години сме отказали на Трети Украински фронт да мине Дунава. Ама, на!

Човек не си избира какво да чете, противно на наложенето мнение.

Каквито и интерпретации да чуете, фактът е един – станалото на 9 септември 1944 година е преврат, извършен в България – държавата, която от дни е практически във война с целия свят. И не заради някаква горда кауза, а – традиционно – заради нефелността на управляващите я и поради липсата на вътрешнообщностна солидарност и разбирателство.

Тоталната идиотия и оглупяване идват по-късно – с налагането на модели, чужди на историята на нашите души.

Днес някой може да се умилява от индустриализацията на 45-те години – “неспирен възход”, от профсъюзните карти за море, спокойствието и чушкопека, но фактът, че едно и също време, една и съща духовна територия е обитавана едновременно от Никола Фурнаджиев и Цветан Ангелов не е утеха.

Драмата е, че 45-години децата не рецетириха Фурнаджиев, а ето това стихотворение:

„Девети септември ми купи палтенце

И каза: Честито, честито, момченце!

Девети септември ми купи сандалки.

– Да припкат – заръча – краченцата малки!

А после ми сложи в ръката геврече

-Хапни си! – Девети септември ми рече.

Той дава на всинца дрешки, закуски

и розово слага по детските бузки.“

Розовото по детските бузки е заменено от кафяви старчески петна. И това е разбираемо и простимо.

Непростими са белите петна в паметта.

Около 35 хиляди българи загиват във Втората фаза на войната, наричана Отечествена.

Около 137 хиляди са жертвите на червения терор.

Не знам дали са много или малко в исторически план.

Знам, че тяхната липса ужасно си личи не само през следващите десетилетия, но и днес. Липсата на Сашо Сладура, на Райко Алексиев, на Трифон Кунев…

Разбира се, липсата на Гео Милев и Йосиф Хербст също се усеща, но не е ли белият терор  просто обратната страна на червения?!

Деветосептемвриийска България убива повече висши военни и генерали, отколкото са загинали във всички водени от нея войни!

Две цифри, които говорят повече от всякакви размишления  –  Нюрнбергския съд постановява 14 смъртни присъди. Народният съд в България – 2730!!!

Днес липсват не само потомците, които избитите от политическия терор не създадоха и не възпитаха. Липсват още около милион и половина емигранти, избягали през последните 25 години. И тяхната липса е присъда не само за онези, които допуснаха 9 септември 1944, но и за нас – тези, които повече от две десетилетия не успяваме да се справим с наследството на тази дата.

Носталгия ли? Не. Тъга по неслучилото се.

Коментари

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close